Джендъри под виенското колело*

Любомир Аламанов е собственик на SiteMedia Consultancy. Един от основателите на Българската асоциация на ПР агенциите (БАПРА) и неин председател в продължение на 8 последователни години, както и сред основателите на Българската асоциация на агенциите за дигитални комуникации (БААДК) и неин пръв председател. Една от най-авторитетните световни класации за комуникации – The Holmes Report – публикува ежегодния си списък за иноваторите в ПР-сферата за 2018 г. за регион Европа, Близък Изток и Африка. Любомир Аламанов  е единственият българин, удостоен с признание в тази класация. Само преди дни International Communication Consultancy Organization (ICCO), най-голямата световна организация на ПР агенции и национални асоциации, го номинира за „PR лидер на 2018 г. за целия свят“.

Какво Ви струва да бъдете активен гражданин, да изразявате аргументирана критика към институции по различни сериозни поводи? Доста често новинарски сайтове цитират публикации от Вашата Фейсбук страница. Всичко това носи ли Ви негативи?

В днешния динамичен свят времето е един от най-ценните ресурси. Ако човек иска да аргументира мнението си, трябва да е готов да отдели малко от времето си. Никой не трябва да си позволява набързо да напише становище, без да е напълно сигурен в твърденията си. Затова по всеки въпрос, по който изразявам позиция, се опитвам да правя допълнителни проверки, за да не допусна грешка. Особено когато става дума за обществени теми и активности на политиците ни, защото се променят всеки ден. В комуникациите правило номер едно е никога да не се лъже.

Трябва да призная, че през 90-те години наивно вярвахме как бързо „ще се оправим“. Смятахме, че като дойде демокрацията и имаме свободни избори, всичко ще променим за един ден и ще заживеем като хората в Англия или САЩ. За съжаление се оказа, че няма да е толкова лесно. Пътят на промяната е много дълъг и е процес най-вече на промяна в мисленето на хората. Затова не се занимавам с политика, а се опитвам всеки ден да дам нещо малко. Моето верую не е аз да променям системата, а да покажа на хората защо те трябва да поискат промяна в системата.

А дали ми е носило негативи – всяка публична активност предизвиква реакция. Особено в сферата на политиката. Пазя си дори няколко доста иновативни заплахи и клетви от социалните медии, свързани със здравето, живота ми, някои мои роднини и т.н. Но се опитвам да не им обръщам внимание. Когато човек защитава принципни позиции, винаги има хора, които са против. Моят профил във Фейсбук е напълно отворен, нищо не скривам, така че всеки може да види какво пиша и споделям.

Според Вас подобни заплахи и езикът на омразата възпират ли повече хора да бъдат граждански активни и да изразяват мнението си публично? Говорим за аргументирани мнения.

Нормално е, ако човек е изправен пред заплахи или друг вид тормоз, да предпочете да намали публичното изказване на мнение. Несъмнен факт. Затова е важно да има добре развито и осъзнато демократично общество. С добре работещи институции, с общности, които да го подкрепят. Сам човек трудно ще се защити. Виждаме какво се случва с бившата кметица на кв. Младост в София. Все още не е доказано дали е виновна. Начинът, по който се отнасят с нея, е погазване на човешки права. Ако към кмет може да се постъпва така, то обикновен човек може лесно да бъде смачкан за един ден, без никой даже да разбере. Така че е нормално хората да се притесняват и не можем да се сърдим на онези от тях, които се страхуват. А можем всички да работим за развитието на обществото.

Избрахме една Ваша фраза за заглавие на интервюто, защото напоследък гражданските организации все повече се питат как да говорят за човешки права и демократични ценности при наличието на толкова призраци – родени от страхове, от пропаганда, от задкулисие, от омраза. Трябва ли да променят поведението си или трябва да продължат да правят това, което правят с цената на фрустрация, демотивация, напускане на служители, загуба на поддръжници, оттегляне на дарители?

