Информационен портал за неправителствените организации в България
Регистрация
мар
02



Аз съм колега на шефа

Разкази за НПО

Бригада „Закрилници" и работата като път към интеграцията на хора с проблеми




Георги е бригадир, работи с Христо, Людмил, Явор и Радой. И петимата са младежи с умствена изостаналост. Те са бригада „Закрилници“ и сгъват кашони за акумулатори – дейност, предоставена им от „Монбат“ в Монтана. Бригадата е част от екипа на сдружение „Закрилници“ създадено в областния град  през 2015 г. от Милен Гечовски и негови съмишленици.

Милен е дългогодишен социален работник, консултант, обучител. Обича предизвикателствата и смислените начини за подкрепа на хора в неравностойно положение. Вярва, че трудът осмисля човека, заявява го пред света, особено, когато този труд носи видим продукт.

Така сдружението започва допълнителна стопанска дейност, която подкрепя хора с интелектуални затруднения. Първоначално изработват сувенири, но те не са рентабилни на пазара. Преди две години създават социално предприятие „Пчелин“ и започват производство на мед „Закрилници“. Ментор на момчетата е Тони Тодоров, управител на Кризисния център в Монтана. Медът обаче не може да осигури постоянна работа, на пчелина не се ходи всеки ден. Тези мисли вълнуват Милен и екипа му и точно тогава идва предложението на „Монбат“ Монтана да предоставят дейността по сгъване на кашони за акумулатори на закрилниците. Нито Милен, нито шефовете на предприятието знаели ще сполучи ли тази идея. А тя не просто потръгва, тя се оказва изключително успешен модел за  приобщаване. За  изграждане на трудови навици и умения за самостоятелен живот на момчета, расли в институции, без образование и с големи дефицити.




През тази година и няколко месеца Гечовски, който е и председател на Управителния съвет на сдружението, е неотменно до тях в работата им. Не им помага в сгъването, а е техен наставник и ментор.

Един работен ден


Всяка сутрин в началото на работния ден Гечовски прави чай с мед „Закрилници“. След това си припомнят правилата за работа, всъщност правят го постоянно.

Правилата са съставени с участие на младежите и улесняват трудовия ден – да не говорят по време на работа, особено когато сгъват кашоните; да слушат наставника; да си помагат взаимно; да не се обиждат. „Работят 25 минути и после имат 5 минути почивка. Тогава могат да разговарят. Иначе се разконцентрират и намалява качеството“ – допълва Милен.



За тези 14 месеца младежите сякаш се възраждат, израстват, окриляват се. Те вече имат заплата – ежемесечни средства, които могат да използват за нуждите си, както всеки друг човек. Плаща им се на брой сгънати кашони. Равносметката е доста внушителна – вече са сгънали над 200 000 кашона. „Със средствата, които получават младежите, веднъж месечно ходим на ресторант, когато не сме в локдаун, разбира се. Избираме различни места, на които да се храним, за да могат да ни виждат и ние да виждаме другите хора от общността. Ходим в различни магазини да си купуват дрехи, обувки и различни неща, от които имат нужда. Не такива втора употреба, защото те цял живот са получавали втора употреба – не само дрехите, всичко им е било втора употреба. Например нашият колега Георги си купи за пръв път телевизор, лично негов, със спестени средства“ – вълнува се закрилникът. Той ги учи и да пестят, да разпределят парите си – нещо наистина трудно и предизвикателно.

Наставникът си е изградил схеми при работата с младежите, около тридесет стъпки, които следва заедно с останалите от екипа на сдружението – кой на кого кога се обажда, за да се координира всичко, да се подсещат за някои неща, да се окомплектова целият процес.

Трудът ражда промяна




Младежи работят между четири и пет часа на ден. Както при всички хора, но особено при тях, всеки ден е много различен. Защото това са младежи с интелектуални затруднения и най-малко осемдесет процента умствена изостаналост. Подкрепата при тях трябва да е ежедневна, ежечасна, ежеминутна. Тя не се изразява в това Милен да им помага в сгъването на кашони. Неговата роля е да ги напътства, да им напомня правилата и те да следват работния режим, в който момчетата се развиват. В началото закрилниците си мислят, че променят основно живота на младежите. И това е така, но голямата промяна настъпва при работниците от „Монбат“, с които ежедневно контактуват при товарене и разтоварване на пратките, при хората, които работят в складовете и никога не са имали допир до такива момчета.  В постоянното общуване и опознаване работниците променят нагласите си и разбират, че тези младежи – въпреки дефицитите, въпреки това, че са били в институция, въпреки изостаналостта и проблемите които имат – могат да правят същите неща като хората в завода, само че по един по-различен начин. И качеството е налице.

