Информационен портал за неправителствените организации в България
Регистрация
сеп
15



Фигури на анатемата. Режисиране на етническото: от "братята роми" до "лютата ромка”

Анализ
Фигури на анатемата. Режисиране на етническото: от "братята роми" до "лютата ромка”

Откъс от книгата на социолингвистката Сесил Каню, в сътрудничество с Георги Жечев и Стефка Стефанова Николова, “Режисиране на ромите в България. Обикновени медийни манипулацийки” [Mise en sc?ne des Roms en Bulgarie. Petites manipulations m?diatiques ordinaires]. Издателство “Петра”, Париж, 2016 г. Автор на публикувания откъс е Сесил Каню.

Георги Жечев е доцент по френска фонетика и фонология в СУ “Свети Климент Охридски”, автор на книги и статии в областта на фонологията, социолингвистиката и езиковите политики.

Стефка Стефанова Николова е социален работник в „Лекари на света" за България.

Книгата анализира три телевизионни предавания, излъчени в българския ефир: “Господари на ефира”, излъчено на 13 януари 2013 г. (разглежданият в книгата откъс засяга представянето на ромската Нова година Банго Васил), “Съдебен спор”, излъчено на 9 март 2013 и частично повторено в “Господари на ефира” на 7 май 2013 (разглежданият откъс доби популярност в България под името “Млад меринджей”) и “Миролюба Бенатова представя” в рамките на предаването “Дикoff“,  излъчено на 29 март 2015 (предаването е посветено на най-младата майка в България, Кортеза, живееща в сливенската ромска махала “Надежда”).

Първото от разглежданите предавания е единственото, което не е достъпно онлайн към момента на публикацията в "Маргиналия”.


Както показват резултатите от изследването, за което пише Иван Бедров[1], режисирането на идентичността, наричана в медиите “етническа”, е често срещано явление – особено за ромите, но в по-малка степен и за турците. Изразът “етнос/българска общност” като противовес на “етнос/ромска общност” е използван от Татяна Ваксберг, но това е изключение и то дори е силно критикувано от читателите на Дойче веле[2]. В повечето от новинарските емисии, репортажите или развлекателните предавания специфичността на ромското е афиширана – независимо дали това се прави с положителна цел (доста рядко) или с отрицателна (в повечето случаи).


Някои от термините “цигани” или “ром”/”ромка” се появяват директно, какъвто е случаят в различни текстове, които сме превели по-горе, други изрази загатват за “циганска идентичност” без да я назовават експлицитно: “братя” е един от честите примери, изграден по модела на братското обръщение. Могат да се появяват и други, доста по-неодобрителни термини, особено във форумите след емисиите (“мургавите”, “мангалите” и др.), по-нататък ще се върнем към тази тема.

Тази разлика в третирането на български граждани е симптоматична за една реалност, която е дълбоко вкоренена в ежедневните социални практики и цели да обозначи хората, смятани за “роми”, като обособи едно специфично отношение към тях в името на тяхната принадлежност към определена група. Това обозначаване се осланя на различни критерии, които не се свеждат само до физическите черти на въпросните хора: техният начин на обличане, местата, които обитават, и най-вече начинът им на говорене са показатели, смятани отвън за знаци за принадлежност. Разбира се, тези хора никога не са питани дали се определят като роми или не (а в някои случаи те всъщност биха се определили като турци, например), но въпреки това тяхната “ромскост” бива незабавно наложена.


Два от репортажите, които избрахме да изследваме, както и статиите, които преведохме, са експлицитно посветени на “ромите” (единият е за ромската Нова година, а другият – за социо-културните практики на ромските жени в квартал “Надежда” в Сливен), докато третият разказва за факт от любопитната хроника, един банален семеен сюжет, който би могъл да се разиграе във всеки български дом и следователно не би изисквал споменаването на произхода или на етноса на семействата. Този аспект не е бил споменаван в предаването, което първоначално разказва историята (“Съдебен спор”), но за сметка на това той е определящ елемент в поведението и думите, изречени в “Господари на ефира”. Комичното, което се изтъква, отчасти се осланя на етнизирането на героите, и по-точно на стереотипираните аспекти, които се предполага, че са част от тяхната идентичност: начинът им на говорене, а най-вече “лошото” им говорене.

