Информационен портал за неправителствените организации в България
Регистрация
авг
15



Българската дискусия за запрещението: между решението на Конституционния съд и Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа - част 2

Анализ
Настоящата статия е подготвена в рамките на кампанията за набиране на обществена подкрепа на новата уредба на дееспособността и въвеждането на подкрепено вземане на решения като система от мерки за подкрепа, които да осигурят по-добра защита на правата и интересите на хората с интелектуални затруднения и психично-здравни проблеми, предвидени в проекта на Закона за физическите лица и мерките за подкрепа.


Защитата на интересите или на правата ?


Въпреки че се признава засягането на правосубектността/дееспособността на лицата, поставени под запрещение, непоклатима изглежда тезата, че това е формата за защита и то единствено възможната. Приема се, че намесата в автономията е приемлива и пропорционална ограничителна мярка, тъй като има за цел да осигури защитата на интересите на лицето. Абсурдността на конструкцията „защита чрез ограничаване" е изтъкната в искането на Омбудсмана: „…Недопустимо е тази закрила да се изразява в лишаване от дееспособност или нейното значително ограничаване по общи и остарели критерии като слабоумие и душевна болест , без да се вземат предвид спецификите на различните заболявания и състояния, както и степента на увреждане. Закрилата трябва да се изразява в подходящи средства, които да съдействат и да подкрепят тези лица при вземането на решения и извършването на правни действия самостоятелно, а не в лишаването им от дееспособност в различна степен, като решенията, свързани с тях и с ежедневието им, се вземат от някой друг". Тезата е ясна: защита не може да се постигне чрез лишаване от права, а чрез допълнително овластяване на уязвимото лице чрез подкрепа за самостоятелни действия.


Точно обратното становище личи в Решение на КС № 12/17.07.2014г.:По отношение на лицата с психически увреждания особената защита включва и предпазването на те-зи лица от извършването на правни действия, с които те биха могли да увредят собстве-ните си интереси. Важен елемент от тази защита е институтът на поставянето под запрещение… …доколкото поради естеството на тяхното състояние няма друг, по-ефективен начин за защита на техните интереси". Последователен в разбирането си за стеснителното тълкуване на недееспособността КС предлага тя „да бъде разбирана като състояние, което единствено трябва да осигури недопускането на такива правни дейст-вия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица, или на обществото." Тук се приветства защитата чрез ограничението на свободата на личното действие чрез предпазването от увреждащи действия и в замяна се предлага защита на интересите. В подкрепа на това становище се привличат аргументи от режима за закрилата на детето и то на специалната закрила (чл. 47, ал. 4 от Конституцията), развита в Закона за закрила на детето, където са изчерпателно посочени и рисковете, за които се предлага закрилата .

За обхвата на защитата


Тезата за защитната функция на запрещението е развита уверено в преобладаващата част от институционалните становища. Производна от нея е утилитарната позиция, че це-лите на института оправдават неговата устойчивост. Той защитава интересите на лицето с психични и интелектуални проблеми, на лицата, с които влиза в правоотношения и на обществото – чрез защитата на гражданския оборот. Аргументи се търсят и в КПХУ, която имала за цел защита и подкрепа на интересите на лицата с психични и интелектуални затруднения. Ето защо отмяната на запрещението можела да доведе до социално несправедлив резултат, като щяла да противопостави „социалното на правното" . Разбираме (може би), че социалното е фактът на неспособността на лицата с психични и интелектуални затруднения на „разумно действие", което обезсмисля усилията да им признаем равна дееспособност. В тази посока имаме изразено още по-крайно становище. Тръгва се от езиково тълкуване на разпоредбата на чл. 1, § 2 от КПХУ: „...Хората с увреждания включват лица с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществото, равноправно с останалите."


Изводът е, че КПХУ използва определението „трайност" на увреждането като критерий за очертаване на хората, които се ползват от защитата й: „Увреждането следва да е трайно и да е последица от такава недостатъчност, която прави тези лица годни да взаимодействат с обкръжаващата ги среда, но се явява препятствие за тяхното пълноценно и ефективно участие в обществото равноправно с останалите". Заключението е, че: „...за някои хора увреждането е освен трайно, но от такова естество, че изобщо не дава възможност за участие, поради което тези лица нямат права, годни за защита от Конвенцията" .


