Посегателствата от човек над човека – искаме ли да противодействаме?

„Ако искрено желаем да противодействаме ефективно на наистина безумните и отвратителни посегателства от човек над човека, трябва да погледнем сериозно на социално-политическите фактори, които предпоставят беззаконието.“

По темата за социалните услуги, ролята на държавата и обществото при защита на семейството и децата, какво казва Законът за социалните услуги и противоречи ли на Конституцията ни, какво казват противниците на закона и какво можем да направим, за да противодействаме на разрушителните процеси… попитахме съдия Румен Ненков.

*Интервюто взе Надя Шабани (БЦНП) като част от рубриката „За да не питаме само Google…“.

Румен Ненков е роден на 5 август 1953 г. в София. Завършил Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски” (1978). Младши съдия в Софийския районен съд (1980-1983), съдия-изпълнител към Софийския районен съд (1983-1984), съдия в Софийския районен съд (1984-1990), главен секретар на Министерството на правосъдието (1990- 1991), съдия в Софийския градски съд (1991-1992), съдия във Върховния съд (1992-1996), съдия във Върховния касационен съд (1996-2009). Председател на районен съд (1988-1990), заместник-председател на Софийския градски съд (1991-1992), председател на наказателно отделение на Върховния касационен съд (1997-2002) и заместник-председател на Върховния касационен съд (2002-2009). Специализации и курсове по наказателно право, права на човека и устройство на съдебната власт във Великобритания, Австрия, САЩ, Германия и др. Член на Висшия съдебен съвет (1997-1998; 2003-2007). Член на съюза на учените с публикации в областта на наказателното право и правата на човека. Член на Централната избирателна комисия – заместник-председател (1997), председател (2001). Избран за съдия в Конституционния съд от Общото събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд (2009).

Съдия Ненков, като дългогодишен съдия, заместник-председател на Върховния касационен съд, член на Конституционния съд, със специализация и публикации по темата права на човека, според Вас, какво е значението на правата на човека днес – за обикновения човек, от една страна, и за институциите, от друга?

Не е лесно да се отговори на този въпрос. Всеки отделен индивид през целия си живот се стреми към осигуряване на собственото си добруване, така както го разбира от позицията на своята културна и ценностна ориентация. Стремежът към щастие обаче винаги може да бъде пресечен от посегателства срещу естествените права и свободи на човека, например, срещу неговия избор на начин на живот, социална среда, образователна подготовка и трудова изява, срещу свободата му на изразяване, срещу достойнството на личността му, срещу неприкосновеността на неговия физически и психически статус и т.н. Разгледани в исторически план, тези екзистенциални проблеми винаги са съществували, следователно не можем да твърдим, че са нововъзникнали. Далеч съм от изкушението като представител на едно отминаващо поколение да правя обобщения за днешните измерения на нравствеността. Все пак се питам дали не акцентираме върху темата за правата на човека само когато обслужваме властови амбиции или лично сме станали жертва на посегателство, задавам си въпроса дали не сме безразлични и безучастни към ежедневните болки и страдания на другите хора, дали наистина сме онова солидарно и състрадателно общество, каквото трябва да бъдем според основния закон на нашата страна.

Що се отнася до отношението на държавните институции към правата на човека,  положението е още по-сложно, дори донякъде шизофренично. От една страна, имаме нова демократична конституция и избрахме европейския път на ценностно развитие. Затова държавата, дори и да го прави с неохота, не може да се откаже от задължението да защитава основните права и свободи. От друга страна, властовите структури, вероятно обременени от илюзиите на тоталитарното минало, са склонни да жертват слабия човек, като издигат пропагандни лозунги за налагане с брутална сила на справедливост, ред и дисциплина в обществения живот. Справедливост, ред и дисциплина обаче никога няма да бъдат постигнати чрез неоправдано, спираловидно нарастващо ограничаване на човешките права и свободи, а само чрез установяване на господството на закона като равна мяра на поведението на всички граждани. Поне на това ни учи историческият опит, но за съжаление едно общество, преднамерено и продължително време зомбирано с неистини, в много по-голяма степен се поддава на манипулации, като така то се управлява и много по-лесно, за разлика от просветените общности.