Няма точна рецепта. Особено като става дума за цял сектор. Може би и гражданските организации попадат в капана на желанието сега, веднага, да променят системата. Вижда ми се не само сложна задача, а дори невъзможна. Трябва да отчетем, че българите през последните 600 години предимно са оцелявали. Историята показва, че под една или друга форма са били тъпкани и мачкани от чужди владетели или собствени потисници. В резултат част от народопсихологията ни е много хора силно да се капсуловат в собствената си представа за живота. Изградили са си собствен свят – да го наречем балон – в който живеят и намират утеха и щастие. Те имат това право. Но е проблем за всички, които се опитват да им спукат балона. Защото насила им казват, че това не е правилно, че в този балон не им е добре. Истинската промяна ще дойде, когато хората сами, отвътре разберат, че техният балон не им стига и потърсят промяната. Не съм сигурен дали ще стане в нашия живот.Можем обаче и трябва да говорим непрекъснато. Затова и трябва да се пише и говори всеки ден по нещо малко. Добре е да се дава повод на хората да се замислят. Достатъчно е даже и един човек да се замисли дали живее добре, дали може да живее по по-добър начин. Тогава всички усилия имат смисъл.

Няма как да прескочим историческите етапи, през които са преминали светът и Европа. Много бързо искаме да наваксаме тези 800 години от подписването на Магна харта, в които гражданското общество на западната цивилизация се е развивало. Иска ни се този дълъг период да го свием до 8 или 18 години и да видим промяната в нашето време. Но май няма как да стане. Масовото съзнание се променя изключително трудно. 

Най-големият призрак от края на миналата година у нас е митичният „джендър“. Гражданските организации, които от години и в цялата страна работят за борба с домашното насилие и всекидневно се сблъскват с нейните жертви, очакваха отдавана ратифицирането на Истанбулската конвенция. В края на миналата година те се опитваха – в медиите, в социалните мрежи, на събития – да обясняват колко е важна тази конвенция. Според Вас, от комуникационна гледна точка, можеха ли тези граждански организации да направят още нещо в месеците преди въпросът да се прехвърли към Конституционния съд?

Комуникационната ситуация около Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие е преди всичко огромен позор за управляващите. Нямаше дори опит за дебат. Нямаше изложение на фактите. Едва сега, десет месеца по-късно, председателят на парламента Цвета Караянчева започна да говори за проблемите, които гражданските организации посочваха. Мисля, че управляващите разбраха в какво ужасяващо положение са се поставили. За съжаление тогава патриотите, носени на крилете на патриотизма и патриотарството, с цел да спечелят още привърженици, се обърнаха към най-тъмните кътчета в душевността на българина и говореха как тази конвенция му засяга някакви традиционни, изконни ценности. За съжаление всичко, което се случи, върна нашето общество с два-три века назад.

Странно бе как част от така наречената джендър истерия беше предизвикана и от ултрадесни сектанти, които нямат нищо общо с българските традиции. Все пак сме 21-и век и трябва да опитаме да продължим в бъдещето, а не да ни връщат непрекъснато в средновековното минало.

Огромен минус за управляващите бе, че не се изправиха и не обясниха, че ние като страна сме направили цивилизационен избор накъде да вървим. Лидерите се познават в трудни моменти, когато застават начело и казват: „Хора, нашият избор е такъв“, а не „… ами добре, каквото каже масата“. Липсата на комуникация поражда чудовища. Когато няма комуникация, се създава вакуум, а природата не търпи вакуум.

