Какво означават атаките срещу неправителствения сектор

През последните две години особено се е засилила атаката срещу неправителствените организации, което не е само българска тенденция. За това са единодушни тримата представители на неправителствени организации, ангажирани с обществени каузи, на които "Капитал" зададе три еднакви въпроси.

Откога започнаха атаките срещу НПО у нас и в какво се изразяват те?

Какви са истинските причини за тази кампания?

Само в България ли се наблюдава тази тенденция?

И тримата - Стефан Попов (РискМонитор), Биляна Гяурова-Вегертседер (Български институт за правни инициативи) и Надя Шабани (Български център за нестопанско право) смятат, че тази опасна тенденция трябва да получи отпор. Всеки от тях дава интересни детайли, които допълват цялостната картина. Текстът е част от темата на "Капитал" за превземането на неправителствения сектор, която можете да видите тук.

 
Фондация винаги е била съмнителна дума в България (обратно на страни като САЩ и Англия, където първоначално са създадени фондациите - главно като колежи). Но през годините е имало смяна на атаки с повече толерантност или игнориране.

Едва през втория мандат на правителството на Бойко Борисов започна трайна тенденция на натиск върху неправителствения сектор. Части от него започнаха да се привиждат като гнезда на опозиция, особено разследващи НПО, правни или тинк-танкове. Това включва вече и предложения за законодателни промени, някои от които са напълно абсурдни, като това за регистър на организациите с финансиране от чужбина.

В основата на този процес стои консолидиращото се авторитарно управление на ГЕРБ. Това е власт, която инстинктивно премахва възможни опоненти. Тя завзема територии, като започва от пряко политически, минава към медии, НПО-та, бизнеси и т.н.

Друга причина, за да се стигне дотук, е липсата на независимо финансиране. Финансирането от САЩ, частно или през USAID, беше независимо, за подкрепа на НПО-та директно, за техния профил, мисия и т.н. Подобно финансиране осигурява устойчивост и независимост за граждански каузи. Но финансирането от САЩ спря постепенно, в момента напълно отсъства. Има от "Америка за България", но тя постепенно се деполитизира, оттегли се от горещите конфликтни зони.

Финансирането на ЕС следва друга логика. То не се интересува от независимостта на неправителствените организации. По принцип ЕС финансира проекти, а не НПО и техните мисии, още по-малко - институти за политика, тинк-танкове. Това води до развитие на НПО сектор, който е доста изкуствен, често няма връзка с реалността, изпълнява някакви абстрактни задачки, дистанцирани поръчки и в тесен смисъл на думата изпълнява проекти, много често напълно формално. Водещата идея на американското финансиране е да се свърши някаква обществена работа, но с широк мандат и свобода на действие. Водещата идея на ЕС е да има правилни отчети, тъй като става дума за публични средства. Същото като беззъбите годишни доклади за т.нар. напредък (съдебна реформа, корупция, медии и пр.). Този стандарт на ЕС заличава разликите между фирми и НПО и превръща НПО в доставчици на услуги или консултантски къщи. Изключенията са малко, тенденцията е такава. Това е парадокс, като се има предвид колко по-капиталистически са САЩ и колко по-социалистически са страните в ЕС.

Тенденцията не засяга само в България. Навсякъде из Европа, където се установяват авторитарни или националистически режими, има такива развития, а емблематичният пример е Унгария. Властта не търпи НПО или си създава свои, за да ползва тази юридическа форма за свои цели. Особено не търпи тинк-танкове, институти за публични политики или и разследващи структури. И отново в САЩ това би било немислимо, защото неправителствените организации са повече от всичко друго, като НПО работят хиляди университети, "Харвард" например работи главно в НПО режим, но и всички останали частни университети.

В крайна сметка в България това е момент в обща тенденция, на която трябва да се сложи решително край. Натискът е върху НПО, медии, разследващи звена, след това ще дойде ред на университети. Това е естественият път на безконтролната власт, нейната "екстатична лакомия", ако може така да кажа. По тази причина аз съм против всякакво обединяване, сдружаване на държава и НПО, както и против тези измислени, фалшиви участия в "обществени съвети" към министерства например. НПО следва да са независими и не бива да се институционализират в структури на властта. Докато властта има полза от тях, ще ги търпи, след това ще ги изгони и накаже.

Накрая да кажа, че НПО секторът у нас е млад. Не се разбира за какво е, какви са му функциите, защо е неотменна част от публичния живот, защо може и е добре да упражнява стопанска дейност и т.н.

Атаката срещу неправителствения сектор е един процес, който се разгърна постепенно. Най-общо той започна няколко години след присъединяването на България към ЕС. Усилията са насочени основно към овладяване на сектора, защото той остана от малкото елементи на българското общество, които са относително независими и си позволяват да бъдат критични към процеси в държавата, които рушат значението на институциите, върховенството на правото, демократични принципи като добро управление, отчетност и прозрачност на процесите на вземане на решения и не на последно място - свободата на медиите и свободното развитие на бизнес и предприемачество. Нападките срещу гражданския сектор се развиват в посока на обвинения в прокарване на чужди политики, защита на чужди интереси, зависимости и др. Освен постоянното оплюване в определени медии атаките идват и от представители на определени партии, които търсят политически дивиденти, за да ги капитализират предимно на предизборни кампании. През последните години негативното отношение започна да се облича и в законодателни инициативи, маскирани като желание за повече отчетност и прозрачност (които и без това са изключително високи още от самото начало на съществуването на неправителствени организации в България). Целта всъщност е да се задуши, обезличи и унищожи дейността на организациите и критичните гласове, които задават неудобни въпроси и търсят отговори с всички възможни законово позволени средства и чиято експертиза е търсена от партньори на България в рамките на ЕС и извън него.

