Нова култура в дивия и дивен Северозапад

Или как една гражданска организация дава смисъл за малките населени места и техните жители, съчетавайки образование и модерност със спомени и автентичност

Второто нещо, което ме „залепи“ за нея, бе разказът й за фондация „Нова култура“, с която впоследствие ме въвлече в няколко чудни преживявания. До днес продължава любопитството ми към идеите и проявите на Мариана и съмишлениците й. Защото паметта е в центъра на работата им, паметта, която трябва да се съхрани, но и да се трансформира така, че да отговаря на въпросите за днес и утре. Паметта като спомен, като усещане, като опит, като материална култура, като отговори, като окултуряване.

Дивият и дивен Северозапад

Вече 18 години гражданската организация развива дейност в Северозападна България. И макар че Мариана Асенова и Диана Иванова я създават по-рано, за Мариана летоброенето започва от момента, когато стъпват с работата си в дивия и дивен Северозапад, организирайки едно уникално, автентично, дълбоко искрено събитие – Фестивалът на спомените GOATMILK. „За мен фондацията е жива и действаща от момента, в който решихме, че Северозападът, от където съм родом, е мястото, където искаме да развиваме идеите си, вярванията си, емоциите си. И с развиването на идеите си да се опитаме да покажем на местните хора, че този край е едно изключително привлекателно място за живеене, за творчество, за работа, за култура, за изкуства и за образование“ – обяснява мотивацията си Мариана.

Тя вярва, че тепърва ще оценяваме в дълбочина тази дивост и дивност на Северозапада. И тази година, когато темата на Фестивала на спомените е „В какво се превърнахме“, е една възможност за осмисляне на това богатство.„Защото, търсейки отговора на този въпрос и минавайки през изминалата 2020 година, разсъждавайки какво се случи с всеки един от нас – с мястото, в което живеем, с възможностите, свободите и с всичко, което бяхме свикнали, че е даденост – се очертава ясна тенденция през следващите години, че нашият мил Северозапад има запазени дълбинни качества, които хората вече започнаха да откриват. Хора на всички възрасти. Наскоро четох една статистика, че тенденцията хората от малките населени места да тръгват към големите градове за първи път миналата година се е обърнала и повече хора са се преместили към малки населени места, отколкото към градове.“

Мариана с радост ми разказва за своите наблюдения при пътуванията си из Северозапада. Когато минава през малки населени места, вижда колко нови къщи се обновяват, дворчетата са подредени, има цветя, боядисани огради. Това са все малки знаци, които говорят, че след толкова години нещата тръгват в правилна посока. Защото Северозападът има всичко, което човек може да иска, за да се чувства щастлив, да отглежда децата си. Мариана и нейните съмишленици се стремят и работят за това да се оживи този край. Вярват, че образованието, изкуството и културата са двигател и мощни средства за това. „Защото природата си я имаме, просто трябва да си отворим очите“ – вълнува се тя. – „Именно през образование ние можем да видим, през новите образователни методологии и похвати, че имаме всичко. Че сме едни изключително богати хора, независимо че статистически от самото начало сме най-бедният регион в Европа. Моята нескромна цел е да покажа на колкото се може повече хора това богатство. Много ми е трудно да обясня на хората от чужбина, които идват на фестивала вече 18 години, защо този край с тези дадености, с тази история, с тази култура е на последно място – просто нещата не се връзват никак.“

Да пристигнеш турист, да си тръгнеш приятел

Философията на фондацията за привличане на туристи е доказано действаща по света, а вече и у нас. Гостите трябва да намират смисъл да прекарат тук няколко ценни дни, в едно такова периферно малко място. А един турист ще намери смисъл, когато има с какво да се идентифицира и какво да прави. Ако намира своите търсения за музикални събития, театрални или пък филмови, когато има кой да го запознае с природните чудеса тук, с местната кухня.

Тогава тези хора ще намират за какво да се върнат, не само това – ще оставят сърцата си тук. „Ако намират прясна сезонна локална храна, гозби, които няма къде да опита, освен на това място – като катладисаната баница в Берковица, козята извара в Горна Бела Речка, гньетените чушки в Северозапада (пълнени чушки) – то тогава ще намират причина да дойдат. Ако има кой да им разкаже, ако могат да се опитат да направят нещо, или да изиграят едно хоро, което е под звуците на духовата музика, също характерна за нашия край, те ще се върнат. Защото тяхното пребиваване като туристи ще  е свързано с лично преживяване“ – пламенно разказва Мариана. 