Буквалното тълкуването на постигнатия от върховната касационна инстанция тълкувателен резултат сочи, че хората с увреждания, които според чл. 5, ал. 1 от ЗЛС биха били поставени под пълно запрещение, остават извън обхвата на КПХУ. Така пълното запрещение е поставено извън дискусията. То осигурява съответствието на социалното с правното. Откъдето следва извод, че е постигнато съответствие между целите на Конвенцията и целите на чл. 5 ЗЛС, т.е. защита и подкрепа на интересите на психически увредените лица. Следователно, режимът по ЗЛС е годен регулатор, следователно не е необходима промяна в законодателството.


Но изводите на ВКС са в някаква степен и опасни: ако продължим логиката на върховната съдебна инстанция, ще стигнем до още по-странния извод, че хората с тежки психични и интелектуални затруднения не принадлежат към човешкия вид и към тях трябва да се отнасяме съответно. Това, меко казано, е оригинален прочит на Конвенцията от българската върховна съдебна инстанция. ВКС изключва вариантността на социалното, изключва многообразието като характеристика на човешката природа и предпочита подход, който едва ли осигурява защита, но със сигурност е удобен и добре обслужва интересите на третите страни – полагащите грижи, банки, медицински специалисти, а в някои случаи – и на близките на хората с увреждания. Пропуска се фактът, че сигурността на третите лица и на оборота са осигурени с общия режим на недействителността на договорите по Закона за задълженията и договорите.


За обекта на защитата


Достойни за защита според ВКС са лицата, чието страдание, макар и трайно, не е така тежко и поради това се поставят под ограничено запрещение: „Тази група лица отговарят на дефинитивната разпоредба на чл. 1 КПХУ. За тях международният договор се прилага", ни успокоява ВКС. Как според съда се прилага този договор е друг въпрос. Един на пръв поглед незначителен пропуск на съда е, че чете и тълкува чл. 1, § 2 КПХУ без връзката му с § 1, който е недвусмислено категоричен, че: „Целта на настоящата конвенция е да насърчава, защитава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на всички права на човека и основни свободи от хората с увреждания и да способства за зачитане на вътрешно присъщото им човешко достойнство."


Видно е още, че не става въпрос за защита на интересите на лицата, а за техните права. Излишно е да се подчертава и, че КПХУ не предвижда разделянето на хората според те-жестта на тяхното увреждане, недостатък или способността им да взаимодействат със света. Напротив, тълкуването на Конвенцията, най-близко до нейния разум, гласи, че ко-гато: „...увреждането на индивида и/или способностите за вземане на решения се приемат като легитимно основание за отричане на правосубектност и понижаване на статуса им като лица пред закона. Член 12 не позволява този дискриминационен отказ от правосубектност и вместо това изисква да се предоставя подкрепа за упражняването й." (Общ коментар: 15)


Популярна в становищата остава позицията, че Конвенцията има за цел да защити уязвимите поради увреждане лица, поради което ЗЛС, в уредбата на ограниченото запрещение, съответства на тази цел. Без колебание институциите заявяват, че хората с увреждания се нуждаят от закрила тъй като не могат сами да се грижат за работите си; институтът на запрещението е форма на държавна закрила на тези лица, поради което той трябва да бъде запазен; достойнството на лицата се защитава именно чрез поставянето им под запрещение, промяна не е необходима. Поради това запрещението е полезен механи-зъм и не следва да бъде променян. Откровено в становището на Главния прокурор се възпроизвежда разбирането за неспособност на хората с увреждания, което оправдава от-немането на недееспособността им, подход, отхвърлен от Комитета на ООН за правата на хората с увреждания . Твърди се още, че отнемането на дееспособността представлява ре-алната защита на хората с психични или интелектуални затруднения. А запрещението е не само ограничение, но и мярка за подкрепа на лицето и гаранция за защита на интересите му – средство за „спокойно и защитено участие в частноправния живот" . Според ВКС този подход съответства на принципите на КПХУ, отразени в чл. 3 и изпълнява задълженията, предвидени в нейния чл. 4.