Отговорно може да се каже, че преди присъединяването на България към ЕС български и чуждестранни неправителствени организации както от ЕС, така и извън него работеха изключително интензивно с българските правителства и парламенти на прехода и успяха да поставят голяма част от институциите в страната и съдебната ни система на една демократична основа. Тогава управлението на страната (в голяма степен) и неправителственият сектор гледаха в една посока и бяха постигнати много добри и устойчиви резултати. Присъединяването към ЕС беше върхът на тези общи усилия, след което обаче започна, по мое мнение, едно постепенно "отпускане" най-вече в институционално и управленско ниво. Това до голяма степен се дължи и на паричните потоци, които започнаха да постъпват директно към институции и управление, което доведе до занижен контрол върху тяхното харчене и оттам до злоупотреби, които достигнаха уродливи размери. В тази ситуация гражданският сектор остана може би единственият коректив, който опитва да представя една обективна картина на ситуацията в страната и да бъде критичен към конкретни политики и управленски действия. Това, смятам, е една от водещите причини за нестихващата антигражданска кампания.

За добро или за лошо това не е ситуация, която се наблюдава единствено в България. Интересно обаче е, че се наблюдава в държави - членки на ЕС, които също показват "отклонения" по отношение свобода на медии, защита независимостта на съда и върховенството на правото. Говоря за Чехия, Словакия, Полша и Унгария, като специално в Унгария атаката стигна дотам, че беше закрит университет и голяма организация беше принудена да напусне страната и да прекрати дейността си. Не трябва да се самозалъгваме, а съвсем директно да кажем, че процесът е политически. Политиките, прокарвани в тези държави, директно рефлектират и върху развитието на гражданското им общество. Атаката е особено концентрирана върху т.нар. think tanks - организации, които са насочени към анализиране на конкретни процеси в държавата и предлагане на политики и решения, базирани на емпиричен анализ, добри практики и сравнителноправни съпоставки. В голяма степен тези организации са в състояние да формулират и предложат конкретни законодателни промени и използването на други правни инструменти за разрешаване на даден проблем. И това е, което много боде очите на управляващите в тези държави. Защото приликата между всички тях е една - постепенното концентриране на власт в определена личност или партия и по този начин обезсмислянето на регулаторни и контролни институции, постепенното превземане на медийното пространство и не на последно място - яростни атаки срещу съда, който е независим и може да въздаде справедливост.

Така, от една страна, имаме изпразване на управлението от експертиза, защото то не разчита на принципа на меритокрацията при назначения на ключови позиции, а само на партийна лоялност и, от друга страна, концентрация на експертиза в организациите, превръщайки ги в естествен враг на управления, които искат да останат на власт на всяка цена. За съжаление тези процеси не бяха овладени навреме и на ниво ЕС, който поради своята структура, бюрокрация и политики позволява тяхното развитие и разпространение. Новият хоризонтален механизъм може да бъде крачка в правилната посока, но той е само началото на един много по-сериозен разговор.

Атаките срещу НПО сектора започнаха да се наблюдават отчетливо през последните три години, като първите техни жертви бяха екологични организации и правозащитни организации, особено такива, които защитават определени малцинствени групи, бежанци и т.н. След това обаче от 2018 г. насам, покрай Истанбулската конвенция (ИК) започна концентрация върху организациите, които работят за равенство на половете и даже се въведе като обидна думата джендър. От 2019 г. се развихри една кампания срещу детските организации покрай Националната стратегия за детето, когато правителството я обяви, без да може да я защити. И понеже в защита на стратегията излязоха детските организация, те попаднаха под атаките, че изнасят деца и във всякакви задкулисни цели. През втората половина на 2019 г. напрежението ескалира и срещу социалните организации в контекста на Закона за социалните услуги.

От края на миналата година и през тази година вече за първи път ескалират едни кампании, които изцяло са насочени въобще към НПО сектора. Стигна се и до репликата на министър Каракачанов, повтаряна нееднократно, че това са някакви структури, нарекли се гражданско общество, които никой не ги е избирал за нищо, но някой ги финансира отвън, налагането на термина джендър с негативно значение и др.

На въпроса кой стои зад това можем да имаме само хипотези. От една страна, по някои от темите - за Истанбулската конвенция, децата и др., съществуват определени групи (а някои от тях сами имат НПО), които искат да налагат определени политики, но не и да влизат в дискусия по същество. Вместо това се стигматизират определени организации, на принципа на който се е развила пропагандата на националсоциализма - създаваш образа на евреина като различен, насаждаш страхове и после провеждаш политика на изтребление.

Проблемът е, че разрушаването на доверието в гражданския сектор, в разбирането, че можем да променим нещо като свободни граждани, трудно се възражда. Целта на една подобна политика е да отчае хората, да ги разочарова и противопостави. В крайна сметка настъпва объркване, а в една такава среда могат да се правят всякакви манипулации. Това не остава ненаказано, но просто се плаща от всички, от обществото, от медии.

Този процес не се развива само в България, той върви в световен мащаб, но просто някои общества са по-имунизирани от други. Ако имунната система на едно общество не работи добре, може да има фатални последици.

Още преди години, когато започнаха атаките срещу съда и свободните медии, беше ясно, че тази съдба ще последва и гражданските организации. Това ще е последният глас, който е неполитически, но иска и може да влияе върху политиките.