Какви са последиците от това, че основните права и свободи на гражданите са уредени в Конституцията ни?

Конституционните разпоредби имат непосредствено действие. Те обвързват със задължителна сила държавата в лицето на трите й власти – законодателна, изпълнителна и съдебна, както и останалите субекти на правото – физическите и юридическите лица. Всеки гражданин, чиито основни права и свободи са нарушени, разполага с правото на защита, насочено към преустановяване на посегателството и възстановяване на причинените вреди. В своята практика Конституционният съд многократно е подчертавал, че най-ефективното средство за упражняване на правото на защита е осигуреният достъп до съдебен контрол. В рамките на справедлив състезателен процес не някой друг, а съдът, към който се е обърнало засегнатото лице, трябва да отговори дали е нарушено негово основно гражданско право и ако такова нарушение е налице, дали ограничението е легитимирано от Конституцията и закона, за да бъде защитена друга по-значима конституционна ценност, както и дали не е несъразмерно обременително, прекомерно и неподходящо за постигането на тази цел. Когато накърняването на едно конституционно право произтича от разпоредбите на закон, въпросът следва да бъде отнесен до Конституционния съд, който може да обезсили закона като го обяви за противоконституционен.

В интерес на гражданите конституционната юрисдикция може да бъде сезирана от редица органи и институции като президента, главния прокурор, Висшия адвокатски съвет, омбудсмана и т.н., включително и от състава на Върховния касационен съд или Върховния административен съд, който като последна инстанция разглежда делото по спора, възбуден от засегнатия. Следователно, съществува демократичен механизъм за защита на нарушените основни права и свободи на гражданите. Той обаче е неудобен за някои хора, които вместо него прибягват до нелегитимен натиск върху институциите. Въоръжени с иначе приемливи за ухото на непросветения гражданин думи, те организират улични протести, пишат голословни декларации и необосновани протестни писма, участват в медийни предавания и интернет форуми и т.н. Техните истински цели не се афишират, но по своето същество са нелицеприятни, користни и противни на интересите на българското общество.         

А какво означава един закон (или част от него) да противоречи на Конституцията и какви са последиците от това?

Освен при неспазване на предписаната от Конституцията процедура по тяхното приемане, законите, а също така и отделни техни разпоредби, може да бъдат квалифицирани като противоконституционни и поради своето съдържание по същество. В тази насока най-често срещаните хипотези са три: първо, когато целта на закона е несъвместима с принципите и ценностите, възприети от Конституцията; второ, когато чрез закона се изземват правомощия, възложени от Конституцията на изрично определени в нея органи и институции и трето, когато чрез закона неоправдано или непропорционално се накърняват конституционните права и свободи на гражданите, както и правата на създадените от тях организации. С обявяването на противоконституционност в производството пред Конституционния съд оспореният законът, съответно – оспорените негови разпоредби, преустановяват действието си.

Напоследък в обществото темата за правата на децата, на родителите и за ролята на държавата и обществото в тези отношения предизвиква крайни изказвания, протести, дори твърдения за противоконституционност на приетия през февруари 2019 г. Закон за социалните услуги. Като бивш конституционен съдия, виждате ли основания за противоконституционност на този закон или на конкретни текстове от него?

Има причини, които обуславят моята съпричастност към темата за социалната функция на държавата. Дългогодишната ми работа като съдия по наказателни дела ме е убедила, противно на твърденията на онези, които чрез обикновен популизъм със зъби и нокти се борят за повече власт и обществено влияние, че засилването на наказателната репресия ожесточава престъпността, а съвсем не я снижава. Натрупаният опит, при това не само у нас, сочи, че с налагането на най-сурови наказания, а имайте предвид, че аз не съм бил мекушав съдия, се създават допълнителни предпоставки за увеличаване на контингента от индивиди с престъпни наклонности и навици. Ето защо, ако искрено желаем да противодействаме ефективно на наистина безумните и отвратителни посегателства от човек над човека, трябва да погледнем сериозно на социално-политическите фактори, които предпоставят беззаконието.