Обратната теза е защитена в особеното мнение по КД 10/2014 г.: „...Рисковете от евентуална невъзможност на тези хора да разбират или да ръководят действията си при разпореждането или неупражняването на права или при поемането на задължения („да се грижат за своите работи" според чл. 5, ал. 1 ЗЛС) са за в преобладаващия брой случаи за тях. За трети лица те са изключение (напр. при родителските права). Тези рис-кове трябва да се уреждат от текущия законодател на общо основание еднакво за всич-ки (вж. например чл. 26, ал. 2, предл. 2, чл. 28, чл. 29, чл. 31, чл. 33 от Закона за задълже-нията и договорите; чл. 131, ал. 2 и чл. 132, ал. 1, т. 1 от Семейния кодекс и пр.)."


В становището на Главния прокурор, където намираме адекватно позоваване на чл.12, също прозира призив за законодателна активност: „До този момент държавата не е създала други алтернативи за защита и подпомагане на хората с увреждания да упражняват собствена дееспособност, каквото задължение й е вменено с разпоредбата на чл.12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания". А според КПХУ, целта на защитата, която държавата трябва да предостави е: „...Основната цел на тези предпазни мерки трябва да бъде гарантирането на спазването на правата, волята и предпочитанията на индивида. За да се постигне това, предпазните мерки трябва да осигуряват защита от злоупотреба на равна основа с останалите." (Общ коментар: 20)


Защитата, която действащият режим предоставя на хората с увреждания, има различна философия. Тя не проблематизира правата и равенството им пред закона, като предлага грижа (чл. 164, ал. 3 и чл. 168, ал. 2 от Семейния кодекс) и защита на интересите така, как-то са формулирани от друго лице. В допълнение на изразената критика този режим често е негоден дори да постигне защита, тъй като е удобен за злоупотреба с интересите на лице-то. Така според ФБАПЧ: „...прегледът на практиката на съдилищата по производства за поставяне под запрещение, в голямото множество от случаи разкрива, че правният интерес и мотивите на ищците в такива производства са обусловени от имуществените им отношения с лицето, чието поставяне под запрещение се иска, и в частност от опасения то да не се разпореди „неразумно" с имуществото си. По този начин поставянето под пълно запрещение и лишаването на лицето от дееспособността му може и да постига определени цели в интерес защита на имуществените права на запретения, но ограничава по абсолютен начин всички други права, за които той може да е способен сам да взима решение, като например взимане на решение за местоживеене, или за медицинско лечение, или за обучение."


Интересите са защитени чрез правата, предоставени на физическото лице. Това е ролята на правото – определени интереси да бъдат защитени чрез овластяване на лицето с правни средства, за да ги брани. Обратно – овластяването на други лица, за да бранят чужди инте-реси, не е годно средство за защита на пълнолетен правен субект. То е приложимо към ли-ца, недостигнали възрастта на пълнолетието, което предполага и нужда от защита и закри-ла. Това са децата. Няма колебание, че настойничеството и попечителството е конструира-но да наподобява семейните отношения, съдържанието на които е грижата за недееспосо-бен от гледна точка на неговите интереси. Интересите зависят от преценката на родите-ля/настойника (попечителя). Пълнолетният правен субект по презумпция е дееспособен и действа автономно – воден от собствените си предпочитания и желания. Пренасянето на конструкцията на грижата, основана на чужда оценка на интересите на запретения, възп-роизвежда зависимостта и подчинеността на чужда воля. Промяната на това положение е целта на КПХУ: „...Когато, след като са направени значителни усилия, не може да се определят волята и предпочитанията на индивида, „най-добрата интерпретация на волята и предпочитанията" следва да замени определянето на „най-добрия" интерес. Това отчита правата, желанията и предпочитанията на индивида, в съответствие с член 12 параграф 4. Принципът за „най-добрите интереси" не е предпазна мярка, която да съот-ветства на член 12 по отношение на пълнолетните. Парадигмата за „желанията и предпочитанията" трябва да замени парадигмата за „най-добрите интереси", за да се осигури, че хората с увреждания упражняват своята правосубектност на равно с всички останали." (Общ коментар: 21)