Първото споменаване, което препраща към предполагаемия произход на героите, представени в този документ, се отнася до тъста: след като журналистът му задава кратък въпрос, в който го пита дали е вярно, че дъщеря му не разрешава на мъжа си да вижда общото им дете, тъстът казва: “Ко? Не!” и бива описван в коментарите зад кадър като “машина”– очевидно защото не бил разбрал въпроса. В третия поред коментар зад кадър се акцентира имплицитно върху етническия произход: “Не машина, а същински Грга Питич от [филма на Кустурица] “Черна котка, бял котарак”. Сравнението с герой от филм, засягащ циганите, веднага улеснява етнизирането, което ще може да бъде директно и експлицитно използвано по-нататък. Тогава то се пренася върху тъщата (главният герой в репортажа), заради многобройните фантасмагорични прояви в произношението й. В продължение на няколко секунди я наричат “тъщата”, но след като става ясно поведението й (раздразнена е от това, че я снимат без нейно позволение по толкова личен въпрос), тя се превръща в “лютата ромка”, както я нарича зад кадър един от водещите. Освен това, означаването чрез етническото е удвоено от пейоративната квалификация, която по-късно ще бъде потвърдена от думи и най-вече от жестове, сметнати за непристойни.


По-късно вече няма да има нужда да се споменава етносът, тъй като той е вече установен (тогава тя отново става “тъщата” или “тя”) – с изключение на финала (“В един момент картинката се влоши и ромката реши да изключи “телевизора”), когато тя наново се превръща в “ромка”. В този документ е интересна флуктуацията на процеса на наименуване, защото противно на възприетия модус на комическото, постигано чрез повторението, етносът е нещо, което няма нужда да се припомня непрекъснато. Именно той определя фактите и жестовете, а най-вече думите на събеседниците, които са повод за подигравки (и са подчертани със смях… на запис). Достатъчни са една-две препратки към тази идентичност, за да може продължението съвсем естествено да бъде интерпретирано по съответния начин. При най-малкото съмнение липсата на етнизиращо наименование не би довела до същия ефект върху публиката (тази на Нова телевизия), която като цяло е любител на този вид конотации (вж. въведението).

Упоменаването на етническото на три пъти (сравняването с персонаж на Кустурица, “лютата ромка” и “ромката реши…”) не са неутрални в стратегията на водещите и, по-широко погледнато, на канала. Ако разгледаме по-отблизо типовете наименуване в първия репортаж – този за ромската Нова година (Банго Васил) – който е основан на същия принцип на комическото чрез повторение и чрез смях на запис, всеки ще долови незабавно каква подигравка изпразва от смисъл въпросния израз “братя роми”, който е поставен в анонса (“Честита Нова година, братя роми!”), щом като неговото повторно подхващане възбужда по съвсем различен начин майтапите и води до намигане с натъртване.

Макар че терминът “цигани” не трябва вече да се произнася официално в медиите във връзка с европейските стандарти, водещите не се колебаят да се хванат за случая, когато се прояви двусмисленост между двата термина (изразявана от всички – както роми, така и не-роми). Например, девойката, която показва традиционното “сурвакане” обяснява, че това е “адет на циганите”, но веднага се поправя и добавя: “на ромите да се каже, де”. Флуктуацията на имената и придружаващият я метадискурс (“[така] да се каже, де”) са обект на много подигравателен коментар на един от водещите, който започва да говори на “ти” на дистанцираното от него момиче: “А така, а така! Кажи си го по европейски!” Това преобръщане на метадискурсивния изказ на младото момиче (“[така] да се каже, де”), разглеждан като предпоставен еквивалент на “по европейски”, е симптоматично за един широк дебат, който съществува в Европа и по-специално в балканската част на Европа. Той засяга това политически коректно обръщение “ром”, което произтича от европейската воля и от едно самоназоваване, избрано от ромската интелигенция. Понякога то е в разрез с желанието на една част от ромите (вж. Каню, 2008, Стефка Стефанова Николова, 2010), която засега предпочита да запази самоназоваването "цигани", въпреки пейоративното измерение, което то съдържа. Коментарът зад кадър намеква, че терминът е употребен неправилно – първо, защото самите роми не биха го използвали (но нека все пак да напомним, че терминът “ром/ромка” отговаря на самоопределянето, използвано на ромски език от всички роми), но най-вече защото те биха прибегнали до него с цели от изключително политически характер. Зад това вметнато изречение прозира цялата сложност, с която Европейският съюз е заредил защитата на етническите малцинства, включително и на ромите в България: това е защита по етнически критерии. Тя е силно оспорвана от мнозинството българи, които я превръщат в тема за дебати и препирни по въпросите за това, че властите изоставят бедните не-роми за сметка на ромите, поддържани заради тяхното различие. Вместо да допринесе за намаляване на напрежението, този избор провокира обратното: озлобление, което екзалтираният национализъм използва за катализатор. В началото повечето журналисти се бяха подчинили на това наименование и повече не използваха обръщението “цигани”, но сега изглежда, че употребата му става все по-честа в репортажите. Диков например, водещият, който говори с Миролюба Бенатова в третото предаване, без задръжки използва термина “циганин”, докато журналистката, от своя страна, се придържа към “ром” и “общността”.

