English   14390 НПО
ИНФОРМАЦИОНЕН ПОРТАЛ ЗА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ




I място в конкурса „Защо искам да живея на село": Всеки има свободата да бъде себе си

 
I място в конкурса „Защо искам да живея на село”: Всеки има свободата да бъде себе си

Есето на Невена Елисеева е едно от трите класирани на първо място в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Елисеева получава награда от 500 лв. Заглавието е на Дневник.


Когато бях дете, прекарвах летата си на село. Къщата беше стара, дворът – отдавна необработван, и понякога ми липсваха удобствата на града. Въпреки това, когато родителите ми продадоха къщата, у мен се настани необяснима тъга. Влезе в мисълта ми, седна на дивана и вдигна крака. Никога не ме напусна.

Помня хората на село, тишината в очите им, която казваше много повече от думите. И днес се чудя откъде идва тя – връзката със земята би било клиширан отговор, но ми се струва верен. Помня усещането да се събудиш и да усетиш всички отдавна забравени миризми – прясно окосена трева, растящи домати, забързани петли, мъдри дървета. Помня свободата да не правя усилие да се впиша в нов квартал или училище. Защото земята, гората и реката, стари колкото света, винаги ни приемат такива, каквито сме.

Тръсвам глава, за да отпратя натрапчивия призрак на онези кратки лета. Връщам се в сегашната си реалност. Докато чакам автобуса, който ще ме заведе до метрото, откъдето ще вървя десет минути по асфалта, прехвърлям наум задачите си. Да купя домати от пазара. Яйца – от магазинчето на ъгъла. Подправки – от схлупения над обувките си старец в подлеза. Да пусна сушилня, за да изсъхнат дрехите. Да заведа децата в спортната зала, за да не се сраснат с компютъра. Да ги препитам на урока за растенията. Да измисля как да ги накарам да ядат зеле. Да си взема инхалатор.

Два часа по-късно повечето задачи са изпълнени. Дори успях да хвана обратния автобус и да не чакам с хилядите торби. На седалката срещу мен дете зяпа в телефона си. Не мога да го упрекна – ако имах батерия, и аз щях да правя същото. По някое време извива кльощавия си гръб назад и вратът му изпуква. Лицето му е с нездрав, блед цвят. От джоба му стърчи баничка. Чувам как обяснява, че съседът му е селянин, който не знае как се изкарват парите и затова е издраскал колата на баща му с пирон.

Слизам и се замислям. Кога думата селянин стана обида? Откога градският човек познава стойността по-добре от селския? Дали това дете е наясно как се прави баничката и би ли оцеляло в екстремните условия да се налага да си я направи само?

Животът на село предлага много познати всекиму неща – чистотата на въздуха, вкусната храна, близостта на магазина. Това лесно бих обяснила на детето, но то едва ли би било достатъчно. Предимствата на града в неговите очи биха били много повече. Само че животът на село предлага и нещо друго, уловимо може би само през детския поглед, който дори не може да го назове. Близостта на хората, дългият ден, в който няма нужда задачите да се прехвърлят наум, смисълът, който можем да намерим в работата - видима, а не на хартия. На село всеки има свободата да бъде себе си – защото планината, реката и градината не съдят човека. Те просто го обичат и му дават това, от което се нуждае. На село хората знаят, че никой не е по-голям от хляба и земята. Смирението сломява всеки зачатък на злободневие, егоизъм и обида.

Децата ни трябва  да познават селото. То е равностойна алтернатива на избора къде да живеем, а не загубена кауза. Колко по-лесно е да правиш разлика между чесън и лук, преди да си се научил да четеш табелките в магазина. Колко по-забавно е да виждаш как пилето излиза от яйцето, как кравата преживя, как козата разпознава пастира по гласа. Колко по-естествено идва жаждата за здраве, когато всичко те води натам. Колко по-вкусни са простичките неща, когато си вложил себе си в тях. И колко по-мъдри възрастни биха били децата, ако можеха да опознаят този свят.

И не, аз не казвам, че животът в града е лош. Дори напротив. Издигането на каквото и да било в култ обаче може само да ни ограби. Отвореността на духа, толкова необходима днес, трябва да започва от отварянето на възгледите и уважението към другите. Никога не съм чула някой селски човек да използва думата гражданин обидно. Кога загубихме тази изконна връзка със себе си и земята? Кога забравихме откъде идва хлябът, който понякога изхвърляме на боклука?

Търся тези отговори, докато ровя за ключовете си. Не ги намирам – нито отговорите, нито ключовете. Пускам торбите и поемам въздух. Връщам се отново там, където джобовете ми бяха пълни с царевични зърна, натрошени яйчени черупки и кал. Както тогава, и сега ме обзема някакво ледено усещане. Тогава беше, че ще ми се карат. Но това чувство бързо се стопляше от мисълта за следващия ден, изпълнен с дъхави домати и красиви гори. Сегашното пълзи по гръбнака ми - как ще вляза вкъщи? И батерия нямам, а трябва да се обадя да си взема час за кинезитерапия.

Вратата се отваря. Децата ме посрещат весело.

Казвам им, че отиваме да живеем на село. Звучи им екзотично. Питат кога ще се върнем. Не знам, отговарям.

Те ще са щастливи там, мисля. А аз? Дали детето в мен няма бързо да се насити на тази селска полуидилия и на възрастния в мен да му омръзне? Не, носталгията по селото не е носталгия по детството. Детството ми свърши много след като вече не ходех на село, и още тогава изпитвах тъга. Онази на дивана, с вдигнатите крака. Улавям се, че правя планове. И това ми донася радост, бързотечаща като изворчето край пътя, слънчева като току-що обрана царевица, тежка и опияняваща като чепка грозде. Там ще имам време да допринасям всеки ден за това животът да се заражда в градината и да се влива в децата ми. Ще виждам труда си в стегнатите си мускули. Ще усещам свободата в пълните си с въздух дробове. Ще сихронизирам ритъма си с природата. Ще добия кротост в движенията и мекота в погледа. Ще се науча да разговарям с животните. Ще заспивам с красиви гледки под клепачите и ще се събуждам с още по-красиви в прозореца.

Разбира се, градът ще ми липсва. И може би някога ще се върна. Но искам преди това да покажа този свят на себе си и децата си. И ми е жал за тези, които не са научили, че селяните не са хората, които дерат колите с пирони. А хората, които ще те изтеглят с голи ръце, ако попаднеш в калта, дори и без да те познават. Защото връзката със съседите е обусловена от градоустройствения план. Тази със земята е завинаги.


Снимка: Одисея-ин, Любомир Попйорданов



Автор: Невена Елисеева

Сходни публикации

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село”: Омайно е

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Омайно е

Есето на Светлина Трифонова е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Заглавието е на

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село”: Шарената черга

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Шарената черга

Есето на Ралица Цветанова е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Това е историята на

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село”: Изкуството да живееш без часовник

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Изкуството да живееш без часовник

Есето на Нанси Борисова е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Мирис на препечен