Защитата чрез самоопределението


В голямата си част изразените вече становища не напускат парадигмата на защитата. Обсъждането на правната същност на запрещението като засягаща статуса на лицето (и неговата правна последица – общото отнемане на дееспособността) от перспективата на правата се преобръща в аргументация на нуждата от защита на неговите интереси така, както са преценени от друго лице. Това е разбираемо. Разбираемо е притеснението от злоупотреба с права и интереси на уязвими лица, ясен е ангажиментът на държавата и обществото да им осигурят закрила (чл. 51, ал. 3 от Конституцията). Отчитаме и резервираното отнасяне към твърде либералния подход към лицата с психични и интелектуални пробле-ми, ако с това се създава риск за другите. Грижата обаче не е вече единствената парадигма, в която поставяме уязвимите лица. Дори и грижата трябва да е вариантна, като отчита различното състояние на уязвимите лица.


Законопроектът за физическите лица и мерките за подкрепа (ЗФЛМП/ЗП) идва да представи за обсъждане именно алтернативата на „грижата" чрез запрещение. Предлага се отмяна на института на недееспособността като ограничение, противоречащо на достойнството на човека и непропорционално на целта за гарантиране на правата и интересите му. Вместо това се въвежда овластяването за самостоятелно упражняване на права, съчетано със съответни на състоянието на лицето мерки за подкрепа (чл. 7, ал. 1 и чл. 9, ал. 5 и чл. 12). Изходната теза е прокламираната в МППЧ необорима презумпция за дееспособност, основаваща се на равенството на хората пред закона. Израз на приемственост между уред-бите е разбирането, че подкрепата при упражняването на правата от уязвимите лица трябва да се извършва с участието на съда „като независим, компетентен и безпристрастен орган или съдебна инстанция" (чл. 12, § 4 КПХУ). Съдебна преценка е необходима за установяване на сериозните затруднения, които изпитва лицето (чл. 9, ал. 2), за потвърждаване на доверителната връзка (чл. 14), за определяне на съответната на състоянието и нуждата (конкретни правни действия) мярка за подкрепа (глава Трета от ЗП), за контрола на нейната ефективност и евентуална замяна с друга (чл. 11, ал. 5). Извън процесуалните правила в ЗФЛМП в §6 от ПЗР е предложено съответно изменение на ГПК.


Мерки за подкрепа при сериозни затруднения


Мерките за подкрепа са определени в ЗП като форми за съдействие, оказвани на лицето с цел улесняване на личното упражняване на негови права:


1/ разясняване на смисъла на правното действие и неговите последици;

2/ подпомагане на комуникацията му с другите страни по правното действие, за което се ползва подкрепата;

3/ подпомагането му да изрази желанията и предпочитанията си по разбираем за окол-ните начин и

4/ оказване на друго съдействие според спецификата на случая (чл.12). Целта е извлича-не на желанията и предпочитанията на лицето така, че правата му да бъдат упражнени в зависимост от тези желания и предпочитания, а не от преценката на интересите му, напра-вена от другиго.


Кръгът на лицата, на които се предоставя правото на подкрепа, е очертан в чл. 9, ал. 1. Критерият е лицето да е пълнолетно и да изпитва сериозни затруднения да разбира естест-вото на своите решения и на последиците от тях при извършване на конкретни правни действия (чл. 9, ал. 1). Текстът ограничава причините за сериозните затруднения до три алтернативи: интелектуално затруднение, психично разстройство или деменция. Става въпрос за трайно състояние на лицето (интелектуално затруднение), прогресиращо болестно състояние (деменция) или психично разстройство (което може да е трайно болестно състояние или епизод). Тези състояния трябва да причиняват сериозни затруднения в разбирането на естеството на решенията по повод конкретните правни действия и техните последици (чл. 9, ал. 2).