Горна Бела речка и чудните й хора

Корените на Мариана Асенова са от Северозапада. Разпростряла се е от Видин до Враца – от тези райони са родителите й. Лично за себе си тя избира магическото балкански селце Горна Бела речка в пределите на община Вършец. Впечатлена е от интелигентната простота на хората тук. „От една страна нещата изглеждат изключително прости, но всъщност според мен дълбоко интелигентните неща в същността си са изключително прости. Отворените врати на къщите на тези хора, гостоприемството, с което приемат абсолютно непознати – ние тогава преди първия фестивал се бяхме събрали 11 човека от шест страни. Това ме е впечатлило преди 18 години, това ме е впечатлявало, когато съм била дете, и продължава да ме впечатлява.“

Фестивалът на спомените GOATMILK

Фестивалът е лицето на фондация „Нова култура“. Кръстен е на прочутото козе мляко, от което в Горна Бела речка се правят чудна извара, сирене и кашкавал.

В далечната 93-та година се събират съмишленици от шест държави с идеята да направят портал за скритите чудеса на Европа – а тези чудеса са скрити в такива малки селца като Речка. Разбира се, всичко трябва да се представи през личните истории на хората.

Горна Бела речка се оказва толкова вдъхновяваща за Мариана, че тя съгражда и свой дом в селцето. През тези 18 години стотици артисти, доброволци, гости са населявали с емоцията и любопитството си този чист, суров, честен и леко мистичен свят. Особен интересно е съчетаването на автентичната селска атмосфера, постоянното обръщане към паметта, припомнянето и възстановяването на практики от духовното и материалното ни наследство със модерни елементи на високата култура днес – кино, литература, музика. А местните хора са не просто фон на събитията. Със своята натуралност, те не само дават колорит, но са активни участници в случващото се заедно с множеството доброволци. Мариана ги нарича citizen artists (артистите на населеното място).

Citizen artists от Горна Бела речка

Често съм гостувала на фестивала, както и на други събития – доста вкусни, организирани от фондация „Нова култура“ в селото. Разговаряйки с Мариана за местните хората, си спомних една шеметна изложба ревю, част от фестивала през 2016 година. Тогава бабите от селото станаха модели на модерния художник и дизайнер Мариела Гемишева. Провеждат я  заедно с Мариана Асенова в работен процес около година. През този период Мариана прави поредица от формални и неформални разговори с бабите от селото. „Да убедиш една жена на 70+ да облече дрехи, които никога не е носила, да бъде професионално гримирана по начин, по който никога не е била гримирана, и да дефилира под звуците на вършечката духова музика пред публика, уверявам те,  не беше лесна работа“ – разказва ми учредителката на фондацията. В очите й виждам, че това е един от най-вълнуващите проекти, които е осъществявала. И знам защо – видях лично радостта в очите на тези възрастни, отрудени жени, които като истински модели минаха по външната сцена на местното читалище, хвърлили бастуните, смееха се, танцуваха. „Наистина за мен това е един подарък, който те ни позволиха да им направим, подарък да бъдат поне един миг в живота си единствено и само жени. Да не са майки, да не са съпруги, да не са работнички, да не са баби, да не са домакини, единствено и само жени – красиви, уверени в себе си, облечени красиво, гримирани, с прическа“.

Как се мери успехът и колко е важно да разказваш със сърцето си

Мариана Асенова не се смята за успяла. Казва ми през смях: „Ако се смятам за успяла, трябва да седна и да скръстя ръце и да гледам в една точка. За мен реакцията на хората е важна. Това ми е мерилото. Вълнува ме фактът, че хора от различни държави, на различна възраст, с различни професии и различни лични истории виждат смисъл и любопитство да дойдат и да видят какво става.“

След първия фестивал, когато в Горна Бела речка се събират малка група хора от шест държави в търсене на лични истории,  всички гости след това идват, защото от „Нова култура“ са успели да разкажат за това, което правят. „Няма да забравя през 2010 година в Бирмингам един голям конгрес на тема „Култура“. Тогава Бирмингам беше сред градовете, които подготвяха своята кампания и кандидатура за културна столица на Европа. И хората там разказват за някакви големи градове, а аз разказвам за Бела Речка. Вследствие на това, което разказах, и на начина, по който го разказах, дойде една група от Бирмингам от десетина човека, които от тогава – с изключение на миналата година, но се включиха през зуум, всяка година идват на фестивала. Сега в Румъния имаше едно събитие по другия ни проектCentriphery, на което им разказах какво правим ние и им споделих, че съм изключително добър манипулатор и сега очаквам масово да дойдат за фестивала във Вършец. Казах им че останалото е абсолютна тайна и ще трябва да дойдат, за да разберат какво точно правим.“

