English   14390 НПО
ИНФОРМАЦИОНЕН ПОРТАЛ ЗА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ




Жана Попова, журналист: Когато си в инвалидна количка, често се чувстваш като натрапник

 
Жана Попова, журналист: Когато си в инвалидна количка, често се чувстваш като натрапник
Жана Попова е един от най-слънчевите и интелигентни хора, които познавам. Запознахме се във Факултета по журналистика, където бяхме колеги в продължение на четири години. Тя бе сред студентите, които най-редовно посещаваха лекциите и завърши с отличен успех. Впоследствие станахме и добри приятели.

Упорита, амбициозна и трудолюбива е. Обича предизвикателствата, да пътува и да чете книги. Общителна е, чувството ѝ за хумор включва голяма доза самоирония. Щастлива е, има много добри приятели и прекрасно семейство, което я подкрепя. Тя е на 25 години и работи като журналист на свободна практика в сферата на културата.

Жана е с двигателен проблем, заради който се придвижва с количка и заради който попада в една голяма група в България - на дискриминираните хора с увреждания. Недостъпната градска среда и предубеждението на работодателите са баналните, но основни проблеми за хората с увреждания, но има и още.

Живееш в София. Пригодена ли е градската среда в столицата за хората с твоя проблем?

- Koлкото и банално да прозвучи, един от най-големите проблеми на хората с увреждания е именно недостъпната градска среда.

Най-напред тротоарите не са достъпни. Аз от две години имам акумулаторна количка, която е много добре оборудвана, но я използвам само вкъщи, защото навън няма как. Каквато и работа да имам в София, аз винаги съм принудена да разчитам на помощта на близките ми и да бъда с ринговата си количка (обикновената).

Освен това дори това, което има, не се поддържа. В подлеза на НДК има един асансьор, който не работи вече повече от година. Общината съди една верига хипермаркети, защото счита, че нейни служители са го повредили. Затова отказва да го поправи за своя сметка, а междувременно хората с двигателни проблеми не могат да го използват.

Опитвала ли си се да използваш градския транспорт в София?

- Използвала съм го. За автобуси и трамваи е много трудно, да не кажа, че е почти невъзможно. Метрото е една идея по-достъпно, но пак трябва да разчитам на чужда помощ и в никакъв случай не мога сама да се возя, защото няма да се справя.

Защо? То поне изглежда добре уредено.

- Като цяло е така. Но когато влакчето спре на станцията, има разстояние между перона и пода на влака, което, ако съм сама, по никакъв начин не бих могла да преодолея, за разлика от чужбина, където метрото спира точно до самия перон. В Словения нямаше такова разстояние, също и в една от арабските държави, които посетих.

А междуградският транспорт?

- Междуградският транспорт също съвсем не е пригоден за хора с увреждания. Повечето автобуси имат няколко стъпала, за да се качиш и вътре няма специално обособени места за хора с количка.

Положението с влаковете не е по-добро. Повечето ни влакове са прекалено високи и има голямо разстояние между перона и самия влак. След като се качиш, се появява друг проблем – коридорите на влаковете са прекалено тесни и не може да се придвижваш с количката. Понякога се е случвало да ми правят проблем защо съм взела количката със себе си. Сякаш фактът, че съм тръгнала да пътувам с количка, е някакъв вид каприз от моя страна.

Ти си активен човек, непрекъснато си ангажирана с работа. Какво е отношението към теб, когато кандидатстваш за работа?

- Аз винаги предупреждавам, че имам двигателен проблем още преди интервюто. И много често ми се е случвало от отсрещната страна хората да реагират остро. Веднъж ме попитаха "Защо изобщо кандидатствате за работа?"

Всъщност повече от веднъж. Понякога ме питат не само "Защо изобщо...?", ами и "Толкова ли е важно да си намерите работа?". Сякаш дори нямам право да кандидатствам. Понякога използват и по-деликатна версия като: "Тази позиция не е подходяща за вас".

При позициите за дистанционна работа по-различно ли е?

- Аз по принцип кандидатствам за дистанционна работа като журналист на свободна практика. Много често ми се е случвало в самата обява за работа да пише, че е възможна дистанционна работа от вкъщи, но въпреки това, когато спомена за своя двигателен проблем, отсрещната страна да заявят, че не са склонни да наемат такъв човек.

Може ли дете с двигателен проблем да получи същото образование, каквото дете без такъв проблем?