Принципът на обобщението (“всичките са еднакви”) е свързан с този процес на наименуване и е основен елемент в цялото режисиране и говорене за ромите от България или от други места в Европа. Този принцип предполага, че “общността”, “ромите”, представляват една завършена хомогенна цялост от етническа, културна и дори биологическа гледна точка. Затова и всяко говорене, всяко поведение и всяка случка, които произтичат от някой ром, са от една и съща величина, която трябва да се реинтегрира в завършената цялост на вече известното, вече видяното, вече чутото, но преди всичко на вече фантазираното.


"Ромът" е призван да отразява речта, поведението или събитията, свойствени на всеки “цигански квартал” (махала) и подобаващи на всеки отделен ром в името на неговата принадлежност. Това режисиране на етническия ром (а не на ромите, видяни като множество и като своеобразие) присъства постоянно в репортажите, но също и във всяка друга реч, независимо от това дали тя звучи в публичното пространство (в полето на политиката, на терена на медиите, в асоциативен пейзаж…) или се води в частни разговори: в барове, на срещи ние чуваме ежедневно, че ромите са такива или онакива – нещо, което произтича от увереността в една вътрешноприсъща предопределеност на идентичността на “рома”.


С помощта на многобройни анекдоти се разгръща фигурата на едно същество, което винаги изглежда еднакво и което различни автори систематично ще се опитват да илюстрират. Това е обърнат процес. Става дума за идентифициране с един предварително изграден модел, с някакво подобие на портрет, генериран от робот и произвел един архетип, един синтез на съществото, което привлича нездравите страсти.


Бедният и неграмотен ром, на който можем да се подиграваме, господстващият и необуздан мъж, който краде/изнасилва млади момичета, но най-вече един опасен индивид, който заплашва България, щом като е готов да не зачита нито закони, нито правила, и да прекалява с раждането на деца до степен да дестабилизира българската демография и да заплаши жизненото пространство. Тези детерминизми се споменават често в коментарите, но най-вече те се режисират визуално, чрез кинематографични прийоми от съвсем конкретно естество: избор на места за снимки (това са винаги публични пространства, места, през които преминават хора, дворове, улици…), избор на хора, които да бъдат интервюирани (това са винаги роми от най-необлагодетелстваните и неграмотни среди, интервюирани често пъти прави, навън, в неудобна обстановка), бързина на монтажа, която пречи да се проявят разсъжденията на хората (навързване на прекъснати, отрязани, разфокусирани кадри), многобройни монтажни ефекти (използване на забързването, на забавянето…), едри планове върху подозрителни визуални особености (мръсно лице на дете, ръка, стиснала нож, рязко движение, златен пръстен…), илюстрации чрез повтаряне на кадри от посочените по-горе детерминизми и т.н.

Аудиовизуалните стратегии, задействани във всичките представени репортажи, прибягват до едни и същи похвати – независимо от това дали става дума за развлекателни предавания, чиято цел е просто да осмиват ромите или за нещо по-коварно: да бъдат превърнати те във вдъхновители или протагонисти на непосредствена заплаха. Става дума за повторение на кадри, с което се набляга на нещо имплицитно (подчертаването на факт, жест, дума), подиграването и дори демонизирането на хора (особено на мъже) с цел да се потвърдят обичайните недостатъци, приписвани на ромите, и да бъдат превърнати те във визуално експлицитни. В тези случаи ролята на картината е определяща просто защото понякога това е единственият момент, в който не-ромите чуват и виждат роми: особено в градовете те не се срещат почти никога. Редките им контакти протичат дистанцирано или са подчинени на въображението (на обществено място минувачът не пропуска да си стисне по-здраво чантата, ако види роми), но никога с размяна на думи.


Всеки българин би могъл някой ден да каже, че познава роми, защото, например, с един се е сблъскал в казармата, а друг е дошъл да му прави на черно ремонта. Начинът на говорене стъпва на този пестелив опит и се изгражда на принципа на систематичния отказ от разграничаване: ромите са такива и такива, защото един от тях се е показал в такава светлина.


Обобщенията вървят с пълна пара: механизмът за конструиране на представи е дотолкова комплексен, че в крайна сметка той отрича собствената си комплексност и се свежда до благосклонност към един спекулативен консенсус, подхранван от слухове и фобии, на които само озлоблението би могло да сложи край. Всичко се случва така, сякаш тази конструкция не се изгражда толкова по пътя на наблюдението (дори и то да е погрешно) на дребни натрупващи се факти, а е част от едно желание да се потвърждават представи, които вече са налице, и така да се участва впреобръщането на перспективата в това установяване; конструкцията произтича от онова “вече налице”, което определя реда на нещата. Това натоварва с фундаментална отговорност институциите, които чрез властта на думите и кадрите, както и чрез силата на тяхното разпространение, имат свойството да разгръщат общия капитал от въображаемо и импулси. Дори и хората, служещи за образец, са поставени под знака на това подозрение, което не си казва името.


