Информационен портал за неправителствените организации в България
Регистрация
юли
18



Иван Брегов: Смисълът да останеш в България/няколко думи и мотиви от форум „Кариера в България. Защо не?“2013

Разкази за НПО


Сега, когато си подготвям тези думи, осъзнавам, че нашият тандем Йоанна и Иван не се е  постарал предварително да пази равновесие и баланс на думите си пред публика. Пред вас ние ще се учим заедно да задържим вниманието ви и същевременно да предадем представата си за НПО сектора в България без да ви убеждаваме в каквото и да било. Пропуснахме възможността за репетиции, просто Йоанна сподели, че тя е вече подготвена – ще си сложи високи обувки, за да се чувстваме и двамата удобно един до друг. И толкова. А и няма в какво да ви убеждаваме – щом сте тук вие вече търсите път към завръщането си в обятията на България. Ползвам възможността да благодаря на тези от вас, които, макар и в чужбина, пренесоха и подкрепиха Протеста. Струва ми се, че с тези си действия България ви заслужава още повече. На нас днес се пада особеният избор дали да останем тук и да поемем отговорността да променяме България, давайки й свой образ и подобие и избавяйки я от нечистоплътните и платени гримаси, в които се опитват да ни убедят днешните псевдоуправляващи, или да изоставим родителите си и да случим живота другаде. Залогът е неизмерим, ако не се справим, един ден нашите деца ще наследят същия избор и най-вероятно ще ни напуснат, защото безспорно е по-добре да си „последен неудачник в демокрацията, отколкото мъченик  или владетел на умовете в деспотията" . Казвам това изречение, не за да търся упование в страха, а за да си припомним, че няма да ни е лесно. За годините, в които сте учили в престижни западни и презатлантически университети, най-вероятно сте усвоили навиците на съзрелите общества. Част от тях на родна почва ще бъдат приети като лоши маниери, непознати на родната реланост. И ето как, без да искам, трябва да се запитам и мотивирам пред вас:
  
Защо България?
  
Самият аз съм бил единствено пред първичния избор да замина да уча навън или да се дипломирам в България. Вследствие на това, че завърших право в СУ „Св. Климент Охридски"/често „Св." не се изписва – лош маниер, какво като е канонизиран светец и то български, през социализма светците не са били на почит/, не бях изправен пред вторичното и по-трудно решение в живота – да се върна ли тук след като обучението ми е преминало в дуга среда и формирането ми като личност съзнателно е станало също извън България. От тази гледна точка аз ще съм ви малко неубедителен, освен ако не възприемете идеята, че е трябвало да направя решителна крачка в ранна и все пак романтична възраст. Струваше си. Ще ви споделя защо.
   
През моя съзнатален живот/от малък си падам по скучните неща – следя политиката/ българското постсоциалистическо общество изживява разложение на класическите представи – образованието няма стойност, религията не е на мода, дисциплината е твърде ретро, възпитанието е излишък на време и усилие. Разпад на класическите институции – неуважение към училището, подценяване на универистета, незачитане на закона, полиция, която съдейства на престъпниците, държавна администрация, която вреди на гражданите, съвестно плащащи си данъците, данъчни, зависими от подкупа. Та чак до абсолютния авангардизъм и разпад на понятието за държавност – неработеща съдебна власт, неприсъстваща и угодна другиму законодателна, вредяща и нежелана изпълнителна. Тотален държавнически постмодернизъм. Но вие добре знаете, че слад тоталния разпад на каквото и да било идва процесът на възстановяване – материята си намира формата, съзнанието волята. Българското постсоциалитическо общество си отива и ние вече имаме нужда от друго, което да стъпи на нови принципи. Показва го необходимостта от ново политическо, насъщността от нов тип икономическо мислене, тъй като с досегашното си развитие отраслите на българската икономика винаги задават стандарт на живот на ниво „развиваща се страна", бетонът по Черноморието не донесе стабилност, свръхпроизводството на лошо сирене за вътрешния пазар не накара живота ни да тръгне по мед и масло. Изпитваме нужда и от ново мислене в образованието/част от професорите ни все още сричат от съветски тетрадки/, ново поведение в човешкото/социалните ни неумения са най-изразителни/. Нима не искате да участвате в обновлението на всичко това? Нима няма да ви е интересно? Когато едно общество има търсене, някой ще му отвърне с предлагане, закон на икономиката. Вие имате какво да предложите. В страните, в които сте се образовали ще бъдете необходимия елемнт от работещата машина на националното им съществуване. Тук вие ще подреждате елементите на машината /ние с Йоанна ще помагаме/. Ето защо България.
  