В този случай гражданските организации направиха изключително много. Ако не беше техният натиск, управляващите нямаше да проумеят, макар и десет месеца по-късно, че са направили тотална грешка и да започнат да говорят по темата и да приемат някакви, макар и половинчати мерки. Това, че Цвета Караянчева лично се зае с промените в Наказателния кодекс, е малка, но важна крачка към признаване, че има страшен проблем с домашното насилие. Може би гражданските организации чисто комуникационно малко се подведоха и тръгнаха предимно да обясняват какво е и какво не е понятието „джендър“. А трябваше да говорят за именно за цивилизационния избор на страната ни и да атакуват управляващите, че не го отстояват. Това обаче го казвам днес. Тогава просто не вярвах какво се случва, в какво безумие и противоречие ни вкараха политиците. Изумително беше поведението и на БСП. Те са лява партия и би трябвало да се борят за повече човешки права и равенство, а се държаха като ултрадясна консервативна секта, която е загрижена за мъжествеността на българина. И виждаха „джендъри под виенското колело". Наистина изумително.

Разговорът за конвенцията трябваше да се обърне към това защо се допуска антиевропейска пропаганда. Европа е нашият избор. Много пъти съм мислил как да го обясним най-ясно и единственото нещо, което ми хрумваше, е чрез образованието на децата ни в западни университети. Защо децата искат да учат в западноевропейски или американски университети? Защо всички искат да ходят на Запад? И патриотите даже.

Извън темата за конвенцията, как виждате гражданските организации у нас – тихи, плахи, смели, ярки, там където трябва или не където трябва?  Единици ли виждате или в някаква степен хомогенна общност? Разбират ли хората какво говорим?

Често виждам граждански организации. Колкото и да е странно, виждам ги през техните критици, които непрекъснато говорят за някакви соросоиди. Има вече изследвания на медийния език и този израз се е превърнал в нарицателно. Свързвам го до някъде с класическия подход на тоталитарните политици и органи, непрекъснато да посочват „враг". Така имат оправдание защо не спазват законите, защо преследват граждански организации, защо не позволяват обществен контрол над дейността си.

Гражданските организации си имат своята прекрасна роля – те действат като остен, с който се ръчкат политиците да си вършат работата, защото много често последните не са склонни да я вършат.

Относно публичната комуникация на гражданските организации бих казал, че виждам как те говорят по каузите, зад които стоят и които защитават, но липсва това да говорят за смисъла от своето съществуване. Ако я няма тази комуникация,  хората не разбират какво се случва. Подходът, който може да се приложи, е гражданските организации да обясняват – хора, ако нас ни нямаше, много теми щяха да потънат. Ако нас ни нямаше, до медиите щеше да достига по-малко информация и вие щяхте по-малко да разбирате какво се случва и т.н. Защото в противен случай кресливите им противници успяват да наложат идеята, че те само взимат едни пари.

Какви са полезните ходове на една гражданска организация, която бива нападана с методите на черния ПР заради това, че засяга нечии бизнес интереси или защото работи за непопулярни каузи, напр. права на малцинствени групи, ЛГБТ, права на жените и др.? Какви съвети бихте дали за реакция при такова опетняване, при криза на имиджа?

Това не е черен ПР. Това е директно охулване. Черният ПР по самата си дефиниция е манипулация, която не е ясно кой я провокира. В момента, в който някой си позволява да хули и го прави без да се крие, това не е черен ПР, това е омаскаряване.

Влизането в тона на тези, които хулят, няма смисъл. Гражданските организации имат много позитивни активности. И съответно много какво да комуникират и разказват. Поддържането на позитивна комуникация винаги е за предпочитане. Процесът е по-бавен, но по-устойчив. И ще помогне на хората бавно да променят нагласите си. Защото, когато става дума за по-чувствителни за част от обществото ни теми като каузата на ЛГБТ обществото, не трябва да се търси бързо постигане на промени. Масовото съзнание се променя много трудно, както вече споменах. Тук отново се засягат онези изконни, традиционни средновековни ценности, които битуват в главите на огромен брой хора, вкл. и на жени, което е най-странно. Освен позитивна, комуникацията на гражданските организации трябва да бъде и по-информативна. Трябва повече да говорят, на по-достъпен език, по-често да го правят. И отново да не очакват бърз резултат. А постепенно, устойчиво натрупване на комуникационни единици, които бавно да помогнат на хората сами да разберат нови за тях концепции.

