Социалната дейност на Църквата: Мястото на ближния е вакантно

По тези въпроси разговаряме с Миряна Маламин-Сирийски, програмен директор на фондация „Светът на Мария“, която предоставя социална услуга Дневен център за хора с интелектуални затруднения „Светове“, а също участва в редица общински и държавни работни групи и експертни изследвания за промяна на нормативната уредба в сферата на социалните услуги и социалното подпомагане. Доброволец е към Енорийски център „Покров Богородичен“. Преди това Миряна повече от осем години работи с холандската организация „Де Пасарел“ в разработване на методики за различни социални услуги в подкрепа на хора с интелектуални затруднения, а в периода 2010 – 2012 г. ръководи за България консултантски проект на социалното министерство за реформа в социалните услуги за хора с увреждания. Със социалната тема Миряна се среща във фондация „Покров Богородичен“, където през 1997 г. координира социална кухня за бедни, а през 1998 г. ръководи проект „Споделено пространство“ в подкрепа на децата от Дома в гр. Угърчин, който проект по-късно прерасна в Православна доброволческа инициатива. Като обучител в социалната програма на Фондация „Покров Богородичен“ се среща с духовници и миряни от БПЦ и други православни църкви, които развиват прицърковна социална и милосърдна дейност.

- Вие познавате социалната система на държавата, но имате и опит от организиране на църковна милосърдна дейност. По какво се различават те? Можем ли да кажем, че щом държавата има изградена система за социално подпомагане на гражданите, то не е необходимо Църквата да навлиза в тази сфера?

- На пръв поглед може и да изглежда така, но социалната работа на държавата се различава кардинално от милосърдната дейност, която Църквата следва да осъществява. Смятам, че милосърдната дейност на Църквата се различава и от социалната работа, осъществявана от неправителствени организации.

Държавната социална дейност е подчинена на строго регламентирани правила, нормативна уредба и изисквания. Тя е система, която функционира по определен начин и хората трябва да се нагаждат към нея, за да могат да се възползват от нейните услуги. У нас системата на социално подпомагане не е организирана добре и това на първо място се дължи на една основна слабост: нуждаещият се човек трябва да е активен, бих казала „оправен“, напълно адекватен, за да се запознае с правилата и стъпките за получаване на социална помощ или да му се разреши достъп до социални услуги. Казано по евангелски, трябва да си има човек (срв. Йоан. 5:7), роднина, близък, съсед, който да се погрижи за него и да го включи в системата на социалното подпомагане. Трябва да имаш ближен до себе си, но, за съжаление, много често мястото на ближния е вакантно.

Получава се така, че най-уязвимите социални групи – самотни болни и стари хора, хора със сериозни увреждания и т. н. - остават извън социалното подпомагане именно заради личната си невъзможност да се справят с изискванията на закона или защото нямат ближен, който да им помогне да го изпълнят. Типичен пример е: самотен болен човек, със или без деменция, който си губи (или му открадват) личната карта. Той не може да подаде документи в социалната служба, защото няма лична карта, не знае как да си извади нова, не знае какво да прави и обикновено скита по улиците, често не успява да намери пътя към дома си. През зимата или горещите летни дни животът на тези хора е реално заплашен. Те могат да бъдат спасени и много често така става, само ако някой ги забележи. Те са в периферията на забързания живот и подобно на героя от притчата за милосърдния самарянин остават незабелязани край пътя.

Милосърдната работа започва, когато имаш очи да видиш страдащия, когато положиш усилия да му помогнеш. А тези усилия не се изчерпват с това да му дадеш пари. Тези хора се нуждаят от лично внимание и грижа. Необходимо е да се ангажираш лично с този човек, да разбереш какво се е случило с него, как да му помогнеш, да откриеш дома му, да го заведеш да си извади лична карта, да решиш как е най-добре да се погрижиш за него – като го настаниш в социален дом или като го включиш в някоя от социалните услуги на общината, или по друг начин. Не е достатъчно да си кажеш „това е работа на социалните“, защото не е вярно. Те нямат такова задължение, дори и да го правят понякога, но и няма много места, където могат да настанат човека.

Именно тези най-страдащи, най-онеправдани социални групи най-често не са обхванати от системата, защото те са „специфични“ случаи, които не се вписват в нея. Тук е сферата на милосърдна дейност на Църквата, защото евангелският призив е да сме ближни на страдащия, да откриваме болката на другия и да му помагаме, да търсим едната изгубена овца, да виждаме във всеки човек, независимо от състоянието му, образа Божи, нашия събрат.

- Какво конкретно може да направи Църквата в тази област според вас? Виждаме, че има вече милосърдни отдели към някои митрополии, много енории от години развиват такава дейност. Това достатъчно ли?

