English   14390 НПО
ИНФОРМАЦИОНЕН ПОРТАЛ ЗА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ




Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Омайно е

 
Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село”: Омайно е

Есето на Светлина Трифонова е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Заглавието е на НПО Портала.


Има едно широко разпространено вярване, закотвено в подсъзнанието ни, и то не ще излезе оттам доброволно. Нарича се „другаде е по-добре”. Къде е другаде обаче... никой не знае със сигурност! „Другаде” е динамична променлива и трудно се изчислява, но понякога звучи така:

 

 „Ако съм роден в планината, значи морето е по-полезно.”

„Ако живея до морето, пустинята е по-интересна.”

„Ако живея на село, значи в града е по-добре.”

„Ако живея в града, значи на село е по-добре.”

 

И така, нашата разсъдливост и умуване непрестанно измислят по-добро място за съществуване. Ние мислим, че нещо се отнася до мястото. Понякога обаче... на село е наистина по-добре. За писане на книги и печелене на часове селото е магически механизъм. В града хората също имат часове, но незнайно защо са склонни да ги губят. Самото бързане изяжда часовете, проектирането на илюзии във времето изяжда настоящето, където и да си.


Най-смешното от всичко бе, че да си „от село” изглеждаше срамно, странно и изобщо - не беше добре да се споменава. Родена съм в Пловдив, доколкото това е от значение, но една трета от времето си прекарах на онова странно място за другите, наречено... село. И слава Богу!


За да разбера колко малко е нужно и колко преизобилно имаме от всичко. Простотата на живеенето е незаменима. Умовете ни усложняват потока на живота само за да разберат скоро, че не е това, което искаме, а има красота в постепенното. И много хора се събуждат, чувствайки, че нещо липсва. Смисълът да поспреш, да вдишаш, да усетиш малките капчици роса по ходилата си.


Но ето тук, в града, имаме великолепни панели - кошери за хора, с надежда и хората като пчелите да излязат сутрин рано, да започнат да произвеждат мед. За да произвеждаме мед обаче... ни трябват и душа, и поезия, и радост, и вдъхновение, и усещането, че животът е чудо. И тези простички неща си струва да се припомнят, защото те сформират живота ни, те си струва да ни погълнат. Те няма да ни позволяват да се самозабравим, а много от нас си спомнят, че са се забравили сега... и с радост ще обикнат селото, така както са обикнали градовете. Прекрасна идея за начало.


Колко точно са богати хората в града и на село?


Питали ли сте се? Защото на моето село има гледка към планината, чиста вода, рекорд по столетници в България; кремъци, читалище, река, каменни фигури на косатки в гората. А понеже съм изключително богата, „имам” повече от едно село. Тоест мога да обикалям, да пиша и да се разхождам колкото искам. Да скачам на тревата, да ми отговарят горите с ехо и други красиви неща да ми се случват в тишината. Защото, ако се провикна през прозореца в Пловдив, обикновено ще се скарат нещо. А аз може да припявам просто:


„Хей, животът е красив, събудете се.”


Но нищо, пак ще ми се скарат. И за усмивка ти се карат понякога. Ето тук, пред моя блок, има една беседка от две пейки и тя е много желано място за разговори. Аз често слизам на тази „беседка” въпреки предупрежденията на съседа, че ще оглупея, ако стоя с тях. Често на нея стават сблъсъци във вижданията. Разбира се, че стават – беседката е само една и мислите на хората се сблъскват на толкова малко пространство. Затова пък в моето детство имахме по една беседка на къща.


Дядо правеше беседките на хората, така че всеки да има по една и всички, които си симпатизират, да си ходят на гости, а тези, които не си симпатизират – да има къде да си стоят сладко-сладко и сами. Със сигурност не можем да говорим за недостиг. На село нещата се творят така и става този естествен обмен. Ако имам нещо – ще дам и на теб, и никой не го отбелязва като нещо специално, а просто се радваме. И утре пак ще ти дам. И ти ще ми дадеш. Въпросът е да имат всички.


Несретниците са по-малко. Или бяха по малко. Сега по селата има по-стари и по-млади мохикани. И това сърдечното, обикновеното, но осмислящо съществуването ни нещо, се възстановява. Виждам го – красиво, бавно и качествено се възражда тази идея. Приятелите ми садят бадеми, градинки, дръвчета и техният живот става лъчист толкова естествено. На беседката вечер при семейството ми винаги имаше приятели. Има нещо привлекателно в това да постоиш на беседка, да ти направят лимонада, да седнеш в цъфнала, уханна градина, нали? И нещо непривлекателно да се преместиш от твоя апартамент в апартамента на другия.


Има нещо специално в къщата и то е духът, тихите стълби... да станеш, да седнеш на стъпалата сутринта и да чакаш денят да дойде. Сега мога да се похваля, че мога да произвеждам огън от два кремъка. На село никой не го считаше за нещо специално, но това умение сега тук е нещо необичайно и много хора биха го сметнали за „креативно”. Такива безценни умения в града не знам дали щях да придобия. Творяхме радостта ние, както винаги е било писано да бъде.


Човек трябва да твори радостта си - забавлението рано или късно се обръща просто в тъга.


Знаете ли онзи чар... да се покатериш на тавана, да хванеш инструментите, които не ти дават да пипаш, пишещата машина, грамофона; да спасиш птиче и да ти се скарат, че си го довел вкъщи за лечение. Истории, за които никога не си пораснал. Та... селото не било красиво нещо според някои.


Прави сте, не е красиво. Омайно е.


Животът в града също не е чак толкова абсурден, колкото изглежда. Той просто е непълен. Липсва му свобода, градът функционира по график, а това често изключва да си спонтанен, да откриваш, да изследваш, да имаш свое кътче, оградено от цветя и слънце. Искаме творчество без свобода.


Отдавна знам, че желанията ни се чуват. Понякога дори им се смеят от сърце. Желанията отнемат време, синхронизация с всички останали параметри и същества, както и фино напасване в плана за съществуването ни. Понякога е чудесно желание да не се изпълни и по-голяма благословия да ни бъде отнето нещо. В един клас дали на учениците пет минути да нарисуват часовник и всички били стандартни. В друг клас имали четиридесет минути и всички часовници били различни, родили се нови модели, цяло изкуство.


Селото е разликата от спечелените тридесет и пет минути.

И понякога едно селце може да внесе цялата разлика в живота ти.

 

Снимка: Одисея-ин, Любомир Попйорданов



Автор: Светлина Трифонова

Сходни публикации

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село”: Шарената черга

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Шарената черга

Есето на Ралица Цветанова е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Това е историята на

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село”: Изкуството да живееш без часовник

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Изкуството да живееш без часовник

Есето на Нанси Борисова е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Мирис на препечен

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село”: Нека ти разкажа

Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Нека ти разкажа

Есето на Елиза Хаджиева е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа". Заглавието е на НПО По