Как би реагирала една бизнес организация в ситуация на омаскаряване? Има ли разлика в реакцията на двата типа организации.

Основната цел на компаниите е да произвеждат продукт и да формират печалба. Бизнесът полага много комуникационни и организационни усилия, за да избягват конфликтите. Затова и по-рядко попада в ситуация на омаскаряване. НПО-тата са друг вид субекти. Тяхната работа често изисква сблъсък на позиции и конфронтации, защото пукат балоните, за които говорихме по-рано. И ако те не обяснят достатъчно добре на масовата публика защо и какво правят, по-лесно могат да станат обект на охулване. Препоръчително е НПО-тата комуникационно да направят една стъпка назад и малко повече да разказват за смисъла от този тип организации. Така масовата публика ще може да разбере по-добре мотивите и генералния смисъл на целия сектор. А след това да се стъпи на тази база и да се комуникират отделните проекти и дейности. Обществото няма полза от това да бъдат нападани истинските и работещи граждански организации. Но ако не се започне системна комуникация за същността на НПО-тата като субекти, то тогава заглавия като Зелено НПО спира лифт в Банско ще продължават да се използват често, а масовата публика пак няма да може да се ориентира за същността на проблема.

Днешният свят е объркан и сложен и в него комуникацията е толкова сложна, че на моменти става малко по-важна от самите действия. Институциите започнаха да разбират това по неприятен начин, като видяха как липсата на комуникация провали няколко смислени инициативи. Освен Конвенцията против домашното насилие, тази година имахме и примера с действията на Българската агенция по храните при борбата с чумата по овцете и козите. Болестта можеше да доведе до страшни проблеми, и беше правилно, че агенцията предприе мерки по ограничаването й. Но начинът, по който комуникацията беше проведена, предизвика криза, която се разрази и в медиите, и в институциите, и по засегнатите села.

Относно атаката срещу гражданските организации може да се потърси и европейска подкрепа. Смятам, че дебатът за състоянието на медиите у нас е дебат и на гражданските организации. Те също трябва да се борят за промяна на правилата в медиите и спазване на някакви етични норми. За съжаление в момента кафяво-жълтите медии почти нищо не може да ги спре. Те могат да направят всичко, за да омаскарят някого. Виждаме, че те не се свенят да нападат и да се разправят с политици. И то действащи. Какво тогава може да ги спре в атаките им към НПО-сектора.

Как може със средствата на комуникацията една гражданска организация да противодейства на троловете и езика на омразата в социални медии например?

Рецепти за поведение има много, но определено социалните медии са лакмус, който дава идея как се движи общественото мнение. Колкото обаче и да се стараят троловете, те могат само да побутнат обществото в посока, за която вече има някаква нагласа. Затова, ако НПО-тата имат адекватна комуникация и са на показ с това, което правят, ако имат съюзници и партньори, троловете няма да могат лесно да обърнат нещата срещу тях. Важното е да се действа като общност, целия сектор, а не всяка организация сама за себе си.

Ще дам един пример. Ние като ПР агенции преди много време не бяхме добре приети от част от журналистите у нас. Те смятаха, че им спираме достъпа до публичните личности, с които работим. В продължение на години цялата ПР-общност систематично обяснявахме, че ние всъщност помагаме на журналистите, че ако не сме ние, те ще имат още по-малко информация и още по-трудно ще се свързват с личностите, които ги интересуват. Постепенно с комуникация и действия ние доказахме смисъла на нашата дейност. И сега работим прекрасно. Това беше обединено усилие на цялата общност. А не отделни действия на една агенция или няколко специалисти. Като комуникационна общност сме обединени в няколко асоциации и по важни въпроси предприемаме общи действия. Ако вие, гражданските организации, не се обедините, много трудно ще можете да  убедите хората защо сте важни. И да не забравяме, че социалните медии все пак са само един от възможните комуникационни канали.

