Иван Игов: Видеонаблюдението в детски заведения и училища е патерица на чиновническото безсилие

Цялата тази история с новия видеозапис с обиди и ругатни в социалните мрежи от детско заведение в Плевен и две седмици след скандала с малтретираните деца в бургаското ОДЗ „Брезичка” ми прилича малко на Биг Брадър, но не в телевизионната си версия, а в тази на Оруел.

Получи се така, че хората започват сами да предлагат други да ги следят и дебнат постоянно, да правят видеозаписи на тях и на децата им с идеята, че така ще постигнат контрол. А, всъщност, това е опит да се замести безсилието, патерица, най-вече на чиновниците, които не знаят какво друго да направят и по тази причина предлагат някакви уж бързи решения с технически средства. Но резултатите от такъв подход вече се видяха. Най-напред камери бяха монтирани в училищата - в коридори, фоайета, дворни места. Изследвайки насилието в училищата ние установихме, че агресията се мести на места, на които камерите не могат да я уловят. Дори Националната мрежа за децата установи в представително изследване преди 2 г., че половината от първокласниците в повечето училища не ходят до тоалетна цял ден от страх, че може да им се случи нещо неприятно, тъй като там не са монтирани камери.

Разбирате ли докъде се докарахме?

Не виждам защо трябва да продължаваме с този експеримент, измъчвайки децата си, защото ние искаме да сме по-информирани.

Решението, според мен, е по-сложно, но много по-ефикасно. Да създадем климат на доверие между родителите и учителите. Да направим така, че добрите учители, а такива са повечето от тях, да се чувстват спокойни в работата си с децата и да имат нужния авторитет пред тях и родителите им. Постоянното следене не води до никъде. Опитът масово да вкараме камери при грижата за децата и в училищата ще отнеме и последния грам доверие между двете страни.

На всичко отгоре тази психоза с видеонаблюдението противоречи на редица европейски конвенции, особено на тази, която влиза сега, на 28 май т.г. и се нарича GPDR - за защита на личните данни и такива, които са под формата на видеозаписи. Те се смятат за чувствителни лични данни и по никакъв начин тези камери не могат да бъдат допуснати без изричното съгласие на всички родители. Представете си и следния случай – двамата родители на едно дете са разведени, то е в училище и за да се допусне неговото заснимане трябва да има съгласие от тяхна страна. При сегашната ситуация у нас и при толкова много монтирани камери ще е необходимо съгласието на абсолютно всички заснимани, включително на учители, помощен персонал, на деца. Не съм специалист по GPDR, просто твърдя, че с цел да се премахне това безкрайно следене, събиране на данни за хората и манипулацията чрез тях, ние не трябва да позволяваме това да се случва с децата. Защото, увличайки се по тези практики, всъщност, подпомагаме чиновниците да не си вършат работата.

Ще дам пример – обръщат се към мен като към психолог и ми казват: искаме в нашето училище да имаме програма срещу насилието между деца. Аз отговарям – чудесно, за тази цел трябва да си направите проект, той ще ви струва определена сума, ще дойдат трима психолози, ще работят една година с вас, ще ви обучат, ще формират цяла политика в училището. Те ме гледат учудено и казват: ама това е много сложно, ние просто ще си сложим камери. То е същото като вместо да посетиш терапевт при личен проблем, да отидеш на гледачка. Ефектът е никакъв, дал си едни пари и… толкоз. Но, когато попиташ чиновниците какво правят срещу насилието между деца, те ти казват: да, работим, сложихме камери, ограда, направихме телена мрежа…

Убеден съм, че лесните решения никога не са били истинските решения. Особено, когато в центъра на проблема са деца. /БГНЕС