Как сдружение „Закрилници" в Монтана помага на младежи с интелектуални затруднения да се впишат в света

Познавам Милен Гечовски от много години. Свърза ни работата с деца от институциите, където аз бях доброволец, а после и работата с УНИЦЕФ. Професионалист, енергичен, с изключително чувство за хумор и много смел. Защото какво, ако не смелост, е решението да загърби по-сигурната институционална работа и да се отдаде изцяло на неправителствения сектор.

Чуваме се в началото на януари да си честитим новата година и да се уговорим за интервюто. Пожелаваме си хубави неща в личен и професионален план. Аз вметвам, че нарочно не използвам думата служебен. Той веднага отвръща, че при него така или иначе няма нищо служебно, защото приема всичко лично.

Ти какво точно работиш?

Това го попитали наскоро хора, не съвсем наясно със социалната работа. Типично в свой стил Милен отговорил „от люлка до гроб работя“. Това е социалната работа – да се грижиш за хората от раждането до смъртта. „Нали знаеш – разсъждава Милен – една държава се оценява по това как се грижи за възрастните хора и за децата си.  Това са миналото и бъдещето. Защото ние сме тук и сега благодарение на нашите родители, а сме тук и сега заради нашите деца. За да бъдат те по-добре.“

Началото – нищо случайно в една случайна среща

Преди години социалната работа не беше популярна, още повече за мъже. За това го питам дали и неговият избор е бил случаен; вярвал ли е, че това ще стане неговият живот „от люлка до гроб“. Разказът на Милен ме изненада. „Когато бях войник, избягах от казармата и на Централна гара видях едно момиче на 12 години, което беше проститутка, и братчето й на 7 години, което дишаше лепило. И аз ги попитах за какво го правят. И те ми отвърнаха „бате, за пари“. И аз в нарушение на закона, и те. И тогава си казах, че като изляза от казармата, трябва да запиша нещо, с което да помагам на такива деца.“

Милен Гечовски завършва „Социални дейности“, специализация „Работа с деца“, в ЮЗУ „Неофит Рилски“ в Благоевград. През 2002 г. започва работа в системата за социално подпомагане в Монтана в отдел „Закрила на детето“. През следващата година оглавява отдела. И така девет години. След това две години работи в Агенцията за социално подпомагане като ръководител на националния проект по приемна грижа. После една година е заместник-областен управител. „През тази една година аз съм бил на политическа длъжност, но не съм бил политическо лице – подчертава социалният работник. – Не само, че не загърбих системата, но напротив – помогнах на системата, като включихме УНИЦЕФ като партньор на областно ниво. Резултатите са ясни – развихме доста услуги, развихме потенциала на много хора, помага се на много семейства. Дори и сега, без финансовата подкрепа на УНИЦЕФ, тъй като услугите вече станаха държавно делегирана дейност, тези услуги се идентифицират с УНИЦЕФ.“

Всички права за всички деца навсякъде

УНИЦЕФ  е в сърцето на Милен, говори за организацията в сегашно време, като за нещо дълбоко лично и важно. Като зам.-областен управител и човек с висока ангажираност в социалната сфера той успява да направи възможно създаването на услуги от нов тип с ноу-хау на УНИЦЕФ. „Мястото на организацията в област Монтана е много значимо. Работата за нея ми даде удовлетворение от свършеното до момента. Има ефект, има реален, видим резултат. Създадоха се услуги, с много ентусиазъм, с много борба, с много мъка, но „историята помни смелите“ – вълнува се социалният работник.

С подкрепата на УНИЦЕФ в областта са създадени два семейно-консултативни центъра, които сега са Центрове за обществена подкрепа – в Берковица, кв. Раковица, и в Монтана.  Разкрити са и Зона ЗаКрила (център за детско застъпничество и подкрепа и за оказване на помощ на деца, претърпели насилие) и Синя стая в Монтана (специално помещение в съда за разпит на деца по щадящ начин в присъствието на психолог).

Среща на екипа на Зона За Крила в Монтана с ученици

Изпълнени са много проекти на детски градини в областта за ранното включване на деца със специални потребности в образователната система. В Монтана е създаден Център за майчино и детско здраве – по различни причини той просъществува само година, но там са обучени много медицински сестри. Точно тази работа с хората, тяхното израстване е най-голямата гордост на Гечовски. Обучени са много хора в Лом, Берковица и Монтана. Във връзка с развитието на системата за детско правосъдие са направени много обучения на съдии, прокурори, полицаи, разследващи полицаи, социални работници, психолози – всички, които са ключово важни за темата. “Гордея се с хората, които създадохме в тази ежедневна, ежечасна работа. Развихме млади, ентусиазирани капацитети – ръководители на социални услуги. Дадохме възможност за развитие на младите хора, които искат да работят тук в Северозапада и имат капацитета да се развиват. Повече от 150 човека са преминали различни обучения, подкрепа, супервизии – всеки е взел частица от това, през което сме минали, и е оставил частица от себе си.“

Друга част от работата с организацията е ефективната помощ, която се оказва на хората в нужда. Това, че екипите, които се създадоха, и до момента се определят като екипи на УНИЦЕФ.