От основополагащо значение за разбиране на новосъздаденото производство по опреде-ляне на мерки за подкрепа и прилагането им във всеки конкретен случай е така нареченият тест (оценка) на сериозните затруднения, които може да изпита конкретното лице. Процесът на вземане на решения се състои от четири основни елемента: разбиране, оценяване, свързване и комуникиране. Тази оценка цели да разкрие в кой етап от процеса на вземане на решения се проявява дефицит, както и какви са необходимите външни условия, за да бъде компенсиран този дефицит по начин, позволяващ на човека да упражнява правата си самостоятелно. Този тест изследва възможностите на лицето да:


1/ не разбира информацията и фактите, на които се основава решението за извършване на конкретното правно действие, или

2/ не оценява естеството и значението на отделните възможни решения, или

3/ не свързва информацията и оценката на последиците в процеса на вземане на конк-ретно решение (чл. 9, ал. 2).


Оценява се дефицитът, а не възможностите, които са налице, на основание на необори-мата презумпция за дееспособност на пълнолетните лица. Ето защо тестът не може да служи за основание за ограничаване на каквито и да е права, но е основата за предоставяне на правото на подкрепа, която е индивидуално ориентирана.


В същото време законопроектът отделя специално внимание на опасността, че ако лицето има проблеми само с комуникацията (без това да са сериозни затруднения по смисъла на чл. 9, ал. 2), това да не рефлектира върху неговите реални възможности да упражнява правата си самостоятелно. Изрично е предвидено, че подобни комуникационни затруднения не са основание за определяне на подкрепящи мерки (чл. 9, ал. 3). Те са основание за осигуряване на разумни улеснения на човека с увреждане, които разумни улеснения да му гарантират, че ще може да разбере околните и ще бъде разбран адекватно, без увреждането да съставлява каквато и да е пречка за самостоятелното упражняване на правата му. Предвидено е, че подобни разумни улеснения се дължат на всички хора с увреждания (чл. 7, ал. 2 и 3) . Разумните улеснения се дължат преди мерките за подкрепа и към мерки за подкрепа не се пристъпва и за хората с псичхичноздравни и интелектуални затруднения, ако мерките, съставляващи разумни улеснения, са достатъчни, за да се постигне преодоляване на комуникационен дефицит.


Конкретните правни действия


Текстът на чл. 9, ал. 4 въвежда още един критерий с цел ограничаване на прилагането на мерки за подкрепа. Критерият е обективен – според вида на действията с правно значение. Мерки за подкрепа могат да се определят само за конкретни правни действия: с които се извършва управление и разпореждане с вещни права и финансови средства, сключване на сделки, вземане на решения за лечение и участие в административни и съдебни производства. Видно е, че става въпрос за три типа действия – най-вече сделки с имуществени права и задължения, процесуални действия и решения, свързани с лечение, единствените от личната сфера на лицето . ЗФЛМП ги определя като конкретни правни действия, за да се подчертае, че мерките за подкрепа не засягат изобщо дееспособността на лицето, а се ограничават само до конкретни правни действия. Казаното подчертава особеното значение на текста на чл. 9 – той е ключов, що се отнася до определяне на границите при предоставяне на мерки за подкрепа при упражняването на правата. Съчетани са два критерия - относно субектите (субектен) и относно правните действия (обективен).


Извън подкрепата остава упражняването на неимуществените права (чл. 10). Те са свър-зани с личността и нейната идентичност и уникални преживявания – интимен живот, сво-бодата на съвестта, религията, участието и затова зависят от личната преценка на носителя си. Такива са например правото на брак и на семейство, репродуктивните права, право-то на завещание, право на сдружаване, избирателни права. Посочените права са не само фундаментални, но толкова строго лични, че не е възможно да влязат в каквато и да е хи-потеза на оценка/мярка за упражняване с подкрепа. Това не значи, че няма да бъдат разви-вани социални услуги, които да подпомогнат хората, заявили нужда от подкрепа за реали-зиране на тези си права, но това ще бъде социална подкрепа, а не подкрепа за вземане на решение. ЗФЛМП още предвижда специално консултиране на лицето за вида на правата и последиците от тяхното упражняване при сключване или прекратяване на брак, съставяне на завещание, сдружаване, даване на съгласие за медицинска помощ извън случаите на спешност, както и упражняване на репродуктивните права (чл. 10). Особено внимание зас-лужава уредбата на консултирането при предоставяне на спешна медицинска помощ и при медицински интервенции, засягащи репродуктивното поведение на лицето.