Мариана си припомня и друг случай - преди години има разговор с една изключителна жена, около 90-годишна американка. Така й разказва за фестивала, че дамата идва тук, за да види какво е това „чудо“. Преди да си тръгне, споделя: „Мариана, сега разбирам за какво ми говориш“.„Това са неща, които човек разбира, когато съпреживее. Реално за какво говоря аз и какво правим през всичките тези години. В основата на всичко е искреността, с която подхождаме към всичко, което правим. Правим само неща, които искрено ни вълнуват. И това си личи.“

Когато периферията стане център

Centriphery – не, няма такава дума. Нямаше поне досега. Тя е съчетание от central и periphery (централна периферия) и е името на последния проект на „Нова култура“ в партньорство с организации от още осем държави. Отново целта е да се покаже през артистични практики, чрез митовете и легендите на различни населени места как те ни определят и ни карат да се самоидентифицираме днес. Отново се събират истории на хора от малки населени места в Европа и по този начин се дава техния глас на европейско ниво. „Даваме възможност на тези хора, които обикновено биват търсени само около предизборни кампании, даже дори не търсени, а им бива заявявано „Ние ще направим това и онова“ и след това всичко се забравя до след четири години“ – разказва Мариана.

В своите пътувания, контакти и изследвания тя вижда, че това, което й харесва в Северозапада – тази неподправена интелигентна простота – е характерно и за други места по света. Нейните колеги от Тимишоара и Риека също изследват света през личните истории на хора от малки населени места и селца. Обменят партньорства. Така например Бранка, артистичният директор на „Риека 2020 – културна столица на Европа“, в момента работи във Вършец с артистичния екип на „Нова култура“. Това, което ги обединява, е осъзнаването, че в личните истории са скрити истинските неща. Осъзнали са и още нещо, че няма малки и големи, че няма център и периферия, че няма място за комплекси, а за споделяне и обогатяване.

Дъжд вали, слънце грее, мечка се жени

В рамките на Centriphery се провеждат работилници във всяка от деветте страни партньори. Екипи от по четирима артисти, двама местни и двама чужденци, с различни профили – музиканти, художници, хореографи, видеоартисти – работят в рамките на изследователски работилници и изследват локалните митове и легенди през срещи и разговори с хора. Процесът в България започва през 2019 година, прекъснат е заради пандемията и сега през май е продължен. Неговата кулминация ще бъде през септември в рамките на Фестивала на спомените. За България (Горна Бела речка) като основна тема се откроява сватбата. Защото GOATMILK винаги се прави около 24-ти май и винаги, без една година, вали. Така се ражда идеята за тази стара българска поговорка „Дъжд вали, слънце грее, мечка се жени“.  В дните около 24 май в Речка се събират местни и чужденци, млади и стари, учители и ученици, обвързани и необвързани. Това е и една от основните цели на проекта – да се смесят хората, които идват, с местните хора, с доброволците. Всеки разказва спомени, свързани със сватба, опитват се да търсят произхода на поговорката, малките задават въпроси. Така че през тези дейности и през участието в тези работилници всеки участник да си вземе нещо, което му харесва и в своята ежедневна дейност в съответния град да използва елементи на това съпреживяване, на това, което е усетил, развълнувал се е, взел е за себе си и е преценил, че ще вземе със себе си за напред.

Природно училище „Великото навън“

Мариана Асенова и Владислав Дамянов – работещият екип на фондацията – не спират да търсят форми за пропагандиране на идеите си. Сред тези идеи няма как да е друго, когато живееш в Бела речка, е доближаването на човека до света на природата.

„Петя, мога да ти кажа, че съм завършила с отлични оценки по всичко в училище и сега оценявам колко нямат смисъл всички тези оценки. Защото когато отида в гората на Бела Речка, от всички гъби аз разпознавам три-четири, животните знаят кои са ядливи и кои не, но аз не. И твърде често се чувствам изключително неграмотна в гората. Каквато съм реално, не само се чувствам“ – разпалено ми разказва създателката на „Нова култура“.