Защото даже да предизвика хвалебствия, личността, приета за добър пример, се оказва сведена до статут на почти аномалия: такъв е случаят със Стефка Стефанова Николова, която по една добре позната расистка логика е смятана за “изключение, което потвърждава правилото”. Този процес е толкова вкоренен във формирането на дискурса за ромите, че в нито един момент никой не би поставил под съмнение евентуална липса на равенство между индивида и групата, към която се предполага, че той принадлежи. Установяването, че на екрана се виждат уморени и зле облечени тела, е първото потвърждаване на стереотипите.


Мръсотията, първият основополагащ атрибут на “ромите”, липсата на грижи, на което те не са жертви, а за което са разглеждани като отговорници, а да не кажем като причинители, облеклото, смятано за странно и т.н., са все предразсъдъци, на които телевизията се опитва да припише доказателството, че са основателни. Отвъд телата, трудностите в произношението на български по училищните и академични норми, несвързаните думи, странността в един начин на говорене, който не може да има статут на език (нищо че този език се нарича ромски – romani) затвърждават начина, по който се възприема ромското говорене от страна на зрителите (думата не случайно е тук: посредством екраните те са именно зрители на тази насочваща ги режисура). Ромите са неграмотници и глупаци, които не са в състояние да произнасят българскиЯ език, а още по-малко са в състояние да се аргументират, ромите никога не са на висота.


Думите, монтирани за екранното изображение, свидетелстват за дефицити на мисълта, на ума и на образованието, за да успокоят всеки не-ром в неговото превъзходство. Никакво изтъкване на грамотни роми, никакъв разговор с тези, които заемат важни постове (лекари, адвокати…), никакво отделяне на време за спокоен разговор на тихо място, никакво желание да се “разбере” животът на хората по индивидуален начин, според собственото им социално развитие. В такъв тип репортажи е редно обратното: да се играе с телата като с марионетки, чието предназначение е да илюстрират една единствена форма на живот, тази на мизерията, на упадъка, на глупостта, а в някои случаи – на злосторничеството и непочтеността. Точно тази фигура на рома – тази, която подсилва разстоянието между “тях” и “нас”, както го показва Александра Наку (2006) в доктората си – трябва да има предимство пред всяка друга: далеч от хуманността, която носи история, преживяно, особеност, какъвто би могъл да е случаят с не-ромите, които биха се появили на екрана, един жител на “махалата” е преди всичко определен чрез неговата принадлежност към една предполагаема “циганска идентичност”.

Така че нека сега да изследваме как в рамките на няколко примера, предложени за анализ, се проявяват различните фигури “на рома” в българските медии.

[1] Иван Бедров, “Ромът от телевизора”, Дойче веле, 10.04.2015 „Ромът от телевизора„.  Цитираното изследване е извършено от Асоциация Интегро, финансирана включително и от Отворено общество.

[2] Изразът “двете етнически общности”, в статията на Татяна Ваксберг в Дойче Веле „Гърмен може да взриви цяла България„.


Автор: Сесил Каню е социолингвист, преподавател в университета Paris Descartes и режисьор на документални филми. Тя е автор на книгите "Език без качество” [“Une langue sans qualit?”] (2007) и "Призракът на идентичността. Между езика и властта в Мали" [“Le spectre identitaire. Entre langue et pouvoir au Mali”] (2008) Тя управлява изследователската програма “Miprimo” и ръководи колективни издания, свързани с темата за миграцията от периода 2010-2015 г. Пише редовно за изданията “Vacarmes” и “M?diapart”. От 10 години работи върху изследването си, посветено на квартал "Надежда" в Сливен.



Източник: Маргиналия, 11 юли 2016

 

 

Сходни публикации

06.07.2017
Ще закуся с мойто чувство за вина... Ще закуся с мойто чувство за вина...

През последните 20-ина години се забелязва бавно подобрение на образованието сред ромите в страната, ...

30.01.2017
Осем факта за ранната раждаемост сред ромските момичета Осем факта за ранната раждаемост сред ромските момичета

2017-а бе посрещната с медийния шум, че 13-годишно дете от Сливен е родило първото българче за ...

15.04.2016
Не всички роми са уязвими, не всички уязвими са роми Не всички роми са уязвими, не всички уязвими са роми

През 1971 г. в Лондон се провежда първият световен ромски конгрес. Там участват ...