Развитие по време на локдаун


При първото затваряне младежите спират производствения процес. Но всъщност затварянето не оказва много голямо влияние върху тях, защото, както казва едно от момчетата, „ние достатъчно време сме били затворени в Берковица и това не ни е проблем“. При сегашния локдаун те не спират да ходят на работа. Всъщност ходенето на работа е тяхното легитимиране. Всеки ден те извървяват разстоянието от единия до другия край на Монтана – от защитеното жилище до цеха. Правят го с работно облекло на „Монбат“. Това им дава усещане за принадлежност, кара ги да се чувстват значими,  горди, че работят за фирмата. Отделно, по различни поводи – празници, рождени дни, Коледа  – ги посещават колеги от Монбат и от ръководството. Разбира се, на тези срещи идеята не е да получават подаръци, само защото имат нужда, а да може младежите да разказват сами как се случват нещата и какво са постигнали.

Мечтите са за смелите


И в това вярват закрилниците. Затова правят и големи планове за бъдещето си.

На старта на социалното предприятие били петима младежи, но в момента са трима. Двама са със заболявания и в момента е по-разумно да се пазят. Но след това ще се върнат на работа. Идеята е да привлекат и други хора. Милен Гечовски вече има първоначални частични разговори с Бюрото по труда и с и Агенцията по заетостта. „Имам амбицията да привлечем и хора, които не са с някаква степен на увреждане. Има например достатъчно млади хора, които не са обхванати от образователната система или са с много ниско ниво на образование, които не могат да започнат работа, т. нар. „нийтс“ (от английски, NEET – Not in Education, Employment, or Training). Те са от 29 до 35-годишна възраст. Но това е следваща стъпка.“ Така ще се увеличи броят на хората в цеха за пакетаж. Но не само това. Водят се разговори и с още две фирми в Монтана – освен сгъване, те да предоставят възможност за пакетиране на конкретни продукти. Това ще бъде свързано и с обучение. Младите хора трябва да подготвени и адаптирани – нещо много важно, защото „смесването на различни целеви групи е колкото похвално, толкова и рисково“. Гечовски осъзнава, че това много зависи от нагласите на самия бизнес и от хората, които работят там. Да повярват в тях, както са повярвали „Монбат“.

Аз съм колега на шефа



Милен и момчетата

Тънък е балансът между това да си наставник, без да се превърнеш в командир и надзирател. А трябва постоянно наставничество. Най-вече, за да се компенсира освен умствената изостаналост и честата липса на семейна среда в миналото. В предприятието четирима от младежите са от защитеното жилище и едно от семейна среда. И той е с интелектуални затруднения, но разлика има, категоричен е Гечовски. „Най-простото – той се храни по различен начин. Много е важна средата, в която е живял човек и навиците, които са пропуснати в миналото. Момчетата казват „вие сте нашето семейство“. Ние не можем да сме тяхното семейство, но можем да сме техни добри приятели и партньори в ежедневието им.“

Когато говори за момчетата, Милен винаги ги нарича „колеги“. Принципът е – щом работиш с мен, ти си мой колега. „Разбира се ние имаме йерархия. Той ми казва „сефе“ (шефе), аз му казвам колега. Когато го наричаш „колега“,  повишаваш неговото самочувствие. Той се чувства ценен, важен. Винаги, когато имаме социални събития, ние ги посещаваме с конкретен колега. Отивайки там, колегата Георги например, разказва от първо лице единствено число какво се случва. И не можем да го спрем“.

Ние идваме да ви разкажем…


Така колегата Георги стига и до зам.-министъра на МТСП Адриана Стоименова. Георги попитал възможно ли е да се срещне с нея. Милен Гечовски й пише мейл и тя веднага определя дата за срещата. Това е първото посещение на Георги в София. „И му казвам на шега, на майтап, Георги, ти постигна такъв успех – хора от 20 години работещи в системата не са се срещали със зам.-министър. А ти на първата година.“