- Когато отидеш в училището, се сблъскваш с дебела стена от недоверие и проблеми. Проблемите започват от най-елементарно ниво, например от факта, че близкото до дома училище, в което се предполага, че родителите трябва да запишат детето си, просто не е достъпно за него. Дори и да е осигурен някакъв достъп, той почти винаги е частичен.

Аз например учех в училище, в което сложиха рампа на първите три стъпала на входа и от там нататък трябваше да продължа незнайно как към кабинетите на учителите, които се намираха на втория, третия и четвъртия етаж.

Друг проблем е, че в много от училищата все още не е отменена кабинетната система, при която учениците трябва за всеки учебен час да се местят в различна стая. Това е огромно затруднение за децата с двигателни проблеми. Познавам майка, която води детето си на училище и оставя количката пред входа на сградата. Гушка дъщеря си на ръце и започва да я носи до втория, до третия етаж в междучасията. И всичко това заради абсурда "кабинетна система".

А сякаш обществото е убедено, че училищата вече са достъпни за деца с двигателни проблеми.

- Да. И на мен ми направи впечатление - наскоро една журналистка каза: "Какво толкова обсъждаме тези рампи в училищата, ние ги обсъждахме и преди 10 години. Предполага се, че те вече са направени". Но не навсякъде има рампи. А и обикновено рампата е на входа, а нататък по етажите как?!

Ако детето няма възможност да посещава училище, тогава как протича учебната подготовка на индивидуален план?

- Когато аз бях ученичка, на децата с увреждане се отпускаха общо 12 часа седмично за обучение по абсолютно всички предмети. Затова понякога родителите на деца с такъв проблем търсят допълнителни варианти за обучение - частни учители, за които плащат от собствения си джоб.

Как стоят нещата в университетите?

- Същото важи и за голяма част от университетите. Самите рампи често са изключително стръмни и тесни, не са съобразени с нуждите на хората с двигателни проблеми и количките не се вместват в тях. Един човек с увреждане не може да мине по тях дори и с чужда помощ. Измислят се хиляди оправдания и извинения, за да не се стори нещо, което да направи сградата по-достъпна, но не е достатъчно и просто да се заковат две железа над стъпалата. Трябва да се инвестира в платформи, в асансьори.

Хората с двигателни проблеми почти винаги се нуждаят от асистенти. Каква е процедурата по намиране на асистент?

- Това е една наистина изключително трудна задача и рядко завършва с успех. Всеки човек с двигателен проблем трябва сам да си търси такъв помощник.

Намират се трудно, защото това е много тежка работа, а в България е и зле заплатена. Държавата има програма за асистенти, но няма регистър на хората, които работят това. Освен това условията за кандидатстване в тези програми са много специфични. Например, за да може човек да кандидатства за работа като асистент, той трябва да няма друг доход и да не е пенсионер.

Изискванията към хората с увреждания също включват някои безсмислени документи. Например по едно време имаше практика по програмата "Асистент за независим живот" да се изискват бележки, упоменаващи кои културни мероприятия ще посетиш през предстоящата календарна година. Цялата. А когато отидеш в който и да е театър или галерия и обясниш каква бележка искаш, служителите просто гледат недоумяващо, защото и те няма как да знаят какви мероприятия ще се организират през цялата година.

Не знам дали това изискване все още фигурира, но определено много често помощта в България се прави по критерии, които повече дискриминират отколкото помагат. През зимата на 2010 или 2011 г. накараха хората с увреждания да висят близо 48 часа на студа, защото записването за програмата "Асистент за независим живот" ставаше в началото на декември и имаше много желаещи. Трябваше медиите да се разшумят, трябваше да се стигне до едно наистина голямо унижежние, за да се обърне внимание на проблема и системата да бъде модернизирана.

В това положение как се справят хората с двигателни проблеми, които нямат семейства и чужда помощ?

- Наскоро се запознах с един такъв младеж, който има същия двигателен проблем като мен. Той цял живот е бил по домове за деца, лишени от родителска грижа. В момента сам се е амбицирал, учи висше образование. Всеки ден ходи на лекции, всяка сутрин става и разчита на помощта на свои приятели от дома, които му помагат да се приготви. Живее в интеграционна къща заедно с други хора с различни дефицити - двигателни, умствени и т.н. Той няма семейство, изоставен е, но има воля за живот и то много силна. Има воля да сбъдне мечтите си. Мисля, че такъв тип хора са истински герои.

Проблем ли е за теб да отидеш на театър, на кино?

