Звукът на макс или как се гледа българско кино през сърцето

Те никога не са чували как Стефан Данаилов изрича „Ау, ти знаеш ли, че имаш страшни очи!“ в „Дами канят“. Нито Веселин Прахов в „Куче в чекмедже“, който се надява: „тате ще ми купи колело, ама друг път“.

120 000 български граждани, които имат проблеми със слуха, могат да гледат кино на родния си език, оставайки в немия му период. Причината – българските филми нямат субтитри.

Вероятно сте се възмущавали, че филмите, излъчвани по телевизиите са дублирани, защото преводът надвиква нюансите и заглушава интонациите, но това е сериозен проблем за хората, които не чуват. Най-малкото, защото не всички от тях умеят да четат по устните.

„Аз си имам много любими български филми, които така и никога не разбрах", казва Захари Захариев, доброволец от инициативата „Чуй ме със сърцето", която си поставя за задача да направи българските филми достъпни за глухите хора. Любимите му филми са "Васко да Гама от село Рупча", "Войната на таралежите", "Преброяване на дивите зайци", "Топло", "Селянинът с колелото", "От нищо - нещо", "Баш майсторът"... Ето как ги е гледал: „Надуваш телевизора, гърми-трещи, съседите отиват на вилата, на Васко (от село Рупча) нещо му се карат. Обаче какво му казват, той какво отвръща, защо всички се смеят, защо и ти се смееш като ги видиш, че се смеят, не става ясно. Гледаш телевизора точно така, както и той теб те гледа“, добавя Захариев.

Започнала като частен проект, инициативата „Чуй ме със сърцето“ вече има зад гърба си пет български филма, направени с енергията на Боряна Гюрова и Виктория Радославова, както и растяща популярност в социалните мрежи. "Воевода", "Тилт", "Слава", "Възвишение" и "Посоки" могат да бъдат гледани до края на февруари в Дома на киното в София.

Всичко започва от едно писмо на Боряна Гюрова до авторите на филма "Воевода", който тя се опитва да гледа с глух приятел. Две години по-късно той вече е с надписи, а плановете на проекта се простират върху целия репертоар на 105-годишното българско кино.

"Започнахме без очаквания дали това ще се случи, дали ще успеем", казва Виктория Радославова, която е филмов монтажист.

Българските филми, които се продават с английски надписи, не са достъпни за глухите българи и всички, които чуват за това, са много изненадани, разказва пред Свободна Европа Виктория Радославова.

Вграждането на надписи в един игрален филм струва около 400 лева и отнема между една и две седмици. Инициативата обаче си поставя по-амбициозна задача - да направи говорещо българското кино и след немия му период.

"Чуй ме със сърцето" се надяват, че телевизиите ще поискат да излъчат вече готовите ленти, че Националната филмотека ще им разреши да сложат надписи на пет класически филма, а Националният филмов център ще предложи законодателни промени, така че всеки нов филм да излиза на екран, адаптиран и за нуждите на глухите хора.

След края на прожекциите в София, те се надяват да могат да покажат филмите във Варна и в други градове.

„Мислехме да организираме прожекции и в страната, но нямаме пари“, казва председателят на фондация „Заслушай се“ Ашод Дерандонян.

Фондацията от години се бори за субтитриране на новинарските и информационни предавания, излъчвани по националните телевизии, без особен успех. Пари няма. Единствено БНТ излъчва с жестомимичен превод следобедната си новинарска емисия, но това според нечуващите хора е крайно недостатъчно.

Бутона на дистанционното го има, само трябва да се даде възможност да се качи съдържание, за да могат субтитрите да се извикват“, обяснява Дерандонян.

Възможността съществува в САЩ, Канада, във Великобритания, Португалия, Франция, Белгия, в Люксембург, а отскоро и в Гърция. Източна Европа обаче изостава.

Според Дерандонян причината е в пасивността на общността на глухите, която според него е приучена към очакване чуващите да ѝ помагат, вместо да иска да е равноправна.

Както на много места сред чуващите, глухите също са оставени да се справят според обстоятелствата. Напоследък с вграждането на вече готови субтитри в интернет, които сами търсят и свалят от различни сайтове. Когато ги има. Когато ги няма – „пускаш телевизора на 100, а съседите отиват на вилата“, описва детските си години Захари Захариев, един от доброволците на кампанията „Чуй ме със сърцето“.

В момента в България официално дори не съществува жестов език. Ако той бъде признат чрез закон, което в „Заслушай се“ се надяват да стане до края на годината, ще се появят повече възможности за достъп до информация за глухите.

Докато очакват ред в Народното събрание, във фондацията работят върху методика за обучение по жестов език, каквато също липсва. И преводачите се броят на пръстите, а добрите измежду тях, според Дерандонян – дори на пръстите на едната ръка.

Ако жестовият език бъде признат, ще стане възможно да се направят и поправки в Закона за радио и телевизия, които да разширят присъствието на субтитри и специален превод за нечуващи хора, както и да дадат възможност на медиите да получават финансиране за тази допълнителна услуга.

И докато за новините и актуалните предавания алтернатива има, защото можеш да се информираш в интернет, то с киното е по-трудно, а с българското кино - невъзможно.

Когато се захващат с работата, инициаторите на “Чуй ме със сърцето си“ с изненада разбират, че създателите на български филми нямат представа, че може да има българи, които може да не разбират произведенията им, създадени на родния им език. Повечето от тях откликват с готовност на молбата да дадат разрешение.

„Задачата е сериозна, защото всичко дотук се е правило на парче“, казва Ашод Дерандонян. Целта на кампанията е излизането на нови български филми на екран със субтитри за хора с проблеми със слуха, да се превърне в стандарт. Ако това се случи, ще стане възможно с купуването на билета да се заяви желание прожекцията да бъде субтитрирана. Така не само хората с проблеми ще могат най-после да гледат пълноценно българско кино, но и останалите зрители ще започнат да се замислят, че до тях седи човек със специални нужди и ще станат по-разбиращи. Може би.

Снимка: Кампания „Чуй ме със сърцето"