Принципите на новата уредба


ЗФЛМП внимателно урежда принципите, които следва да се съблюдават от органите, ангажирани с определяне и контрол на мерките за подкрепа (чл.11). Списъкът от принципи включва: необходимост на всяка мярка, зачитане на желанията, предпочитанията и ценностите на лицето, пропорционалност, срочност и гъвкавост, избягване на конфликт на интереси, неправомерно влияние и изчерпателност. Принципът за необходимост означава, че мярка за подкрепа следва да се прилага само ако са налице едновременно предпоставките по чл. 9, ал. 1-3: (1) състояние на психиката, породено от болест, травма или интелектуално затруднение или психично разстройство, и (2) в резултат на което лицето изпитва сериозни затруднения. Наличието на описаната съвкупност от предпоставки води до възникване на специфично право на подкрепа при упражняване на правата, без лицето да губи дееспособността си. Принципът гарантира минималната намеса в дееспособността на лицата: само доколкото е налице действително установена нужда за упражняване на права.


Принципът за зачитане на желанията, предпочитанията и ценностите на лицето е фундаментален в новата философия на уредбата. Той заменя принципа на защита на инте-ресите на пълнолетното лице с принципа на защитата на правата. При всяка мярка за подкрепа винаги и задължително като първо условие се изследват желанията и предпочи-танията на лицето с увреждане (чл. 11, ал. 6 и 7, чл. 16, чл. 21, ал. 1, т. 4, чл. 30, ал. 5), вкл. и при изключенията, когато решението се взема от друг (например процедурата по опре-деляне на защитни мерки в ситуация на риск). Невъзможността за самостоятелно изразя-ване на желанията и предпочитанията по обичайния начин не е предпоставка за незачита-нето им, а следва да се осигури възможност те да бъдат комуникирани. Това следва и може да се постигне чрез съответните специалисти и/или близки хора, които да помогнат за разбиране на желанието/желанията на лицето с увреждане. Зачитането на волята на лицето се гарантира и от неотменимото му право да започне производство за постановяване, промяна или прекратяване на мярка (чл. 15, ал. 1).


Принципът за пропорционалност означава, че мярката трябва да отговаря на конкрет-ния случай и състоянието на лицето и да се налага в обем, в какъвто е необходим (само за конкретните правни действия, за които лицето се нуждае от подкрепа). За всички останали правни действия следва да се приеме, че лицето действа напълно самостоятелно. Принципът гарантира пропорционалност на намесата в дееспособността на лицето – само доколкото съответства на целта на закона: да се гарантира подкрепа за самостоятелното упражняване на права (чл. 11, ал. 3).


Важен е и принципът за срочност. Всички мерки са срочни (чл. 11, ал. 4 и 5, чл. 18, ал. 4). Периодът от време, за който се определя мярката, зависи от оценката на нуждата от подкрепа на лицето към момента на постановяване на съответната мярка, но за не повече от две години. Предвидено е и преразглеждане на мярката до един месец от изтичането на срока й с цел оценка на необходимостта от нея или прилагане на друга. Това е израз и на принципа за гъвкавост на мерките, тясно свързан с принципа на срочност. Мерките трябва да отговарят на динамиката на състоянието на лицето и при необходимост да бъдат променяни. Предвиден е и механизъм за осигуряване на принципа на гъвкавост чрез за-дължението на съда да преразглежда мярката.


Принципът на избягване на конфликт на интереси и неправомерно влияние се осигурява чрез уредбата на несъвместимостта с качеството на подкрепящо лице по чл. 23, както и чрез установяването на доверителната връзка между подкрепен и подкрепящ (чл. 11, ал. 8).


Принципът за изчерпателност на мерките означава, че мярка за подкрепа трябва да се определя в съответствие с изследваните възможности на лицето, като последователно се върви от най-малко ограничаващата към по-интензивните мерки и с приоритет се прилагат мерките по глава Трета пред тези по глава Четвърта (чл.13). Изчерпателност означава още на лицето да се определят повече от една мерки, ако състоянието му налага това и след като това е мотивирано в решението на съда (чл. 11, ал. 9). Също така съдебното решение не може да се основава само на психиатрична експертиза или само на медицинско обсъждане на увреждането (чл. 338, ал. 3 ГПК).


