Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Нека ти разкажа

Есето на Елиза Хаджиева е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Заглавието е на НПО Портала.

Преди шест години ме попита защо избирам да се върна на село. Луда ли съм да се забутам на другия край на България и да пропилея там най-хубавите си години, без перспективи за развитие, без забавления… През тези няколко години често си припомнях думите ти и понякога с натежало сърце си признавах, че си прав. Друг път пък тайничко ми се искаше да може отнякъде да видиш колко съм щастлива. Не казвам, че беше лесно. Нужно беше да мине доста време, докато изградя живота си тук и приема нещата такива, каквито са, с всичките им плюсове и минуси.

   
И днес, стоейки вътре на топло, се сетих за теб и реших да ти пиша, или по-скоро да отговоря на себе си, защо избрах да остана тук. И тъй като стоя вътре до огъня и гледам през прозореца, нека ти опиша какво виждам. Скупчени близо един до друг покриви с дебели снежни шапки, градинки и пътечки, покрити с пухкаво снежно одеяло, а гората отсреща се е окичила с най-красивата си зимна премяна. Съвършена чистота, красота и хармония. Тук, на село, в планината, сред природата, всичко е много по-истинско, по-просто и по-добро. Запазена е жива връзката между природата и хората, която е толкова естествена, както тази между майката и детето.

  
Нека ти разкажа и за хората тук. Те са с открити души, дружелюбни и трудолюбиви, помагат си един на друг и доста често се бъркат в чуждите работи. Че как би могло да бъде иначе в малко населено място, където всички се познават. Мъдри посвоему, някой път си мисля няма ли да се променят, няма ли да проумеят, че земята се върти и времето минава. И пак се прекланям пред тяхната благост, състрадателност, отговорност към другия. Сякаш силата си черпят направо от земята.

   
И въпреки всичко понякога се питам защо избрах да остана да живея тук. В моменти, когато съм се чувствала самотна, неразбрана, отегчена… Когато ми се струва, че времето минава, а не се случва нищо, абсолютно нищо. Но чакай, погледни навън. Когато в душата ти е мрачно и пусто, погледни навън. Виж, снегът започва да се топи, ето го и цъфналия дрян, а до него утре ще се кипрят сливата, черешата, ябълката, в нозете им ще цъфтят иглики, глухарчета и синчец. И постоянно нещо ще се променя.

  
А хората? Променят ли се те? Тук промените настъпват бавно, корените в планината са дълбоки и вероятно затова и трайно се запазват и остава само най-доброто, най-чистото, най-човешкото като грижата за другия, взаимната  помощ. Новото се среща с онова, останало от древността.

  
Тук всичко е истинско. Истинска е храната, защото ние си я произвеждаме, и знаеш ли как ти се услажда, когато тя е дело на твоя собствен труд. А какво по-благо занимание от това да обработваш земята, да се сливаш с нея, да гледаш как посятото от теб расте, цъфти и дава плодове. Да учиш и децата си на труд и любов, след което да ги пуснеш да играят безгрижно на воля. Е, кажи ми не е ли това истинският живот? Наблюдавам как трудът, несгодите, капризите на времето, които търпим, облагородяват хората, правят ги по-силни, по-търпеливи. Аз винаги съм обичала природата и земята, но не бях потъвала в нейната магия до момента, в който не заживях със съпруга си. С толкова грижа, внимание и търпение той отглежда посетите от него цветя, зеленчуци и овошки, че в началото ми изглеждаше прекалено и чак досадно. Но с времето свикнах и аз с тази работа и разбрах какво удовлетворение и радост носи тя, колко прекрасно е чувството на вечеря да поднесеш храна от собствената си градина. Времето, прекарано тук, ме сближи с моите корени, със земята и аз открих един нов извор на сила и стабилност.

   
А когато се изморя, обичам да поседна на сянка сред разлистената ябълка и докато тялото ми си отпочива, пускам душата си да обикаля на воля сред зелената шир, да се носи навред с птичата песен и да поглъща цялата тази красота наоколо, която не може да се опише с думи. Защото душата ми е ненаситна за тази красота и знам, че никога няма да ми омръзне да я гледам и усещам.

Снимка: Одисея-ин, Любомир Попйорданов