 Откриване на Центъра за обществена подкрепа в Берковица

Закрилниците от Монтана

„Понякога хората те наричат дори луд, защото имаш кураж да направиш неща, който те нямат“– казва Милен. Идеята за развитието на социална работа през неправителствения сектор зрее у него от години. „Винаги в работата си съм разчитал на партньорството между институциите и гражданските организации. Мисля си, че ролята на гражданския сектор е ключова – това е основа за успеха в общата работа и цели. А тези цели, може да звучи много банално, са свързани с подобряването благосъстоянието на всяко дете и на всяко семейство. През работата ми в системата за закрила на детето работех и в неправителствения сектор към една ромска организация, която също ми даде стимул за развитие и разбиране, че държавата трябва да мисли за хората, за децата, за всеки човек.“

От цялото това натрупване се ражда сдружение „Закрилници“. През 2015 година няколко ентусиасти от Монтана се събират, за да правят промяната. „Името се роди само" – спомня си Милен. – "Преди години една моя потребителка в системата ми казваше „Миленко закрилника“. И от там, за да не е толкова егоцентрично, избрахме това име.“

„Съдбата помага на смелите“

Това е девизът на закрилниците, които през последните пет години свършват доста неща, които не са правени в област Монтана и в Северозападна България досега. 

Желанието на екипа е да бъде закрилян всеки човек, като помагат на различни социални услуги под различна форма– обучения, супервизии, предаване на опит, консултации, които правят Милен и Тони Тодоров, директор на Кризисния център в Монтана.

Паралелно с това се насочват към подкрепа на уязвими общности, като създават социално предприятие. „В началото го наричах социално предприятие. Но след като бях преди три години в Нидерландия и видях социални фабрики, в които работят между 800 и 1300 човека, спрях да го наричам така. Вече говорим за стопанска дейност, която подкрепя най-вече хората от уязвими общности – хора с интелектуални затруднения“ – разказва Милен. Това са младежи от защитено жилище, които години наред са били в институционална грижа, в случая преместени от Берковица в Монтана. Първо започват с изработка на сувенири, като младежите участват заедно с арт терапевт – магнити, чашки, чинийки. Но продуктът, който създават, е нерентабилен на пазара. Искат да създадат такъв, който е продаваем – да има добра стойност, добро качество и възвръщаемост на финансови средства към младежите. Преди две години малко на шега кандидатстват пред Виваком Регионален грант с проект за създаване на социално предприятие „Пчелин“.Успяват. Включват младежите да работят като пчелари. „Не искахме да правим младежите пчелари – това е наука, занаят – а да изградим у тях трудови навици, които са липсвали в годините назад" – разказва Гечовски. – "Започвайки да ги изграждат, те виждат, че им липсват и други прости житейски навици – да се хранят правилно, да си вдигат чорапите, преди да си обуят обувките,  да не си влачат краката, като ходят, да преценят в колко часа да тръгнат, за да стигнат до работното си място навреме. Някои от тях все още нямат ориентация за време и пространство.“

Социално предприятие „Пчелин“

 .

Започват с четири кошера, след това купуват още пет. Обаче при първото затваряне заради пандемията три от пчелните семейства умират. През 2020 година успяват да произведат 60 кг мед. Затварят ги в бурканчета от 390 грама. Цената е пет лева. „В началото ме питаха защо е толкова скъп медът" – разказва наставникът. – "Ами защото, освен че аз им помагам, и Тони Тодоров им е ментор по меда в пчелина. Това са младежи с интелектуални затруднение и за да ги включиш, подготовката е много по-различна и изисква време. Усилията, които се влагат, са в пъти повече.“Продават меда предимно през социалните мрежи, но не за да предизвикват съжаление. Категорични са, че не искат никой да ги съжалява, напротив – имат самочувствие, че продуктът им е качествен, имат и редовни клиенти. През първия сезон много пенсионери си купуват от тях. „Много са активни във Фейсбук.  Бабите с този мед правят мекички на внуците. Опитваме се да го популяризираме и поддържаме нашата страница в мрежата всеки ден“. На следващ етап ентусиастите искат да разширят дейността, да започнат да изкупуват мед. Младежите ще го наливат в бурканчета, ще поставят етикети.