Доверителната връзка


Новият инструментариум за лично упражняване на правата се основава на концепцията за доверителната връзка като инструмент за изразяване на желанията и предпочитанията на лицето с увреждане (чл.14). Доверителната връзка, както подсказва наименованието й, е връзка между двама или повече души, основана на взаимно доверие и разбиране. ЗП обвързва наличието на доверителна връзка с четири предпоставки (чл. 14, ал. 1), чиято кумулативна даденост трябва да бъде установена от съда при решение за определяне на мерки за подкрепа (чл. 21, ал. 1-3). Първата е доброволност на връзката, което означава взаимно осъзнаване на връзката, съгласие от двете страни, че такава е налице. Съгласието може да бъде изразено в различна форма в зависимост от вида и степента на увреждане на човека, който се нуждае от подкрепа, но то трябва да е разбираемо и да може да се установи от съда. Съгласието може да е конклудентно – да е очевидно от поведението на двамата. Например: човек със сериозни интелектуални затруднения може да изразява предпочитанията си към точно определено лице от тези, които се грижат за него, и това да е видно в ежедневните им взаимоотношения. Взаимността на доверието обаче задължително трябва да е изразена при обстоятелства, които изключват манипулация или насилие. Преценката трябва да е комплексна и да се основава на множество източници.


Съществена предпоставка за съществуване на доверителна връзка е нейният обективно траен характер. Белегът трайност е гаранция именно за възникнало доверие между двете лица. Трудно е да се определи точно моментът, в който едно отношение преминава в дове-рително, но със сигурност доверието не се поражда в мига на срещата между двама души. Наличието на доверителна връзка е обстоятелство, за което съдът трябва да събере доказа-телства от различни източници. Трайност в отношенията може да бъде доказана чрез сви-детелски показания и/или чрез обясненията на страните по това отношение.


Третата предпоставка е способността на подкрепящия да предава желанията и предпо-читанията на подкрепения. В доверителната връзка трябва да е налице комуникация – страните в нея трябва да са способни да разбират какво казва всяка от тях. За да се устано-ви това, са важни личните впечатления и наблюдения на съда от общуването между стра-ните (подкрепящ – подкрепен), а също така и свидетелски показания, че комуникацията е възможна. Например, ако се върнем към случая с човека с интелектуално затруднение, възможно е този човек, с който той/тя има специална връзка да реагира на негови/нейни сигнали по начин, който предизвиква реакция на удовлетворение. Това е напълно мислимо да се случва дори в тежки случаи и би могло да се установи чрез експертиза, която е валидно доказателство пред съда за наличие на комуникация.


Четвъртата предпоставка е готовността и възможността на подкрепящия да действа в интерес на подкрепения, при отчитане на желанията и предпочитанията му. Готовността е за в бъдеще, но не се изключва проверка на действия в миналото, ако изследваната доверителна връзка е имала аспекти, които са включвали подкрепа при вземане на решения. Готовността може само да бъде заявена. Тя не може да бъде обективно изслед

 

Публикувано от:

Български център за нестопанско право

 

 

Сходни публикации

13.03.2020
Слухове от ромската махала – хроника на една предизвестена паника Слухове от ромската махала – хроника на една предизвестена паника

Статията е препубликувана от сайта на Асоциация на европейските журналистиАвтор: д-р Илия Вълков -  ...

29.01.2020
Кога се извеждат деца от семейството според данни от съдебната практика на ВАС Кога се извеждат деца от семейството според данни от съдебната практика на ВАС

Автори: адвокат Наташа Добрева, Денница Маринчева, координатор Мрежа за правна помощ, Национална мрежа ...

09.12.2019
„Фанатизирани, антисемейни, антихристиянски”. Как страхът и фалшивите новини спират законите „Фанатизирани, антисемейни, антихристиянски". Как страхът и фалшивите новини спират законите

Иван е насилван от 9-годишна възраст. Всички са знаели, че това се случва дълго време, но никой не е ...