Според изпълнителния директор на Пловдивската фондация „Да“ в основата на проблема са силната обществена нетолерантност към другите и държавно управление, което налага  модела „бъди агресивен, за да успееш“

Пловдивска област е една от най-големите и развити в страната. Може да се похвали с много възходи, но зад бляскавата в някои отношения обвивка прозират проблеми, които от години чакат да им се обърне внимание. Такъв огромен проблем са жертвите на домашно насилие, които с всяка следваща година се увеличават. И вместо българското законодателство да постави този казус на фокус, реалността е точно обратната. На територията на цялата област работи една единствена организация в защита на жертви от домашно насилие, трафик на хора и човешки права. Това е фондация „Джендър алтернативи“, позната още като фондация „ДА“.

В името си фондацията влага единственото легално понятие на думата „джендър“, а именно „пол“ в социалния смисъл на думата. Т.е. какво се приема, че е адекватно да правят като модел за себе си жените и какво се приема, че е адекватно да правят като модел мъжете. Организацията не се занимава с ЛГБТ тематиката и се опитва да образова хората за разликата в понятията, които през последните няколко години сякаш се сляха и разбуниха духовете в обществото.

В организацията работят 12 специалисти - седем адвокати, двама психолози, един социален работник и двама филолози. Поне 1/3 от делата в Районния съд в Пловдив са минали първо през техните консултации. Разговаряме с изпълнителния директор на фондацията адв. Милена Кадиева.

- Г-жо Кадиева, какви услуги предоставяте на жертви на насилие? Всички ли са безплатни?

Фондация „Джендър алтернативи“ предоставя няколко вида безплатни услуги за пострадалите от домашно насилие, сексуално насилие и трафик на хора. Основно това са безплатни юридически консултации и безплатни социални и психологически консултации, включително за деца, които се дават всеки ден по график. Провеждат се в Дом Левски на Главната улица, ет. 1, стая 12.

- През последните години случаите на насилие зачестяват или намаляват?

От април 2005 година, когато законът за защита от домашно насилие влезе в сила, случаите постоянно и постепенно се увеличават. Това е статистиката на Районния съд. През 2005-а имаше 38 казуса. През последните 5 години се задържат между 230 и 250. Говорим само за случаите в Пловдив, които са влезли в съда. Ако говорим за консултациите, защото не всяка води до съдебната зала, тогава трябва да кажем, че хората, които идват при нас, също се увеличават. За 2019 година сме имали 515 консултации. Но дори те не са реалният брой пострадали. Данните от Министерството на вътрешните работи сочат, че всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие.

- Какво трябва да се промени в обществото и бюрокрацията ни, за да намалее насилието върху човешки, а и не само, същества?

Огромният проблем е, че обществото е силно нетолерантно към другите, към различните, по-слабите, по-уязвимите, без значение дали говорим за пол, възраст, визия и раса. Моделът на управление, който ни се дава от най-високото ниво на държавата, е че трябва да си агресивен, за да успееш. Хората нямат разбиране, че правят нещо лошо, ако поведението им е такова. Това означава, че целият манталитет на народа трябва да се промени, което няма да стане лесно, отнема десетилетия. Но може да започнем с три основни неща: на първо място държавата е длъжна да осигури законодателство, политики и практики, които адекватно да защитават пострадалите от домашно насилие, защото в момента то не е адекватно криминализирано в страната. Сега се изисква се т.н. системност на домашно насилие, за да може насилникът да бъде осъден в дело, което е наказателно по характер, а не гражданско, каквото е по закона за домашно насилие. Това означава, че жертвата трябва да се е оплакала поне три пъти, за да може прокуратурата да приеме, че има достатъчно данни за извършено престъпление. Едва на четвъртия път ще се задвижи държавната машина и ще защити пострадалото лице.

Второто, което трябва да се промени, е да се наблегне на образованието за защита на човешките права и да бъде заложено в образователната система още от най-ранна детска възраст. Да започне в детската градина, да премине в училище със специализирани часове по човешко достойнство и права и стигне до университета.

Третото е да се говори за домашното насилие. Затова винаги призоваваме клиентите си, независимо какво им се е случило, да намерят близък, с когото да поговорят. Говорейки се осъзнава, че има проблем и се взима решение, което води до конкретни стъпки за справяне с проблема.

- А какво може да направи една жертва, за да се спаси от тази участ? Кои са стъпките, които трябва да поеме? Към кого първо да се обърне?

Ще ги изброим конкретно.