Получава се страхотна екскурзия. Освен министерството, посещават УНИЦЕФ, Български център за нестопанско право, където също имат срещи. Следва разходка – Народно събрание, Президентство, Министерски съвет, мол, Джъмбо. За момчето това е първа среща и с трамвай, с метро – едно специално преживяване. Георги със собствените спестени средства си накупил неща, от които има нужда. „Това пътуване за него бе един вид награда, че работи. Отива, среща се, разказва спокойно, без притеснение. Когато г-жа Стоименова го попитала с какво може да бъде полезна, Георги без притеснение отвърнал: „Ние не искаме помощ, ние идваме да ви разкажем какво правим. На нас има кой да ни помага.“ (На снимката: Георги на среща със зам.-министър Адриана Стоименова)


Социално предприемачество за социална интеграция


Ние не изпълняваме проекти, ние осъществяваме дейности" – обяснява Милен. Разбира се, има достатъчно проекти за развитие на социално предприемачество. Всъщност бъдещето на социалната система е в социалното предприемачество, така реално може да се подобрява животът на хората. Защото е най-лесно да сключим договори и да изпратим пет-десет човека да метат улиците. Но тази дейност, достойна за уважение сама по себе си, не носи продукт, нищо не се създава“. А меда, който правят с името „Закрилници“, хилядите сгънати кашони, са продукти, които са видими. 

Работа, работа и пак работа


Може да звучи като лозунг от времето на комунизма, но за опитния социален работник това е най-прекият и смислен начин за пълноценна интеграция на тези момчета, а и на всички маргинализирани хора, която в България, знаем, се получава трудно. Чрез работата се подобрява животът на всеки човек, но най-важното – чрез работата си той показва на другите, че може и, макар че е различен, е достоен за уважение. Този урок Милен научава още преди да го приложи в своята работа. Вижда го в Нидерландия, където има огромни социални предприятия за хора с всякакви проблеми и всякакви дефицити, от различни уязвими целеви групи. Впечатлен е, че там не делят хората – „това е цех за незрящи, другият за хора с увреждания, глухонеми“. „Идеята е тези хора да виждат другите“ – обяснява социалният предприемач. – „Ако аз съм на инвалидна количка, а пък ти си излязъл от затвора, ние имаме различни проблеми, но и двамата правим неща с ръцете си, с които можем да сме доволни от работата си и да допринасяме. Идеята на социалното предприемачество е допринасянето. То е и социална работа, но е и една стъпка нагоре. Ние сме още в началото, но това нещо има ефект – върху хората, които са наши колеги, и върху другите най-вече.“


Цех „Закрилници"


Помещението (90 квадрата, предишен гараж), в което работят от началото на сътрудничеството с Монбат, е дадено безвъзмездно от Община Монтана, партньор в дейностите.  Когато младежите започват да сгъват кашоните за акумулатори там, условията не били добри, нямало дограма. Милен Гечовски намира донори, поставена е дограмата, пообзаведено е и с други необходими вещи за една по-комфортна работна среда. На 4 декември 2020 г. го откриват символично в присъствието на своите партньори от „Монбат“ и Общината. Естествено, наричат го цех „Закрилници“. В него момчета се чувстват добре и щастливи. Припознават го като свое място.

За смелостта да не униваш


Смелост е любимата дума на закрилниците и на страницата на сдружението във Фейсбук можете да прочетете много мисли, свързани с нея. Като например тази: „Успехът не е окончателен. Неуспехът не е фатален. Важното е да имаш смелостта да продължиш.“ Закрилниците вярват, че подкрепяйки тези момчета да се справят с живота, усилват куража им. Защото всеки може да се оплаква и да търси съчувствие, но не всеки може да каже като Георги на зам.-министърката „Ние не искаме помощ, ние идваме да ви разкажем какво правим.“




Снимки: Сдружение "Закрилници" Монтана



#регионалникореспонденти




Автор: Петя Генова, кореспондент на НПО Портала за Северозападен регион

Източник: НПО Портал, 20 януари 2021

 

 

 

Сходни публикации

30.11.2020
Няма невъзможни неща: Как една кухня може да се превърне в кауза Няма невъзможни неща: Как една кухня може да се превърне в кауза

Гражданска организация от Варна от години помага на младежи с ментални затруднения да работят, ...

22.05.2020
За малките хора, които движат света, и тяхната Чудна градина За малките хора, които движат света, и тяхната Чудна градина

Или как една фондация от Добрич осигурява работа и бъдеще на хора, отхвърлени заради ...

13.03.2018
Масажът като терапия, бизнес и социален проект Масажът като терапия, бизнес и социален проект

В последните години, представата за талант като че ли се свързва все повече с нещо сензационно, със ...