 Защо вярвам, че този процес ще се случи ли? Защото преди вас вече немалка част българи се върнаха. Всъщност голямото начало на форуми с подобна идея е поставено през 2000г. с реализирането на „Българският Великден". За близо 15г. се е натрупала критична маса от завръщащи се образовани българи, която се смеси и предаде опита си тук, в България. Да благодарим на тези, които го направиха преди вас. Не всички бяха всеотдайни и добронамерени, България пази и лош спомен за завърнали се свои деца, които лошо се разпоредиха с нея, лошо й въздействаха и въпреки това промяната е налице. Не до степен, в която да ни удоволетворява, но не и в степен на неподвижна мъртва точка, която да ни отчайва. Все пак нещата съществуват в своята цялост и съвкупна реалност. Станете част от нея. Ще бъдете последователи.
   
Родната история познава и обиква процеса на завръщане. Както знате, той е труден, но си струва усилието. Първото голямо завръщане в България е на онези българи, получили образованието си в чужбина през втората половина на деветнадесети век. Те са били пред полюсната възможност да останат в просветена Европа и да се отдадат на по-достъпната си професионална реализация или да се завърнат в нищото на Ориента, за който България не съществува дори и като географско понятие. А в редица исторически източници и българският народ се е водил като изчезнал. Те са избрали да се означат и влеят в изчезналия или в най-добрия случай изчезващ вид „българин". С признателност към тях днес можем да си кажем: Ето защо България. Не омаловажавам тежестта на вашите алтернативи. Но поне имате къде да се завърнете.
   
Защо в НПО сектора, а не другаде?

Няма как да подмина разказа за личния си път. Преди да стана някаква част от екипа на Български център за нестопанско право  преди повече от две години, бях като вас – току-що излязъл от университета. Вярно, не западен, не толкова древен, дори без претенцията да дава най-доброто образование, но все пак моят Софийски университет, в който и до днес идват студенти от всички балкански страни, за да получат висшето си образование. Зад гърба си имах неговите врати, подозрително щастливата си голяма студентска любов, продължителния опит от работа в адвокатска кантора. Но когато затвориш една врата като университетската движението на въздуха е толкова силно, че повлича и други врати. Така затворих вратата на любовта, а след някоя и друга седмица и тази на адвокатската кантора. Желанието за самопознание бе толкова силно, че проблемите, маскирани на промяна и сполука, не закъсняха. Станах юрисконсулт на холдингово дружество с над 200 души администрация и над 2000 служители. Един от тримата юристи, на които звънят останалите 2197 човека, когато имат правен въпрос с неотложно решение. Заплатата ми нарастна неколкократно плюс всевъзможните други уловки. Това продължи известно време, докато един петък през  юли, вървйки към офиса, осъзнах, че онова момче, което бе поело пътя от Бургас към София преди 7г. и това момче, което вървеше тогава към ул. ,,Момина сълза' нямат нищо общо. Сам бях подменил представата за посока и път и то срещу изгодна месечна цена. Сам написах заповедта си за освобождаване. Директорът повика охраната, щом му заявих, че напускам. Днес мога да си кажа, че може и да не съм идържал. Но се научих на съжителство с неуспехите. Дори само това да беше си струва. Но си струваше и поради това, което научих – бизнесът показва как нещата се случват, какви приходи може да постигне, до какви пазари може да стигне. Работата в НПО, което има идеи и мисия, а не само стръв за приходи от проекти, ти дава възможност да търсиш защо нещата се случват, защо по този начин, какъв е смисълът от пазарите и има ли нещо нужда от промяна в зададените модели. Бизнесът акцентира на това как, а работата в НПО подлага на съмнение установеното как, питайки го защо. Заниманията в НПО сектора ще ви дадат свободата да сте отвъд системата, дори способността да й се посмеете. Ето защо именно НПО пред останалите възможности. Но трябва да сте убедени, че ви се прави точно това. Тук месечната цена също е висока. Измерва се с това, че няма да я получите в обсъжданите в студенстките мечти стойности. Но си струва.
   