Първа стъпка: когато има инцидент, веднага спешно обаждане на телефон 112. Лицето се представя кое е, къде е, на кой адрес, в кой град, кой е с него, какво извършва по отношение на него, като обясни подробно думите и действията, за да може да се удостовери официално извършването на домашно насилие. В националната система 112 има записи, които се пазят продължително време и на хартия, и на звуков запис и ако пострадалото лице реши да стигне до съдебната зала, за да се защити, съдът може да използва записите, за да се докаже извършеното насилие.

На второ място: ако има познатадвокат, задължително трябва да му се обади, за да получи консултация оттук насетне какви са му правата и възможностите по българското законодателство. Ако няма адвокат, има организации, като нашата, които осигуряват консултации с юрист, социален работник и психолог.

На трето място: ако насилието е физическо, задължително на втория или третия ден след инцидента се отива в Съдебна медицина към Медицинския университет на града и веднага се освидетелства. Казвам втория или третия ден, защото кожата на всеки е различна и белезите, кръвонасяданията и синините не избиват веднага след физическото насилие. Желателно е тези контузии да са видими, за да се установят по-лесно от медицинския екип и по-подробно да се опишат в съдебно-медицинските удостоверения, които после са много важни за съдебните производства.

Четвърто: при всички случаи, задължително се пише жалба в полицията, като се запазва екземпляр и за самата жертва. Тя трябва да знае кога и къде какви документи е подала.

На пето място:всяка травма оставя трайна следа, затова препоръчваме да се говори с психолог.

- От опита си бихте ли казали, че българските жени все още се срамуват и страхуват да говорят за проблемите в семейната си среда, както и да търсят помощ в институции и организации?

Обществото е доста по-информирано вече и в големите градове много хора търсят помощ. Проблемът е по-скоро в малките населени места, където насилниците често са на висока позиция. Те са например кметове, кметски наместници, селският полицай, магазинер или кръчмар. Или пък мъжете се познават и се защитават взаимно. По този начин мотивират жените да се откажат от жалби и сигнали. В отдалечените райони темата за домашно насилие е все още табу. Там не се коментира, не се приема, не се търси помощ, не се стига до дела. А истината е, че в селските райони насилието е много по-тежко в психически и физически план и жертвата няма избор, защото няма към кого да се обърне.

.

- Какви са актуалните Ви инициативи и какво ви предстои в близкото бъдеще?

За десета поредна година осигуряваме постоянните консултации. Осигурили сме си финансиране и за следващата календарна година, затова всеки, който иска да се свърже с нас, може да го направи на телефон: 0879 26 01 01.

Допълнително към основните ни услуги правим младежка програма. Опитваме се да влагаме повече усилия в превенция на насилието. В момента обучаваме десетима студенти от Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, с които работим по темите, свързани с насилие, дискриминация, език на омразата, тормоз на работното място,  сексуални репродуктивни права и други.

Другата ни младежка инициатива е интерактивно обучение в училищата. Нашите колеги отиват при децата и разказват през реални казуси какво е да се работи по гореизброените теми. Прожектираме им видеа, направени през годините и после обсъждаме видяното. Важно е да споменем, че има национална телефонна линия 116 111, която е специализирана само за подпомагане на деца жертва на насилие. Те се обаждат лично, специалисти поемат обажданията, отработват ги, според ситуацията се свързват незабавно с полицията, прокуратурата и компетентния отдел за закрила на детето и се реагира.

- Екипът Ви се състои главно от жени. Това означава ли, че малко мъже професионалисти се захващат да работят в сферата защита на правата на нежния пол? Защо тази тема стана ваша професионална кауза?

Не ни е било за цел. Така се случи, защото жените са по-ангажирани и емпатични. Но имаме много колеги мъже от другите среди, с които работим. В момента имаме трима мъже. Не търсим хора по критерий пол. Важно е да са полезни.

Причината именно човешките права да се превърнат в моя кауза са много. Още докато бях студент, осъзнах, че темата за човешките права почти изцяло липсваше в материята, която ни се преподаваше. А на мен тя ми беше интересна. Имах възможността да работя като доброволец първоначално, а после и като експерт в Асоциация за европейска интеграция и права на човека на колегата адвокат Михаил Екимджиев. Той води най-много дела срещу България в Страсбург пред съда по правата на човека. Бидейки при него осъзнах, че полето за човешки права е огромно, а в неговия офис имаше повече дела с наказателната част, отколкото казуси за жени. Беше ми интересно защо жените не се оплакват, когато им са нарушени правата. Започнах да търся организации в България, които се занимават само с женски човешки права и се оказа, че към онзи момент – 2000 година – те се брояха на пръсти. Една от тях беше в София. Запознах се с колегите и през 2002 година създадохме клон в Пловдив. Обучавахме се, работихме, а през 2011-а с екипа решихме да се занимаваме самостоятелно и създадохме фондация „ДА“.

