Мария Виденова: Дислексията е дар, но трябва държавата и учителите също да го разберат

Дислексията не е заболяване, а различен начин, по който мозъкът обработва информацията. Между 10 и 15% от населението на Земята има някаква форма на дислексия. Тези хора най-често се затрудняват да четат и пишат, но обикновено талантите им са в други посоки и заради начина по който мислят, могат да бъдат отлични мениджъри и стратези например.

За тези и още проблеми говори пред "Дневник" Мария Виденова - основател на Агенция за социално развитие "Инсиеме", която от години се бори за това децата с дислексия да не се приемат за болни, а да им се осигурят адекватни условия в училищата, така че да подредят "хаоса в главата си" и да намерят правилната посока, в която да се развиват. Според регистъра и изчисленията на организацията, процентът на дислексиците сред българските деца е над средното и достига 20%, а броят им расте, каквато е тенденцията и в световен мащаб.

Г-жо Виденова, как се ангажирахте с каузата да образовате хората за дислексията и каква е картината в България?

- Самата аз съм дислексик, моето дете е дислексик, също и майка ми. Наложи ми се да се самоопределя и да разбера в детайли що е това дислексия и това се превърна в моята житейска кауза. Имам 15-години изследователски опит в тази сфера заедно с един сплотен и професионален екип от педагози и клинични психолози – хора, които също са дислексици и знаят какво означава това.

Посланието на кампаниите ни е "Моля не лекувайте таланта, дислексията е дарба", защото не можем да се съгласим с това, което се случва в България с децата с дислексия. Не сме съгласни да ги считат за деца със специални образователни потребности, и те законово са считани за такива – дава им се ТЕЛК, унижават ги. В училище срещат обиди и неразбиране. Директно са поставени в аутсайдерска позиция и често слушат за себе си думи като глупак, тъпак, аутист, бавно развиващ се – всичко това, което те не са.

Това е абсурдно и не мога да го приема. Не мога да приема да се третират така и да се "лекуват" даровитите деца. Примерите на успешни хора с дислексия са достатъчно много, за да спрем да допускаме тези практики – Джорд Буш младши, Том Круз, Антъни Хопкинс, Ричард Брансън. Необходимо е пробуждане за тези проблеми и към това е насочена новата ни кампания.

Какво решение предлагате?

- Борим се за това да създадем единен център по дислексия по американския модел, какъвто няма в България. Нуждите са огромни, защото за тези деца не се говори, те все едно не съществуват, а с тях трябва да се работи и да има много подготвени специалисти.

На първо място, учителите трябва да минат едно много сериозно обучение, защото те не са подготвени и запознати, поне голяма част от тях нямат ясна представа що е дислексия. Учителската стая се превръща в един клюкарник - "има му нещо". И като пламне цялото училище, че "му има нещо" на детето - край - това дете влиза в една срамна графа, започва да живее с много потиснато самочувствие, и не успява да се развие.

За да се обучат учителите трябва да има точно един такъв център, където да се работи и тях и с родителите и със самите деца. Ние и сега правим това, но не ни стигат силите, трябва ни държавна подкрепа за тези дейности, а държавата, за съжаление, е абдикирала от тези деца.

Освен това има много самозвани специалисти, които във вълшебни кабинети поставят още по-вълшебни и невероятни диагнози на тези деца. Тези хора се възползват от дислексията, основно в сферата на сивата икономика – пишат нещо там, поставят диагнози по собствено усмотрение, освидетелстват ги и ги пускат. Обаче какво се случва след това с тези деца и те как растат с тези измислени диагнози, никой не го интересува.
Редица родители са ставали свидетели, как това различие на тяхното дете се дефинира като лудост.

Какви диагнози се поставят, как ги аргументират?

- Точно там е абсурдът, как може да се поставят така лесно случайни и то толкова тежки диагнози. Идват при нас майки, показват документи за диагнози като умствено изоставане, и още по-крайни неща като шизофрения и аутизъм.

Идват родители с деца, на които са им правени изследвания на мозъка, електро-енцефалограми, на някои дори и генетични тестове. Можете да си представите колко пари са това на вятъра и колко некомпетентни хора има. Идват родители с деца, на които са изписвани и най-различни лекарства от най-различни логопеди и хора, които се наричат вещи в тази сфера.

Как тогава се потвърждава това състояние, не са ли необходими някои изследвания, поне за да се изключи увреждане?

- Всички тези изследвания абсолютно не помагат, когато се правят на дете с дислексия, защото те не показват никакви отклонения. Ако един учител е запознат с това какво е дислексия, ако той е подготвен и може да разпознава състоянието, тези порочни практики ще престанат. Началният учител на детето от първи до четвърти клас би бил безценен в тази кауза. Но в огромната си част учителите не са запознати и виждат различието, но не могат да го дефинират.

А различието е много просто – децата с дислексия, жаргонно казано, просто "зацепват" по-бавно. Това е характерното за всички дислексици. Не са от децата, които скачат и вдигат ръка да излязат на дъската или да отговорят на въпрос, в никакъв случай. Схващат по-бавно, защото мозъкът им функционира на различни обороти и гледа години напред, а не в настоящия момент. С извинение към учебния материал, но той е адски тъп за тяхното ниво на възприятие.

