Ваня, която помага на другите, въпреки собствения си проблем

Ваня Пандиева е психолог и всеки ден дава консултации в частния си кабинет. Това обаче не е просто работата ѝ, а нейното призвание. Двигателният ѝ проблем не ѝ пречи да помага на много хора да осъзнаят и намерят решение на своите проблеми. "Той дори ме мотивира", казва тя.

Да си с двигателен проблем и да работиш в България се счита едва ли не за геройство. Може би в някакъв смисъл е точно така, като се огледаме в средата и условията, в които живеем. "Стереотипното мислене и предразсъдъците ни карат да възприемаме все още хората с увреждания като "болни", "безпомощни" и "уязвими". "Но нима всеки човек не е уязвим?", пита риторично Ваня.

От ранна детска възраст е усещала, че не е като другите деца. Но никога не е осъзнавала себе си като човек, който трябва да живее затворено, ограничено и изолирано. Напротив - избрала си е професия, с която да помага на другите.

Пред кабинета на Ваня винаги чака някой

Кабинетът й е в центъра на София. Помага на хора с емоционални проблеми и които не се чувстват щастливи. Тя най-често ги съпътства в усилията им да открият причините, поради които се чувстват самотни и несправящи се, влизат в различни конфликти с околните или имат усещането, че остават "извън" света. Все по-често при нея идват за помощ хора с екзистенциални въпроси. Почти всичките проблеми на хората са свързани с общуването, със срещата и връзката с другите и най-вече със себе си, казва тя.

Да си психолог никак не е лесно. "Необходима е много отворена мисъл, дълбоко познание за човешката психика и умение да удържаш страховете и емоциите на пациентите", споделя Ваня. Работила е с възрастни и с бездомни хора и е горда, че за много от тях животът на улицата вече е само спомен.

Хората, които сега прекрачват прага на нейния кабинет, постоянно се увеличават. Но все още съществуват и предразсъдъците, че да отидеш не психолог е нещо, което те уличава в недопустима слабост, негодност или лудост. "Ако човек потърси психологическа помощ, това вече е признак на зрялост. Сила и зрялост е да се изправиш срещу собствените ти страхове и мрачни страни, да ги разпознеш, осмислиш и приемеш, така че да водиш един по-осъзнат живот. Познанието за себе си носи свобода", казва Ваня.

Човешкото отношение

Преди да започне своя практика Ваня е била психолог в дом за възрастни. "Мислим си, че те се нуждаят само от храна, покрив, лекарства и един телевизор за компания. Докато в други европейски страни хората след 65 г. продължават да се наслаждават на живота", казва Ваня.

Взаимодействието между поколенията в България е проблем. "Ние смятаме, че възрастният човек си е изиграл ролята, завършил е професионалния си път. Докато в Германия например възрастните хора цял живот се стремят да учат нови неща. Потенциалът на възрастните се използва и резултатите са удивителни. Усещането, че си нужен е равносилно на това да се чувстваш жив".

Инвестицията в социални контакти е най-важната инвестиция в живота на човека, твърди тя, и съветва: "Ако сте възрастни и самотни, непременно търсете общуване с добри и приятни хора".

"Правени са много научни изследвания, но и моето лично убеждение е, че общуването и връзките между хората удължават живота", категорична е Ваня. Но общуването в социалните мрежи, което е съвременният феномен, е нож с две остриета. "Човек може да ги използва, за да се информира за някои неща, да открива изгубени познанства и да поддържа връзка с приятели. Но то в никакъв случай не може да замести напълно живия контакт между хората", казва Ваня.

Семейството като най-голямата опора

Семейството е много важна опора за всички хора, а за хората с двигателни проблеми то има още по-голяма роля. Ваня признава, че това тя днес да е "видима", да е активна и да помага на другите, е възможно благодарение на нейните родители, които никога не са я държали изолирана вкъщи.

Още от малка е пътувала. Заедно с родителите си и по-голямата си сестра са пътешествали много из знайни и незнайни красиви места на България. Стигали са до подножието на планински върхове. Пази авантюристични и носталгични спомени от Пирин и Родопите в сърцето си.

Родителите ѝ са неизменно до нея и по време на следването ѝ в Софийския университет. Преди 20 години, когато в България не е имало и мисъл за достъпност, те са ѝ помагали да изкачва стълбите на сградата без рампи, но и през ум не им е минавало да се откажат.

За повечето родители в България в тази ситуация е трудно да възприемат увреждането на своето дете като предизвикателство, вместо като нещо, с което трябва да се примирят, смята Ваня. Затова според нея е много важно да има държавни политики, подкрепящи семействата на хората с увреждания, а за самите хора с увреждания е важно да има услуги, насърчаващи тяхната независимост. "За съжаление ние сме отчайващо далеч от такова мислене и усилие", казва тя.

България прави много малко за хората с увреждания

Нейни приятели в чужбина я уверяват, че причината за изолацията и чувството на неприспособимост на хората с увреждания в България не идва от самите тях, а от държавата, в която живеят. Но Ваня вярва, че въпреки безпомощните си тела, хората с увреждания могат да управляват сами своя живот. "Те могат да работят, да имат семейство, да имат деца, да обичат, да правят секс, да пътуват, да помагат", казва Ваня. Важно е само да имат условия за това.

"В много европейски страни има такива политики, които позволяват на хората с увреждания достъп до всякакви технологични иновации, за да живеят пълноценно и независимо от чужда помощ", казва тя. Като пример за така наречения "златен стандарт" посочва системата в Швеция.

"В една адаптирана среда шведите с увреждания са напълно самостоятелни. В много от домовете им има автоматични врати, индивидуално адаптирани за тях кухни, така че те нямат никакви ограничения в това да почистят дома си, да сготвят вечеря за семейство и приятели или да измият чиниите". Независимо от тежестта на увреждането много от хората шофират самостоятелно пригодени за тях коли.

И още нещо: "Често на хората с увреждания се гледа като на безполови същества. Ако имаш увреждане, сякаш не може да се влюбваш, да имаш интимна връзка. Не се говори открито за това, възприема се странно и с неудобство. А любовта и общуването са основна човешка потребност.", допълва психологът.

Ваня признава, че се обезсърчава, когато прави сравнение между България и някои други европейски страни. "Много често хората с двигателни проблеми сме свикнали да правим компромиси с достъпността, транспорта, качеството на съществуващите услуги, защото се страхуваме, че може да се отнеме и малкото, което е налично. А така ти сякаш правиш един голям компромис със собствения си живот. Оттегляш се в едно тихо и "невидимо" съществуване", споделя жената.

Самата тя обаче отказва да направи подобен компромис с щастието и живота си.