Бедността продължава да е причина деца да живеят разделени от семействата си в България

Евгения Тонева - изследовател към "Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца", Нов български университет, коментира целта на кампанията и проблемите, свързани с бедността, извеждането на деца от техните семейства, европейската гаранция за детето.


Какво иска да каже кампанията "Инвестирай в детството"?

- Кампанията "Инвестирай в детството" си поставя за цел да насочи вниманието към смисъла от влагането на публични ресурси в подобряването на начина на живот на всяко българско дете тук и сега. Когато говорим за възвръщаемост на инвестициите в детството, говорим за по-добър живот за цялото ни общество в дългосрочен план. Това обаче не означава, че влагайки повече в индивидуалното развитие на деца, ние увеличаваме шанса да отгледаме например някой следващ Илон Мъск в България, който да ни постави като нация на световната карта на технологичните иновации. Това съвсем не би било лошо, разбира се, но смисълът на инвестициите в детството, за който говори кампанията, е всяко дете да получи шанс да израсне здраво и спокойно и да се превърне в самостоятелен и активен възрастен, т.е. в такъв гражданин, който да не зависи критично от социална подкрепа и да струва още и още ресурси на държавата и обществото до края на живота си. Инвестирайки в добрия начин на живот на децата днес, ние спестяваме от социални разходи и обществени тревоги утре.

По данни на УНИЦЕФ от началото на тази година над 36% от децата в България живеят в риск от бедност и социално изключване. Всяко трето дете живее така, защото е родено в семейство, което живее така - от криза в криза, в постоянно напрежение и с остра нужда от подкрепа. Изследователската работа ме среща с такива семейства и ясно виждам как цената на това огромно социално неравенство твърде често я плащат децата с развитието и здравето си, физическо и психично. После те на свой ред стават родители с недобри житейски перспективи и така кръгът се затваря. Този проблем е сериозен и дълбок, а решаването му изисква осъзнаване, комплексен подход и политическа воля. В последна сметка позиционирането на световната карта на технологичните иновации може да се окаже по-лесно постижима цел.

Основен фокус на вашата работа е темата за извеждането на деца от техните семейства - колко често се случва това днес и бедността в едно семейство причина ли е това да се случва?

- Ние знаем, че около 10 000 деца в нашата страна живеят официално извън собствените си семейства; те живеят в семейства на роднини или близки, в приемна грижа или в други социални услуги, в които получават грижа. Няма официални данни обаче за това колко от тях са се озовали в тези форми на грижа заради бедност. А няма данни, защото според българското законодателство (което в това отношение е в синхрон със световните стандарти) бедността не може да бъде причина за разделяне на деца и семейства. Данните от изследователската работа на "Ноу-хау център" в полето на алтернативната грижа за деца от последните 10 години обаче говорят, че е напълно възможно над 80% от всички деца в грижа да идват от бедни семейства. Как става това?

Истината е, че системата за закрила на детето не извежда деца от семейства, а изпълнява задължението си да налага мерки за закрила в случаите, когато установява риск за децата. При семействата, които живеят в бедност, рисковете са доста комплексни, оценяването им е трудно и отговорно, а арсеналът от мерки за подкрепа, с които системата за закрила разполага, е твърде органичен. И това положение се отнася за всяко трето дете. На практика най-често се получава така, че когато рискът за живота и здравето на детето на мястото, където живее, е вече физически, очевиден и е извън силите на родителите да се справят с дадена актуална в момента кризисна ситуация, децата отиват на друго, сигурно място. Това вече само по себе си е проблем на начина, по който се разбира и прилага социалната подкрепа.