Имам и лични мотиви да се интересувам от социалното законодателство – първо, защото имам 90-годишна майка, която от години се налага да ползва социални услуги, и второ, чувствам се лично обвързан с един социален дом, чиито питомци са деца и младежи в неравностойно положение. На фона на тези нагласи не можеше да не обърна внимание на широко отразените в медиите протести срещу новия Закон за социалните услуги, чието влизане в сила наскоро беше отложено с шест месеца. Нямах право да остана безразличен след като исканията за отмяна на закона се основаваха на общи и недотам ясни твърдения за негова противоконституционност. Та, нали би трябвало да разбирам малко от конституционно право. Така че се запознах със закона, опитах се да вникна в неговата философия и конкретното му съдържание. Сега би било престорено, фалшиво и нечестно да твърдя, че съм останал много изненадан, когато установих, че тезите на идеолозите и организаторите на протестите се основават на неистини, а да го кажа направо – на откровени лъжи. Например, у хората се създаде абсолютно необосновано впечатление, че по силата на Закона за социалните услуги деца ще бъдат давани за осиновяване в чужбина, че социалните работници ще влизат в домовете на хората, за да указват на родителите как да отглеждат и възпитават децата си, че деца могат да бъдат принудително иззети и изпратени да живеят в институции извън дома и семейството и пр. Все пак мисля си, че рано или късно балонът на манипулациите и дезинформацията ще бъде спукан. Защото истината е, че законът няма нищо общо с международните осиновявания, че в него става дума за дейност, която се осъществява само на територията на страната, че не предвижда каквато и да е принуда по отношение на гражданите, че от нито една негова разпоредба не следва ограничение на конституционното право на родителите да отглеждат и възпитават децата си. Категорично е възприет принципът, че ползването на социална подкрепа се предпоставя от съгласието на онези, които се нуждаят от нея. При това много малка част от социалните услуги са свързани с промяна на местоживеенето. Вярно е, че в изключителни случаи лица могат да бъдат принудително настанени в социални заведения извън дома им, но това не става по силата на Закона за социалните услуги, а по процедури и основания, уредени в други закони. Във връзка с това няма съмнение, че Конституцията задължава държавата и обществото да не бъдат безразлични към съдбата на деца, които са сираци или пък са системна жертва на тежко насилие, тласкани са към извършване на престъпления, заставяни са да скитат, просят, проституират или употребяват наркотици.

При това не става въпрос само за деца. Не съм чул протестиращите да оспорват принудителното настаняване в специализирани здравни заведения на пълнолетни лица, които в състояние на невменяемост са извършили престъпление или които страдат от тежки психически болести и с поведението си пречат на околните да водят нормален живот. Така или иначе оспорваният закон е заложил на принципното положение, че социалните услуги се прилагат задължително само на основата на решение на съда, взето по реда и при условията, определени в друг закон. Нещо повече, ползването във времето на т.нар. „резидентна грижа“ също е поставено под съдебен контрол, предвидена е възможност за преразглеждане на взетата мярка и допълнително са ограничени максималните срокове за нейното прилагане.

Законът за социалните услуги не само не е противоконституционен, вярно е точно обратното – той следва такива конституционни ценности като хуманизъм, справедливост, солидарност и търпимост. Неговата цел отговаря на социалния характер на държавата, на нейните ангажименти към децата, останали без грижата на своите близки, към старите хора, които не могат сами да се грижат за себе си и да се издържат от своето имущество, към болните с тежки физически и психически увреждания. Държавата поема ангажимента да обезпечи равен достъп на хората в нужда до качествени и ефективни социални услуги. За целта са предвидени и съответни механизми – възлагане на основната част от дейността на общините, лицензиране и последващ контрол върху частните доставчици и пр. За мен проблемът не е в съдържанието на новия закон, а в това как ще бъде прилаган от лицата, които трябва да го изпълняват.

