I място в конкурса „Защо искам да живея на село": Животът ме научи как да го живея

Есето на Мартин Милешки е едно от трите класирани на първо място в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Милешки печели награда от 500 лв. Заглавието е на Дневник.

Роден съм и съм израсъл в големия град. Там учих, пях и играх, както се пееше в една песен навремето. В продължение на повече от двадесет години имах собствен бизнес. Гонех мечтите си и търсех нещо, но не знаех какво. Обиколих навсякъде, накъдето ми видеха очите. Създадох нов бизнес на другия край на света, но все нещо ми липсваше. Върнах се отново в България, но все не можех да си намеря мястото. После... после чух и изречението „остават ви от шест до осем месеца“, объркването беше пълно. После... е, после се загубих и намерих. Приех съдбата си трудно, много трудно.

Една сутрин реших, че не искам остатъка от живота си (колкото и да ми беше останало) да изживея в хаоса на големия град, в сивите погледи, взиращи се в земята или в светещите екрани. На място, на което на щанда с незнайно откъде идващите продукти се продаваше и любов, чест, истина.

Намерих почти изчезнало от картата село, което не се намираше нито в Родопите, нито в Рила, нито на някое известно място. Селото се намира в най-изостаналия регион не само в страната, но и в цяла Европа. Забравено от Бога и управниците място, пълно с изплашени, бедни и невярващи хора от всякакъв етнос и религия, за пискюл и семейство англичани. Хареса ми и останах. Това място стана мой дом.

 
Всяка сутрин се събуждам рано и когато видя заобикалящата ме реалност, благодаря на Бога за това, че съм жив и здрав. Погледът ми се плъзга по хълмовете, които заобикалят селото. Наредените сякаш гори по тях с редуващите се като пластове цветове на различните дървета, храсти, трева и тук-там някой бял камък, колкото да допълни тази, бих я нарекъл, извънземна красота. На това място все още са доста силно изразени различните годишни сезони. Пролетта и есента, които почти не се забелязват в града или отминават доста бързо. Тук зимата е зима, а лятото единствено в гората се диша.

С течение на времето на това място се завъртяха и други хора като мен. Хора, на които градският начин на живот вече не им допада. Някои от тях останаха и си купиха къщи тук, други са в процес да го направят, трети са в период на размисъл, но и за тях съм сигурен, че ще дойдат тук за постоянно рано или късно.

Това, което чета в интернет, е, че последните две години повече хора се връщат към корените си на село. Не само хора, достигнали пенсионна възраст. Говоря за все повече млади хора, включително и такива, които се завръщат от чужбина.

За по-малко от три години започнах да се занимавам с крави, коне, прасета и кокошки. Все още се уча и на това как правилно да се грижа и за земята. Не използвам пестициди или химикали, гледам всичко да е както е било при нашите предци, натурално. За този период се научих да живея здравословно и в хармония с природата, времето и хората, но най-вече намерих мир в себе си. Тук въздухът е чист и природата е непокътната от зловредното присъствие на човека. Почти седемдесет процента от храната на трапезата ми е от мое собствено производство, както и подаръци от съседи.

Самото удоволствие от това да се научиш и да започнеш да правиш нещо, което до този момент си виждал само пакетирано на някой рафт в супермаркета. Най-лесно ми се стори да започна да правя собствено кисело мляко, физически се нуждаех от естествените му пробиотици. С помощта на биозакваска и прекрасното мляко от нашите крави се получи кисело мляко, каквото не бях мечтал да има. Каймакът му е над два сантиметра,  а вкусът... вкусът беше като живота, сладък на места, на други леко кисел, но все пак живот.

Да, няма човек, от чиито уста да чуете, че животът на село е лек, напротив, труден е. Тук за всичко човек трябва сам да се погрижи от ранна сутрин. Ако не нацепиш дърва и не запалиш печката, няма да е топло и няма на какво да си сготвиш храна. Ако не оплевиш и не полееш градината, няма да имаш зеленчуци и всички останали неща, които тя ни дава. Ако не прекопаеш, наториш, превържеш и не изрежеш лозето, няма да има нито вино, нито гроздова ракия.

Тук за пръв път се качих на кон и трактор, усетих удар с опашка от крава през лицето, запалих бензинова резачка и хванах брадва. Научих се да доя. Правя сирене, кашкавал и кисело мляко. Да копая, плевя и садя. Научих се със собствените си ръце да израждам крави и прасета, да им бия инжекции в случай на нужда. Най-хубавото е, че започнах да усещам какво искат да ми кажат.

Тук животът ме научи как да го живея и да го уважавам. Разбрах, че за всяко нещо си има време и място. Усетих бодлите на тръните и вкуса на оборския тор. За пръв път чух песента на гората и ехото от вятъра между хълмовете. Осъществих детската си мечта да яздя собствения си кон върху собствената ми земя. Да бера плодовете от собствените си дървета.

Животът на село е труден, но ме прави щастлив. Никога и за нищо не бих живял другаде освен в това забравено от управниците ни село.

Снимка: Одисея-ин, Любомир Попйорданов