По-нататък, понеже бедността не може да е причина за раздяла, в случаи на бедност на професионален жаргон се говори за "неглижиране". В полето на закрилата на детето родителското неглижиране е пренебрегване на нуждите на децата, което им нанася вреда и което в този смисъл се разбира като форма на насилие, докато обективно бедността е тази, която поставя родителите в невъзможност да осигурят на децата си онова, което биха им осигурили при други обстоятелства. Говоренето за неглижиране вместо за бедност също е проблем, защото позволява да си затваряме очите пред фактите, да планираме и прилагаме неефективни решения за подкрепа на децата (каквото е тяхното настаняване извън семейство), но и да вменяваме неоснователно вина на хора, които и без това се намират в изключително тежки житейски ситуации, уязвими са и отчаяни.

Смята ли според вас обществото, че бедността е нещо, което бедният сам си е "заслужил", или става по-чувствително и информирано по темата?

- Изглежда, че вместо с времето да започваме да познаваме по-добре проблемите и да се отнасяме към тях с повече разбиране, се случва тъкмо обратното - темите за бедността и маргинализацията все по-малко се обсъждат спокойно, смислено и професионално - както публично, така и институционално. Бедността е "слонът в стаята", за който в полето на закрилата на детето се говори все по-трудно вместо все по-лесно. В това сравнително тясно поле виждаме, че за негативните нагласи към хората, които живеят в бедност и маргинализация, има социални и културни обяснения, но има и друго - безпомощност. Тези нагласи се натрупват неусетно и някак страшно естествено в хода с едно работно всекидневие, в което социалните работници са конфронтирани отново и отново с проявленията на дълбоката, предавана през поколения бедност и социална изключеност, на които те не знаят как и не могат да противодействат. Това е много трудно положение. Като собствен изход от него хората решават, че всеки сам си е виновен.

Бедността, с която работи системата за закрила, е многоизмерен, контекстуално обусловен феномен, който затваря хората в тесни граници; тя не е въпрос на личен избор, а по-скоро на липса на избор. В тези граници грижата за децата понякога се пренебрегва, защото тежестта на живота е твърде голяма, особено в ситуация на внезапна криза, която поставя хората на колене. Отстрани изглежда лесно да направиш две крачки и да се измъкнеш, но е нужно да се разбере, че обстоятелството, че няколко поколения в семейството ти са родени и живели в бедност, дава много тясна перспектива; понякога толкова тясна, че светът извън установените граници изглежда нереален.

Извеждането на деца от семейството е може би една от темите, за които има най-много митове? Какво трябва да знае обществото за това - как се стига дотам?

- Когато в изследователската си работа коментираме мотивите зад решенията за раздяла на деца и семейства, твърде често достигаме до едно съмнение, че хората, които не са в достатъчно добра социална и икономическа ситуация, които нямат достатъчно пари или се справят трудно с живота си, могат изобщо да бъдат добри родители и да се справят достатъчно адекватно с грижата си с децата си. И ето как се оказва, че изградените негативни нагласи към бедност и маргинализация имплицитно стоят и зад решенията за раздяла на децата и семействата.

По-нататък, принципното разбиране, с което се работи в системата за закрила, е, че решението за раздяла на едно детето от неговото семейство е акт на спасяване поне на детето от бедността, в която семейството му така или иначе живее и в която то би пораснало онеправдано. За родителите, които не са обект на закрила, се приема, че онова, което може да се направи за тях, е пренебрежимо малко или изобщо нищо. Именно спасяването на децата се оказва тук обаче най-големият мит. На първо място, животът в бедност, дори в особено жестока бедност, не е непременно източник на стрес и нещастие, особено за малкото дете, но раздялата с близките хора - да. С тази травма от раздялата социалните услугите за грижа в България не работят и дори често не я признават, допускайки, че децата трябва да са добре, щом са на топло място с телевизор. После, родителите не престават да съществуват след раздялата, а напротив - остават активно във връзка с децата, които живеят по този начин между семейството и една среда със съвсем други отношения, форми на контрол и ред. Това е конфликтна ситуация, с която социалните услуги за грижа отново не работят добре, дори бих казала, че им е трудно да овладяват напрежението около нея. Услугите не са непременно сигурна среда за децата и не дават непременно по-добри възможности за житейска реализация от тези в бедните семейства. В последното не се и инвестира целенасочено, защото например напълно липсват държавна визия или специализирани услуги за подкрепа на младите хора, които напускат системата за грижа.