Когато говорим за ролята на държавата и на обществото – според Конституцията именно държавата и обществото предоставят особена закрила на децата, които са останали без грижата на близките си (чл. 47, ал. 4 КРБ). Според Вас, кои са основните положения в едно законодателство, което би следвало да гарантира и да създаде условията за прилагане на този текст на практика?

Ако не четем Конституцията както дяволът чете евангелието, ще видим, че неслучайно основният закон поставя под особената закрила на държавата и обществото не само децата, които нямат близки, но също и децата, които имат близки, но са останали без дължимата от тях грижа. Следователно Конституцията не изключва възможността за държавна намеса когато близките по обективни или субективни причини не правят необходимото за отглеждането и възпитанието на децата, които се намират под техния надзор. Родителите може да не са в състояние да се грижат за своето дете поради тежко заболяване, но също е възможно да водят такъв начин на живот или да имат такова поведение, с което застрашават живота и здравето на детето, поставят в риск неговото нормално развитие. Когато се позовават на чл. 47, ал. 1 от Конституцията противниците на Закона за социалните услуги, според мен съвсем преднамерено, пропускат да разкрият пълното съдържание на разпоредбата, от която следва, че отглеждането ивъзпитанието на децата не е само право, но е и задължение на родителите. Повече от очевидно е, че нарушаването на едно конституционно задължение трябва да бъде санкционирано от държавата. С други думи основният закон допуска адекватната реакция на държавата и обществото в такива случаи. Разбира се, в правовата държава тази реакция не трябва да бъде прекомерна, не може да бъде несъразмерна на нарушението. В отношенията между родители и деца първостепенната задача на социалните органи е да помогнат за тяхното нормализиране, да съдействат за възстановяване на прекъснатата връзка в рамките на дома и семейството. Извеждането на дете от естествената му среда трябва да става по изключение, когато всички останали възможности са изчерпани, без да са дали положителен резултат. Гаранциите за правилното прилагане на допустимите ограничения са в задължителния съдебен контрол, в достъпа до съда, осигурен за всички заинтересовани лица. Макар че тези въпроси не се уреждат от Закона за социалните услуги, законодателят съвсем не отскоро, а доста отдавна е възприел принципи, които са утвърдени и в целия цивилизован свят.  

Защо, според Вас, Законът за социалните услуги предизвиква такива дискусии? Достатъчно информация ли има по темата, как хората стигат до тази информация, за да сформират мнение и могат ли крайни твърдения да бъдат еднакво верни (например, относно доставчиците на социални услуги, които са едновременно в ролята си на предоставящи закрила и атакувани като действащи против интересите на децата и семействата)?

За съжаление, в нашето съвремие интернет се превърна в основния източник на информация. Хората почти не четат книги, трудно различават истината от лъжата, предоверяват се, лесно се манипулират. Организаторите на протестите срещу Закона за социалните услуги злонамерено и съзнателно създават впечатление, че ограничаването и дори отнемането на родителските права, а също и принудителното настаняване на дете извън местоживеенето му, са въпроси, които са станали актуални с присъединяването на страната към Европейския съюз. Това категорично не е вярно. Възможността за санкциониране на родителско поведение, което представлява опасност за личността, възпитанието, здравето или имуществото на детето съществува както по Семейния кодекс от 1968 г., така и по Семейния кодекс от 1985 г., действал до 2009 г. Може и да съм станал мнителен, но не мога да се въздържа да задам въпроса къде бяха днешните защитници на родителските права, защо не помня тогава да са протестирали срещу държавната намеса в семейните отношения. Оставам вие да намерите отговора.