Но пчелите не са достатъчни за постоянна работа – при тях не могат да ходят всеки ден.

Нови приятели, нов шанс

Преди година и два месеца в разговор с шефове на „Монбат“ в Монтана, които са техни партньори в много инициативи,  от фирмата предлагат да възложат дейността по сгъването на кашони за акумулаторите на социалното предприятие „Закрилници". „Попитаха ме смятам ли,  че младежите ще се справят. Аз им казах „ще видим“. Е, опитахме, то взе, че се получи“ – доволен е Милен.

От самото начало на работата  социалният работник е непрекъснато до момчетата, докато сгъват кашоните. Разписват си правила, които си повтарят всеки ден.  Младежите започват да получават ежемесечни средства, а от пчелина това не било възможно. Плаща им се на брой сгънати кашони. До сега са сгънали над 200 000 кашона.

Много усилия се полагат в посока момчетата да се научат как да харчат парите си. Това е трудно, тъй като досега те никога не са разполагали със собствени средства, които лично да са изкарали. Опитват се не да ги контролират, а да са им наставници в това. „Да кажем, днес имам пет лева за дневни, а другите пари ще си ги спестя, за да си купя дънки другия месец“ – обяснява Милен.

Това че работят, че общуват с нови хора им дава ново самочувствие и увереност, че са част от света – ключ към реалната интеграция.

Мечтата

Идеята на закрилниците е в рамките на следващите три-четири години да успеят да изведат поне един младеж от защитеното жилище. Да му осигурят осемчасова работа на трудов договор във фирма или в предприятие. Да живее самостоятелно под наем и да има самостоятелен начин на живот . Това е голямата инвестиция в хората – да не се разчита само на държавна помощ, а младежите да допринасят за собственото си развитие. „Развитието е точно тук – в целия процес. Сгъването на кашони и пчеларството са само дейности, които допринасят за развитието им“ – разпалено разказва Милен. Младежите се променят, израстват, започват да говорят по различни теми. „Общуваме по един обикновен, нормален начин. В края на всеки работен ден си казваме по едно добро нещо, което ни се е случило през деня. Не се оплакваме. Ние залагаме на това, което могат да правят и така се опитваме да подпомогнем тяхната реализация в обществото.“

Работа, работа и пак работа

Може да звучи като лозунг от времето на комунизма, но за опитният социален работник това е най-прекият и смислен начин за пълноценна интеграция на тези момчета, а и на всички маргинализирани хора, което в България, знаем, се получава трудно. Чрез работата се подобрява животът на всеки човек, но най-важното – чрез работата си той показва на другите, че може и, макар че е различен, е достоен за уважение. Този урок Милен научава още преди да го приложи в своята работа. Вижда го в Нидерландия, където има огромни социални предприятия за хора с всякакви проблеми и всякакви дефицити, от различни уязвими групи. Впечатлен е, че там не делят хората – „това е цех за незрящи, другият за хора с увреждания, глухонеми“. „Идеята е тези хора да виждат другите – обяснява социалният предприемач. – "Ако аз съм на инвалидна количка, а пък ти си излязъл от затвора, ние имаме различни проблеми, но и двамата правим неща с ръцете си, с които можем да сме доволни от работата си и да допринасяме. Идеята на социалното предприемачество е допринасянето. То е и социална работа, но е и една стъпка нагоре. Ние сме още в началото, но това нещо има ефект – върху хората, които са наши колеги, и върху другите най-вече. Разбира се, най-добре е това, което работиш, да е облечено и в образование. Но точно при тези младежи за образование не можем да говорим.“

В този смисъл е важно как в центровете от семеен тип виждат развитието на младежите. За тези момчета не е приоритет азбуката, таблицата. Или пък да направят картичка за мама за осми март, при положение, че не познават родителите си. Това не кореспондира с реалността. Интегрирането им, внедряването им им в един екип като „колеги“ им дава самочувствие, че правят нещо.

Малки вселени

Милен и младежите от сдружението

Както всеки човек, и младежите имат своите вълнения, интереси, човешки тревоги.

Един от тях например си има приятелка, която е от друг център за настаняване. При тях комуникацията се проследява, подкрепя – как да се чуват, да се виждат. „Имат си терзания любовни, влюбват се, разлюбват се. Неща, които са част и от нашето ежедневие.“ Интересуват се от политика, гледат телевизия, слушат музика. Спазват абсолютно стриктно изискванията, винаги са с маски. Дори са по-стриктни от Милен, признава  самият той. През пролетта планират посещение в някой от близките манастири в района.