Европейска гаранция за детето е политика, която би следвало да се бори с неравенствата и социалното изключване на деца - какво трябва да се случи, за да е успешна?

- Европейската гаранция за детето е изключителен шанс тези проблеми да се адресират открито и директно. За да стане това, е необходимо, на първо място, те да се назоват с истинските им имена, което явно изисква честност и смелост. Да, в България не се справяме с намаляването на бедността. Това създава рискове за много деца и системата за закрила на детето не може - нито по презумпция, нито на практика - да се справи сама с тях.

Еднократната финансова помощ не е устойчиво решение, нито раздаването на бебешки ванички. Необходими са решения с интегриран характер вместо прехвърляне на отговорността между различни институции, всяка от които в рамките на своите си правомощия слага малка лепенка върху една голяма рана и смята, че с това ролята ѝ се изчерпва. Такива решения, както се подразбира, изискват сериозни ресурси, каквито обаче реализирането на Европейската политика за детската гаранция предполага.

И тук идва въпросът за това как предвидените средства да бъдат изразходвани най-целесъобразно. Освен да сме открити по въпроса какви проблеми точно решаваме, е добре да погледнем и към ефективността на решенията, които разработваме и прилагаме. Пари има, но ефективно решение ли е еднократната финансова помощ за майка, която няма къде да живее, след като мъжът ѝ вече не е до нея, устойчиво решение ли е бебешката ваничка за една непълнолетна майка? Откъде идват тези решения? Имаме ли доказателства какво работи, за кого, при какви обстоятелства? Имат ли такива доказателства тежест, когато се планират политики и проекти, или аргументите са други? Тези въпроси стоят отворени.

Нужно е да измерваме въздействието на интервенциите, да се отказваме от тези, които доказано не работят, но и е крайно време да инвестираме допълнително собствени, български пари в тези, които работят. Това е възможно и необходимо. Както научихме от реализираните проекти в полето на социалната политика в последното десетилетие, достъп до социални услуги не е равнозначно на достъп до подкрепа, защото само къде да отидеш не е достатъчно, трябва и там да могат да ти помогнат. Казвайки това, не твърдя, че въпросът с достъпа е решен, разбира се, а само, че въпросът с качеството на услугите стои осезаемо на дневен ред.

Зад всички тези имена на политики и сложни административни термини стоят истории на истински хора. Как изглежда детската бедност, погледната в очите?

- Веднъж един английски професор по социална работа ми каза, че децата имат нужда освен от човешка близост и сигурно място и от нещо, което да очакват с нетърпение. Детската бедност не е непременно и винаги глад и печал, макар че и това го има в България и от него е редно да се срамуваме. Има и гета, в които има семейства, живеещи в толкова малки пространства, че спят на смени. Бедността освен това е и деца, които не мечтаят за нищо съществено или изобщо за нищо, защото житейският им хоризонт се простира на една ръка разстояние и не вярват, че има смисъл да полагат дълго усилия, за да им се случи нещо хубаво, защото не си представят дори какво би могло да бъде това нещо. Като възрастни те са убедени, че животът никого не възнаграждава, институциите наказват, а на тях шансовете така или иначе са им били отказани по рождение.

От децата, израснали в социални услуги за грижа, пък знам, че основният урок, който научаваш там, е, че на света си абсолютно сам. Не просто си длъжен да се оправяш сам, а сам си си виновен за всичко, което ти се случва - парадоксално дори за неща като това, че нямаш достатъчно джобни за закуска като другите деца в училище, при положение че ти се полагат 45 лв. на месец за всичко, всичко, което би искал да си купиш. Нямаш право или основания да разчиташ на друг човек да се застъпи за теб или да помогне ей така. Това не е особено градивно послание за малък човек, но именно с него живеят много от децата, които са разделени от семействата си и в този момент, макар и спасени от жестоката мизерия.