Българското законодателство познава два вида НПО-та – сдружението и фонадицята като им дава съответно и два статута – частна полза и обществена полза. Обеществената полза е разпознаваема още и като общественополезна дейност. Тя вменява по-строга отчетност за този тип организации и им дава редица данъчни и финансови стимули. Сериозна част от българските НПО-та/правният термин е юридически лица с нестопанска цел и когато го изговорите бързият влак София-Истанбул е стигнал на границата въпреки редовното си закъснение/. Та, да, голяма част от родните НПО-та са регистрирани като извършващи общественополезна дейност. Вас определено ще пожелае да ви ангажира някое такова. И точно тук бъдете много внимателни! Наблюденията ми като човек, опознаващ НПО средата, достигат до опита, че някои от българските неправителствени организации са изцяло със статут на общественоБЕЗполезна дейност. Предпазвайте се от празнодумия като „стремим се към европейско бъдеще", „Демокрацията е в опасност!" . В този момент сте вие в опасност – има риск да посветите времето си на безсмислици. Това е част от трудността! Но ако сте прецизни има къде в България да се работи в НПО! На българските НПО-та дължим промяната в някои сфери, ще спомена тези, в които Български център за нестопанско право е един от основните инициатори на промяната и е довел процеса до писане, а и до приемане на законови тесктове: Закон за юридическите лица с нестопанска цел, Закон за социалното подпомагане, Приетата от Министерски съвет стратегия за деинституционализация и закриване на стария тип домове за отглеждане на деца, Ратифицираната Конвенция за правата на хора с увреждания и предстоящата промяна в законодателството, свързано с нея.
   
След трудния общ избор да се върнеш в България неминуемо идва и частният избор да станеш част от НПО сектора, а не, да речем, от бизнеса. Трудността си струва усилието, но аз съм задължен да споделя докрай опасностите.
   
Пред самите български сдружения и фондации стои отговорността дали да продължат по познатия път да разчитат изцяло на проектно финансиране, или да предприемат действия за разнообразяване източниците на издръжка.  Това ще е техният труден път и преход и точно тук вие можете да го извървите с тях. Вашите познания, натрупани в динамична университетска среда, в областта на икномиката, маркетинга и рекламата ще им бъдат полезни, съответно продаваеми.  Изграденото доверие с колегите ви от други страни ще дадат на вас и НПО-то, към което сте се присъединили, възможност за обмяна на опит, поддържане на международните ви контакти, участието в съвместни дейности. /Само ще отбележа примера на Български център за нестопанско право и сътрудничеството му с ICNL, ECNL, участието на наши консултанти в изработването на закон за НПО в Тунис, социалното законодателство в Казахстан и Молдова/. Това е изпитаният от мен опит и мотивация да съм част от НПО в България. Сега е ред на вашия избор и път. В него винаги ща отдадете част от себе си.
   
По време на еничарството в България /тая, която не я е имало/ е действало обичайното право, според което е трябвало да дадаш не осиновено или преродено дете, а своя кръв. Така и аз вече си мисля, ча дадох „свое" – братовачедка ми, съпругът й и малката им дъщеря живеят във Великобритания. Той е лекар в малък град. През почивките дава дежурства в лондонската спешна помощ. От малък е израснал по чужбина, над десет години живее в англоезични страни. Не са от най-словоохтливите. Въприки това целият квартал ги нарича „българските емигранти". Както арменците и евреите, спасили се и обикнали България, се наричат в Армения и Израел „български". Да се надяваме, че след опита да си кажем по нещо поне един от вас ще остане, а останалите, където и да отидат, ще носят името на съдбата си – българин.

                                  


Автор: Иван Брегов