Четвърто място в конкурса „Защо искам да живея на село": Правият път е стръмният

Есето на Теодора Симеонова получава четвърта награда в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа"- уикенд за двама в къща за гости ЕКО АРТ, с. Драшкова поляна, община Априлци. Заглавието е на Дневник.

11.05.2017 г.

И така. Направихме го. Преместихме се да живеем на село. В бързината покрай някои други важни работикупихме една стара къщурка, спретнахме я, боядисахме я в бяло и то взеха, че 2-та люляка отпред цъфнаха. На Борко му харесва. На мен още повече! Дано ни се получи. Заповядайте на гости в с. Живково! 

Това е реален мой пост във фейсбук, с който споделям за нашето начинание. След 10 години в София, усилена работа и пъстър живот ние с моя любим решихме да направим стъпка встрани, знаейки, че така се придвижваме качествено напред. Краткият отговор на въпроса Защо го направихме е ясен - Борко, нашият син. Бях 5-и месец бременна когато казах на любимия, че трябва да дадем здраве и шир на детенцето ни, и когато той стана на 5 месеца ние се нанесохме в нашата селска къща.

21.05.2017 г.

От 10 дни сме на село. С 3 думи: здрав сън, простор и движение. В момента гледам лястовичката, която прави гнездо под сачака как си чисти перата. Да живееш на село е малко като да живееш в общежитие. Във всеки момент всеки може да влезе и да ти даде/поиска нещо. За момента само ни дават. Днес например обядвахме яйца, директно събрани от полога. Не си спомням колко малка съм била, когато съм яла толкова пресни яйца. В друг момент, надвечер, когато започне филмът цялата улица се опразва и оставаме само ние и залезът. С Борко обичаме да се разхождаме по къра, между картофа и пшеницата. Казват, че там е най-чистият въздух. Стигаме до язовирчето, гледаме морските кончета, слушаме жабите как се надкрякват и продължаваме напред към параклиса. Оставяме вятъра да ни разкаже историята си. Тръгваме да се прибираме и замлъкваме. От слънцето, разливащо се над хоризонта. Никога няма да ми омръзне гледката на слънчеви лъчи, прорязващи облаците.

И свежият въздух по изгрев и меката светлина по залез.

Всъщност в началото мислихме, че сме тук, на село, заради обичайните неща – чист въздух, добра храна и спокойствие. Оказа се с времето, че далеч не е това. Начинът на живот тук ти предлага сетивност, която те прави чувствителен. А да си чувствителен в днешно време е рядкост, а може би отживелица, но пък за мен това е качеството, което ще ни заземи, ще ни обърне към себе си и другия като наше огледало, ще ни позволи да общуваме смислено и леко. Ще ни очовечи, „всърцевини“, както казва любимата ми Блага Димитрова в стихотворението си „За един миг“.

А какъв по-удобен момент от това да развиеш своята чувствителност, докато показваш света на детето си. Решихме да се преместим, без да мислим за препятствията по пътя, които за повечето хора с известна нагласа да живеят на село са значителна пречка.

Мислихме краткосрочно – 3 години. След това ще мислим пак. Този подход ни позволи да се впуснем, да опитаме, да се доверим на интуицията си и да вярваме, че щом сме заедно, всичко ще се нареди. Неусетно времето минаваше и ние бяхме добре. Дотолкова добре, че Борко сам започна да разказва #селскиистории във Фейсбук. Разбира се, с помощта на мама. 

11.10.2017г.

 #ЕдинДенНаБорко

 #Боркоразказваселскиистории

Отдавна не съм ви разказвал за нашия прост живот на село.

Вчера денят ми започна с оглед на имението. Мама ме извежда на свежо, да се разходим из градината, да видим дали къртицата Кърт Вонегът не е направила нова купчинка, да видим дали случайно няма някой нов розов домат и, разбира се, да се полюбуваме на тревичката - моето бъдещо футболно игрище. След това закусих добре, като гледах планината и красивата роза на мама. Дойде времето за игра. Мама постла одеялцето и аз уж си играя с играчките, но всъщност гледам как осите доизяждат гроздето и как всички други малки приятелчета лазят и кръжат насам-натам. След като поспах и похапнах за обяд на двора, мама реши да ме заведе на Искъра. Чудно беше там вчера. По някое време следобед ходихме да видим кончето и писанките. А Божо, богомолката, стои до входната врата и чака някой вече 3-ти ден.

И така, спокойствие, чист въздух и силна храна. Мама ще ме прави Бам Бам! Глътка свеж въздух и на вас желая.

Разказите на Борко за село се харесваха. Харесваха се много. Защото бяха прости истории за смисъла. Смисълът, който едно дете намира в живота. Каква по-голяма причина за промяна би могло да има освен тази, в която търсиш да покажеш на детето си нагледно смисъла на живота?

Разбира се, нещата винаги имат и друга страна:

1.02.2018

 #Боркоразказва

 #ВГлаватаНаМама

Днес мама ходи до София по работа. Понеже дори и да я няма, аз пак съм й в главата, й чух мислите и сега ще ви ги разкажа:

"Защо сега пак трябва да бързам, за 2 часа среща губя около 4 общо, Борко и любимият ще ме чакат, ще карам още по-бързо на връщане, трябва да видя къде има най-малко трафик, гладна съм, ще ям кифла по пътя, къде има кифла?;а за вечеря какво ще сготвя? Тези мисли са постоянно на фон в главата на мама, защото няма детска кухня, няма чистачки, няма как да си поръчаш суши или пица. И се чуди мама понякога: "Защо е целият този зор?" Нооо, в един хубав момент се откри панорамата към София и на мама й падна ченето. Много пъти е виждала смога, но такова нещо за пръв път. Гъста ивица смрад и ужас. И след това други едни мисли й се завъртяха.

Мисли, че има смисъл от таралежите в гащите. Че всяко от горните усилия си заслужават, а и всъщност ни дава живот, рита ни здраво отзад, защото когато човек спре на едно място, спира и сърцето му да се вълнува, умът му да създава нови светове, душата му да свети с нови очи. И докато младите хора правят избора да си останат в смога, няма как да има деца, играещи боси по тревата. Защото няма нищо по-тъжно от спряло дете. Завехнал поглед в екрана, липса на апетит, живец, закачливост. "Просто ми дай телефона, ти казах. Не мога да ям без него" - чуто в ресторант от дете към майка си.

Странно е, че „добрите“ условия на живот, за които толкова усилено работим, са всъщност тези обстоятелства, които отнемат здравето, свободния дух и пламъка в очите на нашите деца. Трудно е да се откажем от нашата игра. А тяхната? На тревичката?

Трудно е, но има смисъл. А и правият път е стръмният, знаем (Никос Казандзакис).

Снимка: Одисея-ин, Любомир Попйорданов