И затова в развитите страни, където ние не сме, има паралелки за дислексици, има и вузове след това за дислексици. Дори във ФБР и НАСА има квота за хора с дислексия, защото са доказани техните гениални мениджърски умения и възможности за планиране. Затова този абсурд, който се случва в България не ми дава покой, и виждам всеки ден свръхталантливи деца с високо IQ, които са третирани като болни и са поставени в такава позиция, че изобщо да не могат да се впишат в системата и да отпадат. Никой не предлага нищо за тяхното развитие.

По нашия закон, когато учителите в училището на детето с дислексия са неподготвени и не разпознават за какво става дума, го пращат на ресурсен учител, който също обикновено не е подготвен. В рамките на 30 минути в седмицата изобщо не знам и как би могъл да му помогне, но това е друга тема. А то за да се "възползва" от тази ненужна услуга трябва да мине през психодиспансер, през психиатър, психолог, купища изследвания и да му се даде законово група инвалидност и документ, че му трябва специализирана помощ. Оттам нататък то е нарочено, че му има нещо и е обречено от родители, учители, връстници да бъде аутсайдер на последния чин.

Какво се случва с децата с дислексия в училищата?

- Виждали сме много деца, които са отпаднали от училище, заради ниските си оценки. Защото дислексията се проявява така – децата имат ниски оценки поради неразбиране на начина, по който е поднесен учебният материал. Някои от тях имат добри показателите по математика, за сметка на четенето и писането по български, други – обратното, трети имат дарба да говорят няколко езика за сметка на останалите предмети. Някои обръщат цифрите - 24 го виждат като 42. Те осъзнават, че е 24, но го пишат наопаки и то не винаги. Други разбъркват думите и буквите. На някои им е много трудно при диктовка, защото чуват по-бавно.

Проявленията може да са много различни, но дислексията е общото състояние – не болест, а състояние на духа и на интелекта и емоцията.

Трудността започва да се откроява, точно когато детето тръгне на училище, защото там всичко е унифицирано, работи се за време, не за разбиране - по час, по минута и всъщност образователната система не образова. Това трябва да е ясно и на всеки един нормален човек, защото не можем еднакво да искаме от децата, те са различни помежду си, с дислексия или без. И детето не може в бързина да се справи с този учебен материал, както би се искало на госпожата.

По какво още се разпознава дислексията? Как родителите да разберат и да се успокоят, че детето им е здраво?

- Дислексиците са различни наистина, правят впечатление с позитивизма си, с чистотата си, много са екипни и добронамерени.

Дислексията е наследствена - предава се от баба, от родител на дете. Това може да е подсказало вече на родителите, ако при тях го има, но и да не е, те забелязват различието в своето дете - то се откроява и от средата и от връстниците и съучениците си, но дори преди да тръгне на училище, още от малко, то е странно.

Има една селективност при него в начина на обличане, в начина на комуникация, то търси алтернативата във всяка една ситуация. Не е агресивно дете, а компромисно, със силно чувство за справедливост. То винаги ще реагира, когато някой несправедливо е наказан, това ми е направило впечатление. Има невероятни умения в риториката, но пък може да му е много трудно в писането и четенето.

Много характерно като симптом е това, че те не чуват, не защото имат физиологичен проблем, а защото мозъкът е селективен. Детето може в момента да си мисли за съвсем друго и за нещо, което прецени, че не е важно, абсолютно да изключи Мозъкът е щадящ при тях и препуска напред. И родителят забелязва това - първо се дразни, че детето не го слуша, после започва да се дразни, че не е инициативен в училище. А пък и паметта на дислексика е много селективна и понякога помни само това, което иска.

Моят съвет към всеки един родител е да обърне внимание на дара на своето дете, когато се установи, че това е дислексия, защото дислексията дава и невероятен талант.

Как се открива този талант? Как трябва да се подходи към детето след като вече е установено, че има дислексия?

- Първо е много важно състоянието да бъде установено от специалист. За съжаление, в България не са много тези специалисти. С удоволствие бихме обучили повече, ако имаме подкрепата за това от държавата. Добрият клиничен психолог с опит е този, който може ясно да дефинира какво всъщност е състоянието на това дете.

След това педагогът - пак казвам, че началният учител е изключително важен, за да може да го научи правилно, ако среща затруднения в обучението и писането, когато е по-малко детето. Точно тогава трябва да се работи много с него - когато е по-малко, защого когато е по-голямо то вече едва-едва бута. И точно затова имаме много случаи на даровити и талантливи деца, които не могат да завършат, остават необразовани и безработни и стават контингент на социалното министерство. След като с помощта на специалистите детето овладее себе си, вече е лесно.

Детето с дислексия има дар и умения в някоя конкретна сфера, която трябва да се открие и развива. Например нещо с ръцете, с компютрите, с конструиране, с актьорски умения. То може да прави нещо, което го отличава и умее да го прави така добре, както би го правил и голям човек. Но хаосът и безпорядъкът в главата на всеки един дислексик не му дава мир и покой на самия него, докато не дефинира какво е това състояние и не намери собственото си поприще.

А когато му се помогне този хаос и безпорядък в главата да бъде канализиран, да бъде усвоен и да работи за него, всъщност тогава детето намира път към себе си, и то свиква с мисълта докато расте, че това е дарба, а не е дефект и започва да търси изява. Дислексикът е като артист, той търси изявата, само че в България са му срязани крилете.