- Не мога да отида във всеки театър, във всяко кино, във всеки ресторант или във всеки хотел. Дори и в сравнително новата зала "Арена Армеец", макар и да има обособени места за хора с двигателни проблеми на третия етаж, много често се е случвало достъпът до тях да е ограничен при културни мероприятия. Казвали са ми, че не могат да ме допуснат и са ме пращали да си търся място на терена. В такива моменти се чувствам като натрапник.

Къде другаде си се чувствала като натрапник?

- Когато посещавам някои обществени места, понякога усещам негодувание сред хората. Често чувам, че "такива мероприятия не са подходящи за хора с увреждания", или "защо си правиш труда да ходиш на подобни места?".

Има и много други случаи, в които хората са били изключително внимателни, отзивчиви и са се опитвали максимално да ми помогнат. Получавала съм съдействие даже и в случаи, когато дадено събитие не е било достъпно за хора като мен.

Обичаш да пътуваш. Достъпни ли са историческите и природните забележителности у нас?

- За жалост, забележителностите ни изобщо не са достъпни за хора с увреждания. Достъпът до тях с количка е невъзможен.

Обикновено оправданието е, че тези места трябвало да запазят автентичния си вид, обаче в Западна Европа почти всички забележителности са пригодени. Имам приятел, който е в инвалидна количка и живее в едно старинно градче в Англия. Той ми е показвал снимки и видеоклипчета на това какви приспособления се правят, за да може в една стара сграда да се осигури достъп на хора с увреждания. Невероятно е да видиш как хора в колички могат да разгледат всички етажи например на един старинен замък.

Какво е отношението на непознатите към теб?

- Хората основно реагират по два начина, макар че не искам да генерализирам. Или се смущават и се опитват да се дистанцират, все едно пренасяш някаква болест по въздуха, или те гледат с огромно съжаление, все едно си най-нещастният човек на света. А хората с увреждания са напълно равостойни на другите, със своите положителни и отрицателни черти, със своя капацитет, със своите желания и мечти. Отношението към тях трябва да бъде като към всички други.

Прави ми приятно впечатление, че през последните години сякаш има "разчупване на леда", особено сред моите връстници. Но все още много рядко се случва някой здрав и прав човек да прояви инициатива и да общува с теб.

Къде е проблемът според теб?

- Във възпитанието. Все още голяма част от хората просто не знаят как да реагират, когато срещнат човек с увреждане. Според мен това е сигнал, че в обществото ни не се говори достатъчно за тези хора. Те не се показват често, не ги виждаме на улицата, по телевизията. И когато видят човек с увреждане, хората не знаят как да подходят към него. Не знаят дали да му се усмихнат, дали да го погледнат снизходително, дали да се дистанцират от него и затова често се правят, че не са го забелязали.

Може би това се дължи и на факта, че в повечето случаи хората с увреждания си стоят затворени по домовете и в нашето общество е наложено мнението, че сякаш такива хора у нас няма. А истината е, че има – и то много.

Аз считам, че хората с увреждания не бива да се представят като отчаяни хора, които постоянно се оплакват и все молят за подкрепата на държавата и така и не я получават. Истината е, че тези хора са пълноценни и стойностни. Много от тях се стараят да завършат висше образование, да си намерят работа, да водят един пълноценен начин на живот, да бъдат полезни на себе си и на обществото. Но липсата на градска среда и липсата на адекватно отношение към тях - както от държавата и обществото, така и от отделния човек - им пречи да бъдат щастливи.

Снимка: Pixabay

Автор: Теодор Спасов

Източник: Дневник , 21 март 2017 г.

Сходни публикации

Младите хора и приноса им в осигуряване на грижи за българските пенсионери

Младите хора и приноса им в осигуряване на грижи за българските пенсионери

„Каритас София“ организира дискусия със студенти на тема „Предизвикателства пред младите хора за активен принос в осигуряването

Нужни са ясни стандарти за качество на услугите за възрастни хора

Нужни са ясни стандарти за качество на услугите за възрастни хора

Професионалисти от сектора на дългосрочните грижи за възрастни хора се включиха в организираната от „Каритас София“ на 23

Публична дискусия фокусира внимание на академичните общности върху грижите за възрастните хора

Публична дискусия фокусира внимание на академичните общности върху грижите за възрастните хора

Повече от 60 участници събра днешната дискусия „Предизвикателства пред младите хора за активен принос в осигуряването на