Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Изкуството да живееш без часовник

Есето на Нанси Борисова е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". 

Мирис на препечен хляб, пукане на дърво под жарките искри на огъня, грапаво родопско одеяло. Вода и брашно. Питки за закуска.Желязна печка. Сладко от вишни. Игра с животните. Гъските, кокошките, прасето, кучето и котката. Плетени калци и домашна лютеница. Вечеря на свещи. Интимност. Разтопен восък по масата.

Лозе. Леден кладенец. Кози на паша. Вкусът на прясно издоено мляко. Неварено. Географска карта в училищния двор. „Приключенията на Лукчо". Средната част на сладка сочна диня. Дългите следобеди под липата. Първите ми стихотворения.

Това е моят спомен за една идилия, за нещо сакрално, нещо мило и истинско. Никога не носех часовник. Колкото и време да се бавех, нямаше как да закъснея.

Вече не пиша стихове, но реша ли да творя, задължително се връщам под липата. За съжаление това се случва все по-рядко. От три години уча в София и нямам време да ходя на село. В началото почти не ми правеше впечатление. Новият свят беше толкова интересен! Исках да съм навсякъде, да мога и знам всичко, да изпреварвам времето и да съм все по-успешна. Гледах колко бързо се случва светът около мен и не спирах да го гоня. Ангажирах се все повече, за да се чувствам ползотворно, и изгубих баланса. Започнах да ставам все по-тревожна, което доведе до редица неуспехи. Установи се, че съм в пълен хормонален дисбаланс, а нервната ми система е разбита почти тотално. В добавка към това беше бях развила страхотно акне. Чувствах се ужасно малка и потисната, не исках да гледам хората в очите и сякаш всичко ме смачкваше все повече.

Изпусках нервите си. Не понасях да стоя в малката си стая, където чувствах, че стените ме натискат отвсякъде. Имах нужда да съм навън сред природата, но природа почти нямаше. Сивота и мръсотия. Градският транспорт бе кошмар за мен, защото ставах свидетел на отвратително отношение между хората. Вечер, когато си легнех, пресмятах графика си за утрешния ден почти до секунда. „Ще имам ли време да си взема бърза закуска? Мога ли в почивката да изтичам до банката?“ Не можех да заспя, а успеех ли, звуците от мотори навън бързо ме връщаха в матрицата. Не можех да спра да поглеждам часовника.

Хапчета, нерви, проблеми. СТИГА! Та аз съм само на 21 и, да, искам да живея на село и да съм здрава!

Не съм сигурна доколко това е тенденция, защото не срещнах разбиране от приятелите и семейството, затова мисля, че е хубаво да разясня няколко неща, които, предполагам, са валидни и за хората със сходна мечта като моята.

За да живееш на село, трябва да ти стиска. Налага се да имаш ясни представи за перипетиите, пред които ще се изправиш, защото място за идеализъм няма. Може да се занимаваш със земеделие и животновъдство, като и за двете се изисква тежък физически труд, или да имаш работа от вкъщи, или да пътуваш всеки ден. Ясно е, че и в трите случая не можеш да се отделиш напълно от големия град. Хората, които живеят на село, не са идиоти и напълно осъзнават това, но са склонни да поемат риск в името на своето спокойствие.

Кръгът познати несъмнено е по-ограничен, но вътрешната хармония ражда много здрави връзки. Какво по-хубаво от това да познаваш магазинерката в кварталния магазин, да седнеш вечер да пиеш чаша вино с джипито, да се почерпите със съседите, че заедно сте подготвили дървата за зимата? Когато отидох в големия град, ми се наложи да съкратя социалните си контакти, защото нямах време и чувствах, че трябва да работя все повече и повече.

На село времето минава бавно, винаги можеш да подредиш мислите си, да останеш сам, да се насладиш на някое хоби, да излезеш на поход. Да, хората са малко и вероятно клюкарстват и обсъждат, но ето ти още едно предимство – ако си стойностен човек, вероятно всички ще те познават като такъв и ще те уважават.

Децата също обожават селото, градината, двора, но проблем възниква, когато трябва да отидат да учат. В някои села в Родопите все още има училища и детски градини и слава Богу! Но аз например съм от Северозападния край и тук нещата не стоят така. Моля се само тенденцията младежите да живеят на село да се окаже устойчива и бих направила всичко възможно тези региони да се съживят. Мечтая да мога да подаря на своето дете детство почти като моето и в никакъв случай не искам да го наказвам да прекара най-хубавите си години между панелките.

В страните с най-висок стандарт на живот населението е разпределено равномерно. Хората населяват малки градчета или селца с бърз железопътен транспорт между тях. Мечтая един ден това да се случи и у нас, за да могат хората в селските райони да получават бърз достъп до медицински услуги, да могат да пазаруват бързо и лесно, да се срещат с нови хора и в същото време поне частично да се съхрани тази девственост, която всъщност придава и чара на селския живот.

Достойнствата - топлота и приемственост. Най-приветливите хора, които познавам, живеят в селата. Дядо Любен от Копиловци – малко селце в подножието на връх Копрен, е жизнен и благ човек с пламъчета в очите. Годините не му личат изобщо. Не спира да работи и майстори разни пособия от дърво. А ако все още не сте посетили еколозите от село Влахи, Кресна, ви съветвам съвсем скоро да го направите. Тези хора имат напълно устойчив начин на живот, базиращ се изцяло на природните ресурси. Много младежи от чужбина ходят в селото като доброволци, за да почерпят от този опит.

Дълбоко вярвам, че бъдещето е именно в устойчивото развитие, а то е възможно само в селата или в по-малко населените райони. Животът на село е като една идилия не защото няма трудности, а защото точно те сближават. Времето сякаш е спряло. Това е най-големият подарък, който мога да направя на себе си и на своите деца и внуци - време. Необходимо е усилията на държавните институции да се засилят в тази област. Интелигентният и предприемчив човек може да бъде успешен навсякъде, но далеч по-важно е да е здрав, спокоен и да се чувства в хармония със себе си.

Днес се старая все по-рядко да гледам часовника, а единственото място, за което бързам, е моето село. Струва си да опиташ и ти!

Снимка: Одисея-ин, Любомир Попйорданов