От комуникационна гледна точка какво е необходимо, за да бъде един граждански протест ефективен, да не се изкривява целта му, да се поддържа смислен дебат, да не се употребява за други цели или да се политизират исканията? Посланията ли са най-важни? Комуникацията с медиите? Комуникацията с политиците, от които се очаква решение на проблема? Вътрешната организация и координация? Или друго?

Отново непрекъсната комуникация. Политиците не успяха да яхнат протеста на майките на деца с увреждания, атаките на някои медии срещу конкретни майки също не успяха, защото имаше непрекъсната комуникация и ясни послания. За разлика от някои от протестите из страната сега.

Ние все още се учим да протестираме. И експериментираме различни форми. Участвал съм в няколко студентски стачки и окупации. При една от тях влязоха провокатори и запалиха Гълъбарника в Ректората. А след това заедно с пожарната влязоха и преоблечени полицаи, за да ни извадят отвътре. Често при политическите протести се случва така. Виждаме и какво се случва сега в Париж. Протестите ескалираха и се стигна до сериозни сблъсъци. Надали може да се даде единен алгоритъм за протест и комуникация с политиците.

Различните общности все повече търсят правата си. Протестите все повече стават конкретни. И хората все повече знаят какво конкретно искат. Просто трябва повече да комуникират, повече да се аргументират, повече да говорят какво искат, защо го искат и как това ще промени живота им. Майките на децата с увреждания говореха от душа и сърце, затова спечелиха толкова симпатизанти. И въпреки че не на всички протести имаше много физическо присъствие, хората ги подкрепяха под всякаква форма.

Когато масовата публика разбере какъв е смисълът и какво е посланието, тогава нито отделни политици или формации, нито медии ще успеят в пропагандата срещу протестите.

Голяма част от гражданските организации у нас не са професионални, работят с малък бюджет, с малко хора, в много случаи почти доброволно. Финансирането за почти всички е изключително трудно. Тези организации не могат да си позволят услугите на професионален ПР, а често им е трудно да подготвят някой от екипа си. Как те да попълнят липсата на професионален комуникатор?

Социалните медии са добър канал, който дава много възможности за да разказват какво правят.Тук обаче е важно да отбележа, че мислене в посока ние работим по добри каузи, но не можем да си позволим ПР специалист е старо разбиране. Колкото и да си малък, ако не си в състояние да говориш за това какво правиш, колко е важно, за кого е важно и какво ще промениш, все едно че нищо не правиш. Идеята е, че всеки трябва да се научи поне малко на комуникация, за да може всеки, който застава зад кауза, да говори за нея. Всеки чрез своя профил например. Това ще е новото разбиране за комуникациите, тенденцията вече се вижда. Това е умение, което става присъщо на всяка професия. Проблем с недобра комуникация имат много професионални общности у нас, например лекарите. Те не умеят да изказват това, което става при тях. И се радвам, че напоследък на студентите ми от Факултета по обществено здраве към Медицинския университет в София им е заложено все повече да се учат да комуникират.

При полицаите е същото, и при учителите, инженерите и строителите. Те като гилдии, като общности нямат добра комуникация. Така че този проблем е не само във вашия сектор. Светът се променя и става толкова комуникативен, че ако ти не говориш за това, което правиш, се създава вакуум, който се запълва от политици, медии, празнодумци и т.н.

*Заб: Заглавието е цитат на Любомир Аламанов във фейсбук дискусия на неговия профил по въпроса за Истанбулската конвенция. Любомир прави препратка към детския сериен игрален филм, популярен у нас в близкото минало, „Призраци под виенското колело“ (ГДР, 1979), в който деца съживяват три кукли от увеселително влакче на ужасите. Куклите са с разбиранията си от времето, когато са били омагьосани, и изглеждат и страшно, и нелепо в съвременния свят.

Въпросите зададе: Ралица Николова

Снимка: Любомир Аламанов, личен архив