Когато порочният кръг се затвори

Питам го има ли случай, който завинаги да е останал в ума му, по кожата му. Милен с болка разказва за един младеж, настанен в дом „Люба Тенева“ в Берковица през 2004 г. Бил осиновено дете. След смъртта на неговите родители останал на улицата, тъй като продали жилището му. Така тринадесетгодишното момче попада в институцията. Милен, както си обещал още като войник на Централна гара, решил, че ще се бори за това дете с всички сили. Подкрепя го през цялото време на институционалната грижа. „Какво каза - да ми е по кожата… Той ми е вътре в кожата, в кръвта ми е. Даже по едно време мислех да му стана приемен родител, но това беше прекрачване на професионалната граница.“ Опитите да подкрепи момчето и то да стане част от обществото са постоянни. Като резултат сиракът успява да завърши училище. Системата обаче реагира така, че младежът се поддава на улицата. Започва да се занимава с наркотици, влиза един път в затвора. „И тогава поддържахме някаква връзка. После излезе от затвора, пак ме потърси, пак му помогнах. Роди му се дете, а той пласираше наркотици. Опитвах се да го спра, за да не влезе пак в затвора. Майката на детето му също е от институция. Детенцето им е на година и половина и вчера ми се обадиха от отдела, че майката иска да го изостави. Когато то се роди, аз казах на всички колеги (той е известен случай и в Берковица, и в Монтана) „дайте да му помогнем да не си изостави детето“. Те тогава викат  „не, няма проблем, той си гледа детето“. Но ето, че порочният кръг се затваря. Сега детето му ще попадне в институция като него. Това го има и в Европа, но мен ме вбесява.“ Безпощадни са тези порочни практики и повтарянето на модела. Независимо, че вече няма институции, а услуги, раздялата на детето със собствените му родители е факт и то пак няма да бъде в рождената си среда. А каквито и да са, те са му родители и това дете има нужда от тях.

Да закриляш и да даваш криле

Милен Гечовски с дъщеря си Мария-Магдалена, която също е част от сдружение "Закрилници"

Думата закрилник съдържа две много важни значения  – закрила и окрилявам. „Така е – съгласява се Милен. Това е окриляването – хем да е под крилото ти, хем да му даваш крилете за полет и да се развива.“ Закрилникът го прави и за дъщеря си Мария-Магдалена Гечовска. Може би затова, освен външно, тя и по нрав прилича на него. „Аз не я уча, аз й давам пример. Казват, че един баща не трябва да дава съвети, той трябва да е пример“. От шест месеца Мария Гечовска е част от екипа на сдружението като технически сътрудник на четиричасов работен ден, на граждански договор. В началото с голям ентусиазъм, а след това „с рев и сълзи“, започва да се прибира от работа и да казва на майка си „Ама той тати в офиса ми казва, че не съм му дъщеря, а колега“. Но като дете с двама родители социални работници, тя е израснала с думите „социална работа, подкрепа, закрила“. Тя е лицето на сдружението в момента, тъй като закрилниците искат да дават път на младите. А те да дават пример, защото „само по този начин можем да променяме бъдещето на всеки човек“. Вечер се опитват да не пренасят работата у дома (съпругата му Илина работи в Зона ЗаКрила), но е трудна работата да остане вън, защото работят с детски съдби, с детски души. Трудно да заключат всички тези емоции.

Искам да преживея съмишленици

Питам го какво иска да преживее през новата година. „Искам да видя хора, които работят с каузи, за каузи, в подкрепа на каузи. Искам да преживея съмишленици, искам да видя повече хора на влака на социалната работа.“ Милен е категоричен, че в цял свят, освен медиците и учителите, социалните работници са хората на първа линия. Те са хората, които подкрепят уязвимите общности. И точно в такава пандемия, точно в такава ситуация, всички трябва да се мобилизират и да покажат смелостта и силите, които имат, за да продължим напред. Без вайкане, без мрънкане, без оплакване. Просто трябва мобилизация и работа.  

За добрините

Закрилникът вярва в добрините. Вярва, че да правиш добро е мисия и кауза. Вярва, че хората могат да правят добрини, а не да бъдат добри. Защото в днешно време да си много добър не е полезно – мислят те за наивник. „Едно добро днес е достатъчно, мога да се прибера спокойно. Ако не успееш, ти си непотребен, не можеш да допринесеш за нищо.“  Вярва, че усилено трябва да се работи с хората, които не са съпричастни. Че постоянно трябва да показват и да убеждават тези, които не знаят, и тези, които не вярват.

Осъзнава, че няма как да помогнат на всички, но могат да намалят хората, които са в риск – броя на уязвимите хора, броя на деца и възрастни, които са оставени на произвола на съдбата. Завършва с любимата си фраза: „Обичам да казвам, че правя добро за удоволствие. Не по задължение – нека това да е финалът.“

 Снимки: Сдружение Закрилници

 #регионалникореспонденти