- Има наистина прекрасни примери на милосърдна дейност, която се развива в нашата Църква. Тези примери се дължат на конкретни хора, които, водени от християнската си съвест и призива за действена любов към ближния, жертват не само средства, но и време, сили, проявяват постоянен ангажимент към определени хора. Това са кухните за бедни към няколко енории в София, не ги посочвам конкретно, защото може да има и други, за които не знам. Но организаторите им правят това от години. Те са се фокусирали върху една конкретна група - бедни, гладуващи хора. Повечето от тях не са обхванати от системата на социалното подпомагане по причините, които ви посочих. Пакетите с храни, които се осигуряват от държавата за бедните българи, не достигат до всички гладуващи, не са обхванати най-нуждаещите се. Затова тази свободно достъпна, безусловна за всеки, който заяви нужда от нея, грижа на енориите е изключително важна и мога дори да кажа – спасяваща живота на много от тези хора. Никой не ги пита: имаш ли право на подпомагане, носиш ли документи... Щом си дошъл и чакаш, значи се нуждаеш.

Друг пример са редица енории, в които бедни семейства, нуждаещи се хора, са подкрепени от енориашите и получават възможност да разрешат конкретен проблем (да се лекуват, да намерят лекарства, пари за път, храна, дрехи…). Те просто споделят затруднението си и се намира начин да им се помогне - без формалности, според възможностите на енориашите. Подобна дейност от години функционира благодарение на дарители към Енорийския център „Покров Богородичен".

Един положителен пример от нашата Църква е работата със зависими, която развива о. Георги Фотакиев от храма „Св. цар Борис“ в кв. Аспарухово, Варна, съвместно с митрополията и подкрепата на общината.

Ще ви дам и един малко известен пример за евангелско посвещение на ближния. Това е грижата, която една женска организация полага за излизащите на свобода затворници в Стара Загора. Те работеха (не знам дали тази организация съществува още) с благословението на тогавашния Старозагорски митрополит Галактион и заедно с о. Йордан Карагеоргиев, който обгрижваше духовно лишените от свобода в старозагорския затвор. Малко хора знаят, че при освобождаването си затворниците не разполагат с нищо – те излизат само с дрехите на гърба си. В повечето случаи те нямат пари, нямат работа, често нямат дом и семейство. След освобождаването им те могат да се регистрират в бюрото по труда и след един месец ще започнат да получават по 40 лв. месечно. С тях трябва да плащат храна, квартира, дрехи…Можете да си представите дали някой ги иска където и да било. Тази женска организация доброволно помагаше на затворниците да се интегрират успешно в обществото, за да не се върнат отново към престъпното си минало, което не е трудно да се случи при суровите условия, в които тези мъже са оставени от държавата. Помислете само каква самоотверженост се изисква да се посветиш на подобно служение, да помагаш на тези хора без да се влияеш от миналото им, от състоянието им, да загърбиш страховете и предразсъдъците си.

Затова е добре да кажем открито: милосърдната работа е посвещение, проява на огромна християнска любов, защото ти отиваш и се грижиш за най-изпадналите хора в обществото, които са болни, мръсни, некомуникативни, опасни за себе си и околните… Това е тежка, неплатена и неблагодарна работа, но е най-автентичната проява на християнско милосърдие.

- Тези примери се различават много от популярните кампании около Коледа - събиране на средства за дадени каузи. Каква е тяхната роля и как Църквата може да се впише в тях?

- Кампанийното събиране на средства е стандартен инструмент в социалната работа и в България по този начин годишно се даряват милиони. Хората откликват на призиви за дарение и това е добре. В тази област са се специализирали редица организации, които помагат на големи корпорации и представители на бизнеса, както и на обикновенни хора (през инструменти като DMS) да намерят смислени каузи, чрез които дарението им да бъде полезно. Дарителски кампании организират редица институции и организации, в това число президентството, Ротъри клуб и много, много други. Важно е при благотворителните кампании да се познава областта, в която си решил да направиш дарение: домове за сираци, медицински заведения, образователни институции. Иначе има опасност дарението да се окаже безсмислено.

Ще ви дам един пример с една акция, в която със събраните средства бяха закупени перални машини за социални домове, които бяха пред закриване. С ликвидацията на дома се обезсмисли и дарението. Много е важно също така добре да се обмисли дали кампанията е смислено да се насочи към купуване на предметни, подаръци, оборудване, лечение или чрез нея да се осигурят средства за определени дейности и програми. В днешно време продължава да има нужда от помощ за лечение, но все пак това както и обзавеждането в болниците или други заведение е основно грижа на държавата и общините. Огромна потребност има от това да се събират пари за финансиране на дейности: някой, който да се грижи за друг, целенасочени занимания за определени групи деца и хора, подкрепа в дома и пр. Това не се финансира достатъчно.