.

- Вие сте носител на наградата „Жени на Европа за 2019“ в категория „Жена на действието“. Разкажете ни малко за приликите и разликите между проблемите на жените в България и тези в по-развитите европейски страни.

Когато говорим за домашното насилие, то съществува в глобален мащаб. Разликите са в начина на мислене, философията и начина на живот. Домашно насилие в голяма степен има и в западните държави, но те действат по друг начин. Всички имаме законодателство, което ни защитава от домашно насилие. То обикновено е гражданско и наказателно. Само че в България такова се прие, както казах, през 2005 година, а криминализирането, при това неадекватно, се случи през 2019-та. Всички държави от Западна Европа имат такова законодателство още от 90-те години на миналия век. Трябва ни много време, докато стигнем до тях.

.

- На ниво държавна политика ли са разликите, на ниво общество и предразсъдъци или…?

Някои от държавите в Европа имат Министерство на равнопоставеността или Министерство за защита правата на човека. Швеция и Дания например имат такива министерства. Въобще скандинавските държави са с невероятно добро законодателство и политика. Ние, в България, имаме закон за равнопоставеност между мъжете и жените едва от 2016 година, който е напълно нефункционален. Той е една красива хартия и не работи. Не създава адекватна рамка, няма адекватни компетентни органи, няма дори национален орган, който се занимава с този въпрос.

Другото различие е във финансирането. В Италия на годишна база се отделят 30 милиона евро за работа в сферата на домашно насилие. В България финансирането, което се осигурява през бюджета на Министерството на правосъдието, е половин милион лева. На организации, като нашата, се дават обикновено общо между 250 000 и 450 000 лв. Къде отива разликата никога не става ясно. Максимумът, за който може да кандидатства една организация, е 20 000 лв. Те стигат само за шест месеца. Ние даже в момента работим само за пет месеца. Т.е. посланието на държавата е следното: „ние ви даваме пари за горе-долу адекватни услуги, които вие да изпълнявате като организация в рамките на пет календарни месеца. Какво ще правите след това и какво ще правят пострадалите, нас не ни интересува. Оправяйте се сами!“.

Същото е с кризисните центрове. В страната те са близо десет, където могат да се настаняват жени и деца, пострадали от домашно насилие. Техният капацитет е не повече от 10 бройки на център. В Пловдив кризисният център е с девет места…

- Когато в обществото ни се обсъждаше доста яростно дали Република България да ратифицира Истанбулската конвенция, фондации, като „ДА“ и членовете ѝ, бяха подложени на психологически тормоз, дори на физически заплахи. Как преминахте през този период?

Периодът беше невероятно стресиращ за целия екип. Имаше физически заплахи за живота и здравето ни. Мъже, анонимни, ни заплашваха по телефона, че ще ни убият, застрелят, залеят с киселина и какво ли още не. Че сме пропагандирали неморално поведение. Събирахме се екипно, за да преценим как ще преминем през тази кризисна ситуация и решихме просто да не даваме никакви публични изявления, тъй като погрешното говорене за това що е джендър и що е Истанбулска конвенция беше толкова истерично, че дори да използваш гласа на разума, нямаше кой да ни чуе. Затова решихме да не сме публични, да не взимаме отношение, отказвахме на медиите. Когато истерията отмина, направихме лекция на тема човешки права, женски и детски права, какво е джендър и какво правим ние, като организация. С тази визитка почваме всяко наше обучение, за да могат хората правилно да ни разберат. Да не се притесняват, да не се страхуват и сами да преценят дали това, което правим е полезно.  С времето те започнаха повече да разсъждават, да четат и да се интересуват.

- Каква е средата, в която днес продължавате да работите за каузата си? По-скоро подкрепяща или по-скоро враждебна, с предразсъдъци?

Нещо по средата. Част сме от структурата „Равни БГ“, включваща 30 неправителствени организации от цялата страна. Те са обединени, за да покажат положителния образ на неправителствените организации. Всяка една прави кампания през последните шест месеца, представяйки позитивното лице на своята работа. Нашата кампания тече паралелно с тази на колегите от „Голям брат, голяма сестра“ в Пловдив. Те се занимават с младежка работа. Невероятно добри професионалисти и хора са. Заедно изготвихме дванадесет мита за това какво представляват гражданските организации и каква всъщност е истината за тях. Направени са красиво, цветно и на разбираем език. В момента в социалните мрежи се върти 11-ият мит. Доброволците на „Голям брат, голяма сестра“ създадоха и кратко видео, което ще започне да се върти също в публичното пространство през примера на младите доброволци. То показва защо е важно да се работи в гражданския сектор.

