Иван Игов: Защо в гетата не пеят Одата на радостта

Хубаво е пред Международния ден на децата – 1-ви юни - да се сещаме не само за това, че те са „цветята на държавата”, че са нашето бъдеще, да пеем Одата на радостта, но и да насочим поглед към онези от тях, които по една или друга причина са пренебрегнати, наричани често „лузъри".

За съжаление, има места в България, в които обикновено не стъпваме или се правим, че не съществуват – това са т.нар. гета. Те са почти покрай всеки голям град.

Там живеят деца, които уж ходят на училище или поне са записани като ученици, но в същото време не стъпват там. Такива деца не са виждали реално в своя живот родителите си да полагат нормален обществено-полезен труд, т.е. да ходят на работа. Те израстват в едно затворено общество, което в някакъв смисъл ги защитава и обгрижва по свои закони, но те се страхуват да излязат навън, за да не видят нещо различно.

Какъв е проблемът?

На първо място – начинът, по който приемаме тези деца. Няма да забравя едно 8-годишно момиченце, което срещнах в циганската махала в Перник, където правихме фокус групи преди няколко години. Когато го попитахме какви са българите, то отговори: несърдечни. Това момиченце буквално си измисли тази думичка, която прозвуча доста болезнено.

Сега си представете едно малко циганче, което, за съжаление, е било отглеждано социално немарливо, поради безработица и бедност на родителите, което изведнъж излезе от гетото и попадне в центъра на София. Как останалите хора ще се отнесат с него? Представяте си, нали?

Най-лесно е да се каже – няма пари, няма средства, учителите и училището правят каквото могат, но, всъщност – не се получава.

Въпреки всичко има и добри примери. Те показват, че мисията е възможна.

Винаги съм твърдял, че българското образование ще се оправи тогава, когато се обърнем към позитивните практики в детски градини и училища, където, въпреки системата, въпреки министерството на образованието, се справят. Срещал съм такива примери – и те не са малко. И в Благоевград, и в Дупница и на други места, където българчета и циганчета заедно ходят на училище и по някакъв начин се научават да живеят съвместно, въпреки родителите си. Помня също и последния кукерски празник в Перник тази година – там също българчета и циганчета бяха нахлузили кукерските маски и облекла и веселяха хората с танците си, гонейки общото зло. С мен бяха мои приятели, които току-що се бяха върнали от чужбина, където учиха в престижни университети. Те бяха изумени от гледката и коментирахме, на фона на мигрантската вълна в западната част на Европа, че нашите цигани правят опити и на места твърде успешно се интегрират. Вижте, посочи ми моят приятел кукерите – те са приели нашите обичаи, с маските нямат разлика помежду си, никой не се и запитва какви хора са под тях. Но хората им се радват по еднакъв начин, дори и когато махнат маските и покажат лицата си. Беше прав.

Истината е, че децата ни понякога намират по-верните решения от нас, възрастните. Защото не са натоварени със стереотипи, не са вкарани в схема на поведения и отношения към другите, не са политизирани.

Пак се сещам за друг пример – при деца в предучилищна група. Тя беше смесена – имаше и циганчета, и българчета. Питахме ги всичките: какво мислите, когато чуете думата циганин? Едно от българчетата отговори: „мръсен, гаден, краде”. Тогава го попитах – а, това дете до теб какво е? То се обърна към циганчето, което беше облечена като него, по същия начин видимо добре гледано, и малко се вцепени, не знаеше какво да каже. Ние, психолозите, наричаме това състояние когнитивен дисонанс. Това дете в един момент се окопити и отговори: „да, има цигани, но и баш цигани”.

Беше искрено, на тази възраст лицемерието е непознато и отговорът му беше съвсем точен. Ние трябва към всички деца да се отнасяме еднакво, но да ги разбираме от гледна точка на техния произход и от средата, от която идват.

Трябва също да приемем, че въпреки че са различни, те са еднакви, защото са част от обществото ни, част от хората, с които живеем сега и ще живеем в бъдеще. Първата стъпка към това е приемането им такива, каквито са. Да накараме и държавата да насочи парите към онези, които наистина са нуждаещи се, а не просто на калпак да подхвърля на всички подаяния, което допълнително подтиква такива общности към хронично паразитиране и безпомощност. А когато институциите намерят в такава среда силните, здравите звена – да се опрат на тях.

Във всяка общност, независимо дали е етническа или на социално слаби, има хора, които правят опити да се справят, да надмогнат бедността и социалното изключване. Когато открием тези хора и им помогнем да напуснат средата, в която са те самите и техните деца, тогава това ще бъде добрият пример за останалите – да видят, че мога да разчитат и на собствените си сили.

Но ако продължаваме да крием главите си като щрауси и да не виждаме проблема в тези общности и в децата, които живеят в тях, наистина можем да се сблъскаме с тежки последствия в бъдеще.

Опитайте се да анализирате последните терористични актове в западните държави. Те бяха извършени не от хора, дошли отвън, от ИД, примерно, а от такива, родени и отгледани в тези държави, но попаднали в гетата. Истината е, че в тях те не виждат красотата на света, а само лошото и като поотраснат се радикализират, стигат до отмъщение. А когато един човек от малък трупа гняв и става жертва на несправедливости, когато е недостатъчно образован, то на по-късна възраст, той е много податлив на всякакви шамански и радикални теории.

С колеги правихме анализ по същество на причините, довели един млад човек до причиняване на терористичен акт. Оказа се, че всички те в ранна възраст са били свидетели или жертви на насилие. И в крайна сметка са стигнали до тероризъм, което е крайна форма на насилие, облечено в идеология.

Нека в нашите институции скъсат най-после с имитацията на загриженост и да погледнат фронтално проблема с гетата и децата, които живеят в тях.

Нали никой не иска днешните бедни, занемарени, отхвърлени циганчета да станат утрешни фанатизирани радикали, попаднали в мрежите на религиозни фокусници, които само ще се възползват от тяхната безпомощност. /БГНЕС.


Снимката е дарение на НПО Портала от SolySim Photography. Без право на разпространение от трети страни.