Съвсем манипулативно се поставя и въпросът за частните доставчици на социални услуги. По силата на закона отделните видове социални услуги се планират, утвърждават и координират по решение на държавни и общински органи при съобразяване на мнението на обществеността, включително и на потребителите. Основният доставчик на социални услуги са общините и създадените от тях специализирани юридически лица, а нима общинските органи не се ползват с доверието на местните общности, след като се учредяват от самите граждани въз основа на свободни и демократични избори. Наистина общините не винаги са в състояние да покрият широкия диапазон от необходими услуги, поради което въз основа на конкурс някои видове от тях могат да бъдат възложени на лицензирани от държавата частни доставчици. Цялостната дейност на тези доставчици ще се осъществява под надзора на общините и държавата в лицето на Агенцията за качество на социалните услуги. При системно неизпълнение на поетите задължения и несъответствие с установените държавни стандарти лицензът им може да бъде отнет и изпълнението на съответната услуга – прекратено. Според мен в това отношение общественият контрол наистина би могъл да изиграе изключително полезна роля, вместо енергията на гражданското общество да се насочва към неоправдано отрицание на едно позитивно усилие, насочено към подпомагане на хората в нужда, които за съжаление днес стават все повече.

Доколко имаме необходимата правна култура да се ориентираме и да сформираме мнение по определени закони? И какъв трябва да е ангажиментът на държавата, така че да разбираме и да имаме т.нар. информирано мнение за закони и политики, които ни засягат? В случая със ЗСУ, въпреки 5-годишния период на подготовка, разработване и консултиране на закона – кое не беше достатъчно, според Вас?

Може би, този въпрос не трябва да бъде адресиран към мен, а към онези, които са изразили политическата воля да бъде приет Законът за социалните услуги, както и към използваните от тях експерти. Аз никога не съм бил професионален политик, а отношението ми към тази сфера на обществения живот се свежда единствено до моята кръвна и емоционална връзка с един млад човек. Като гражданин все пак считам, че повече от всякога, особено след като влизането в сила на Закона за социалните услуги е отложено с половин година, хората се нуждаят от просвещение. На онези, които публично си присвояват ореола на блюстители на Конституцията, препоръчвам да съобразяват легитимирания от същата Конституция ред за установяване на противоконституционност. Досегашният им подход не е толкова труден за разгадаване – чрез откровени неистини да бъдат възбудени страховете на хората като се насади недоверие в европейския избор на страната. Организаторите и вдъхновителите на протестите съвсем не са въодушевени от идеята за легитимно решаване на спора от Конституционния съд, а целта им е съвсем друга – да унижат парламента, който е приел закона, като под натиск го принудят сам да го отмени. Да си призная честно, аз не съм оптимист, че със своя опит и познания ще мога да въздействам върху тези хора – те ще продължат да повтарят механично едни и същи думи, разчитайки на известния постулат на гьобелсовата пропаганда как една лъжа може да се превърне в истина. Надявам се обаче да мога да повлияя върху здравия разум на мнозинството българи, които са носители на присъщите на народа ни състрадателност, любов към децата и уважение към традиционните семейни ценности. Обръщам се към тях да не вярват наивно на всичко, което им се внушава чрез медии и интернет, да подлагат на съмнение думите, винаги да търсят истината. Нека не забравяме уроците на историята, от които следва, че чрез лесни за възприемане идеологии и благозвучни, но лъжовни думи са били завладявани умовете и сърцата на големи маси от хора, които в заблудата си обективно са съдействали за установяването на тиранични и човеконенавистни политически режими.   

*Рубриката „За да не питаме само Google…" е поредица от интервюта, посветени на въпроси, които са важни за гражданските организации в България, и за средата, в която се развиваме. Темите са избрани от самите организации и на базата на контекста, в който работим. Целта на рубриката е знаещи и опитни хора да споделят знанието си по важни за гражданските организации въпроси – за да сме по-успешни в работата си, за да споделяме различни мнения и да се провокираме в търсенето на по-добри решения за обществото ни.

Рубриката е съвместна инициатива на НПО Портала и Български център за нестопанско право, като можете да изпращате вашите предложения за теми ТУК.