.

- Какво е професионалното Ви мнение за практическите ползи от  Истанбулската конвенция?

От юридическа гледна точка, тя е най-добрият, модерен, всеобхватен и адекватен правен инструмент, който защитава жените от насилие. Съдържа информация какво представляват различните видове насилие, как трябва да бъдат практически отработени от страна на държавите. Не твърдя, че тя ще ни реши проблемите и като я ратифицираме няма да има насилие в България. Никой не очаква подобно нереалистично нещо. Но твърдя, че стандартите за работа по тези теми ще са много по-високи и тогава държавата ще е длъжна да приложи законодателството и да си върши както трябва работата – сензитивно и с разбиране.

- Кой е най-тежкият случай, когото сте защитавала в съда?

За мен всеки случай е тежък, защото за всяко пострадало лице, това, което му се е случило се превръща в център на света му. Но, ако трябва да коментирам тежък случай, от гледна точка на последиците, мога да кажа за един казус, за когото помагах като млад адвокат: Насилникът беше заплашвал и тормозел жертвата много дълго. Ставаше въпрос за млада двойка с четиригодишно момиченце. Бяха се разделили, майката се беше пробвала да избяга, но той я преследваше. По различни причини прокуратурата не помогна. Стигна се дотам, че насилникът я беше пресрещнал на площадката пред апартамента им и я беше залял с киселина в лицето. Нараняванията беше изключително жестоки. Жената остана обезобразена. В последствие ѝ правиха поредица операции, но не с пълен успех. Мъжа го осъдиха, но това не върна нормалния ѝ начин на живот. Тогава реших да не се занимавам с наказателни дела, защото материята е страшно тежка, и избрах гражданската страна на правото.

- Свикнали сме жертвите на насилие да са по-често жени, но съществува и обратната страна на монетата. Разкажете и за проблемите на другия пол. Имате ли случаи на насилие над мъже, които защитавате?

Около 5% от всичките ни случаи на домашно насилие са на мъже. Въпросът е, че мъжете много рядко се оплакват, най-вече заради срам. В последните години се наблюдава леко отприщване и търсенето на помощ, най-вече, когато жените злоупотребяват с правата си по отношение на децата. Примерно не са се разделили в добри отношения, не могат да се разберат как да виждат децата, майките ги вземат и не им позволяват да виждат бащите си. Или ги настройват срещу тях.

Последният ни такъв казус е на млада двойка, в която момчето е от бедно семейство, от малък град, а момичето от богато, от Пловдив. Голяма любов, женят се, живеят първоначално в дома на нейните родители. Тя забременява, ражда им се момиченце, взимат си квартира в същия блок, за да могат родителите ѝ да им помагат. Те обаче през цялото време им се бъркат в отношенията. Опитват се да контролират абсолютно всичко финансово, битово, за отглеждането на детето. Заради всичко изброено съпрузите започват да се карат и в един момент, той просто си събира личните вещи и се изнася. Дойде на консултация и аз му предложих, понеже детето е малко, да се започне производство по семейния кодекс, за да може да се реши въпросът кой упражнява родителските права. Предложихме на майката стандартно споразумение за срещи на бащата, но тя отказа. Беше груба и агресивна.

Две седмици по-късно момчето ми се обади и ми сподели, че съпругата му въобще не му дава да вижда дъщеря си. Посъветвах го да пусне жалба в полицията, защото все още са равнопоставени като родители. Отиде, пусна и след няколко дни получи писмо, че не могат да му съдействат, защото срещу него е издадена заповед за незабавна защита. Или на по-прост език – ограничителна заповед. Жената е решила да опише, че във вечерта, в която са се разделили, се е разиграло някакво страшно домашно насилие, че той е пребил нея и детето, изкарала си е медицинско почти две седмици след инцидента. Как се получава така, че две седмици след инцидента още да имаш синини, е друг въпрос. Представила е всички тези твърдения на съда и съдът ѝ е дал заповед. В момента момчето не може да си види детето. Това е класически случай на злоупотреба с право от страна на майка. Сега водим дело. Аз защитавам само хора, които са жертва на домашно насилие. За нас той е пострадалият – психически и емоционално, не е извършителят и има нужда от помощ.

Снимки: Фондация ДА, "Равни БГ", Pixabay

 #регионалникореспонденти