- Можете ли да кажете къде конкретно виждате мястото на Църквата в социалната сфера?

- Обикновено организациите обмислят начини да достигнат до целевата си група, измислят стратегии. Църквата разполага с безценен ресурс в това отношение. На нея не й се налага да издирва хората, на които да помага, само трябва да се попитат свещениците, миряните, клисарките... Изпадналият в беда човек отива в храма, обръща се към свещеника, към църковнослужителите, търси помощ лично. И това е съвсем естествено, защото човек дори несъзнателно очаква, че там ще намери подкрепа. Също така обаче трябва да е естествено Църквата да откликне на тази молба. Ако от храма откажат помощ и препратят човека към социалните служби, те предават доверието, което той е проявил, излъгват надеждите му, че в Църквата ще срещне милосърдие.  Затова е важно Църквата на всякакви нива да разпознае милосърдната дейност като вид проповед, свидетелство за ценностите, които изповядва и проповядва, свидетелство, че следва повелите на Иисус Христос. Ако Църквата развива милосърдна дейност като цялостна своя политика и подход, тя ще промени напълно нагласите на обществото към нея. Според мене милосърдната работа на Църквата би могла да се развива в различни посоки. Това не е мое решение, мога само да споделя някои възможни насоки.

Съвсем естествено е Църквата да насочи повече усилия в това да учи хората да бъдат добри и състрадателни в практичен порядък – чрез добри примери на добротворство и милосърдие, които вече функционират в рамките на БПЦ или се създават специално.  Църквата по своята същност има ангажимент да учи хората какво е да си добър, какво е да си милосърден, и да им показва това на практика. Част от нейната мисия е да подкрепя своите пасоми в желанията им да бъдат добротворци и дарители. Има много християни, които искат да помагат, да даряват, но не знаят към кого да се обърнат или трябва да търсят чисто светски каузи, които не напълно отговарят на принципите им. Затова е добре в рамките на Църквата да има организации, които да координират подобни действия и към които свещениците да насочват енориашите си.

Ако иска да навлиза в полето на социалната работа, БПЦ следва да обърне специално внимание на хората, работещи в сферата на социалното подпомагане, на социалните работници. Те самите са поставени при много тежки условия на труд и живот - ежедневно се срещат само с проблеми и страдания, заплащането е ниско, те бързо прегарят, отчайват се. Важно е Църквата да намери начин да ги подкрепя, да им обръща внимание, да им дава основания за надежда. Това също би могло да се разглежда като част от милосърдната и пастирската грижа на Църквата.

Другата важна крачка е Църквата да си избере сфера на милосърдна дейност – дали това ще са самотните стари хора, болниците, социалните домове, приютите за бездомни  и т.н. - и да се специализира в нея. Това означава развитието на дейността в тази сфера да се основава на евангелските принципи на индивидуален подход на всички нива, на задълбоченост на отношенията с участниците в този процес. Разпиляване или хаотичност, както и повърхностност не е добър подход. Ако се заеме с болничната грижа, може да се насочи към най-изпадналите - хората, които нямат близки, които не могат да си позволят лекарства, за които няма кой да се погрижи в болницата, необхванатите от системата. Това изисква да се развият и задълбочат връзките с директорите на болници, с лекарите, сестрите, санитарите. Казано честно нашето общество е жестоко, хората не са научени да са добри и грижовни, това включва и тези, които се грижат за болните. Тук е мястото на Църквата да променя тези отношения между хората, да работи с медицинските сестри, със санитарите, с тези, които се грижат за болните, за да се променят нагласите им, да се подкрепя по-доброто и милосърдно отношение към пациентите и т. н. Това е една цялостна визия за развитие, която обаче ще се отрази не само на дадената сфера, но на обществото като цяло. Хората очакват и се радват, когато Църквата е активна, когато отговаря на потребностите и на призванието си в света – не само да говори за любов и грижа, а да я показва на практика.

Но все пак главната сфера на действие на Църквата трябва да бъде организирането на лична грижа за хората, които остават извън системата на социалното подпомагане. Това е една специфична дейност, която държавата не може да върши, но отговаря напълно на призванието на Църквата. Тази грижа изисква индивидуален подход, който поставя на първо място човека и неговите потребности, а не нормативната уредба или принципите на организацията. Тази работа не би могла в пълнота да се върши от социални работници, които са обучени да действат по специален алгоритъм, следвайки законовите разпоредби и изисквания. Тук ще е необходима не само отдаденост, но и разсъдителност и силна емпатия, чувствителност към нуждите на ближния, способност  да се прецени от какво се нуждае човекът, а не какво ние сме подготвили да му дадем. С две думи: това ще е работа за хора с евангелски морал и християнски добродетели, които Църквата може да подготви и изпрати на служение. Именно те ще могат да заемат вакантното сега място на ближния.