Още един нюанс придобива желанието им да опознават природата и да я разказват и на другите през миналата година – със затварянето на държавата, с новите предизвикателства в процеса на учене. „Връщам се отново към въпроса ти за големия град и панелните апартаменти. В големия град какво притежаваме ние – едни кутийки във въздуха. Ако не беше Бела речка, не знам как щях да издържа. Тук си живеех и работех – тук само през прозореца да погледнеш и си сред природата, камо ли да излезеш в двора.“

Концепцията на екипа за природно училище не е нова. Мариана и Влади, сугестолог по образование, се опитват да надградят тази философия със своя опит и компетентност в образователните процеси. Те изследват темата от години, изучават чуждия опит по проекти. Така във Великобритания, където децата имат редовно часове навън в програмата си, канят изключително интересен документалист, направил филм, снимайки себе си и собствената си дъщеря – как реагира, когато е навън сред природата и среща всичко, което може да се види в нея, гущери, жаби всякакъв вид насекоми, птици, дървета, билки. „Всичко това е невероятна класна стая“ – разсъждава Мариана. – „Природното училище е част от Фестивала на спомените. Когато едни хлапета от Долна Бела речка – пет на брой, докарани от родител, трябваше да си тръгнат и те казаха „Ееее, нали пак ще го има, за да дойдем“ и аз си казах – супер, щом някой не иска да си тръгне и иска да дойде пак, значи има смисъл.“

За носителите на промяната

Промяната може да бъде носена от всеки, който има нужда от нея, независимо дали е част от правителствен, неправителствен сектор или физическо лице. Ако човек има нужда от промяна, той я носи вътре в себе си и на всяка цена я търси.Мариана отново дава пример с природното училище: “Природното училище дава възможност на децата да  открият какво истински обичат да правят. Там децата не са задължени всички заедно да правят едно нещо. Едно дете иска да рисува, на второ му идва от вътре да опъва въже и палатка, трето иска да заснеме този процес. Четвърто иска да скове две летви, за да направим някакъв навес например. Този начин на преподаване дава възможност на всяко дете да открие какво му харесва. От какво то лично се чувства щастливо да прави. Освен това изкуствата, защото в природата ние работим с изкуства, дават на децата една абсолютно безопасна среда, в която те да бъдат себе си. Да не ги е страх и да не се притесняват, че ще бъдат наказани, ако са себе си. Такива личности трябва да формираме и те със сигурност ще са носители на промяна. Защото в днешно време, когато нямаш ни една гаранция, какъвто и университет да си завършил, че ще имаш работа, и тази скорост, с която се променя светът, само изкуствата са тези, които дават на децата свобода. Креативност, смелост да правят различни неща и когато нещо не става, не да се чудят как да си посипят главата с пепел, а да си кажат – ами това не е моето, ще опитам нещо друго. И тогава по-малко хора ще следват матрицата – няма да стана писател, зъболекар, тенисист, защото майка ми го иска, а ще бъда себе си – аз харесвам да бродирам, доставя ми удоволствие да съм сладкар, или да правя баници и аз съм най-щастливия човек, когато от фурната се носи дъх на масло и сирене например. И тогава няма значение дали си представител на неправителствен сектор или на нещо друго. Ти си себе си и носиш в себе си промяната. Не те  е страх от нея, търсиш я. Това ми харесва, удовлетворява ме в момента.“

Пълнолетието на GOATMILK

За пълнолетието на фестивала организаторите са решили, че е крайно време да се еманципира от своите родители и да започне да се държи като пълнолетен гражданин, да прави каквото си иска, да експериментира и да пробва различни неща. Поне докато стане на двадесет и намери новото си лице на пораснал човек.

Тази година фестивалът за пръв път ще се проведе в началото на септември, а не през май. Датите са 3-6 септември. Ново е и мястото – курортното градче Вършец, част от чиято община е Горна Бела речка. Промяната е не само, защото Общината много подкрепя всяка проява на фондацията, а защото Вършец е пълен с красиви места, където събитията могат да се провеждат навън – Слънчевата градина , Банският комплекс, алеята с чинарите. „Това, което остава непроменено, е, че имаме една основна тема“ – разказва Мариана. – „Задаваме въпроса „В какво се превърнахме?“ и търсим отговорите през различни дейности. Така, както правим през всичките тези години – една тема и различни дейности. Запазваме международния характер на фестивала. Надявам се нашите гости, които планират да дойдат от осемте страни партньори по Сентрифери (Австрия, Франция, Хърватия, Дания, Холандия и т.н.), отделно от Иран, от Чехия, да успеят. Надяваме се както и в момента, Вършец да е пълен с хора  туристи, които да откриват чара на града.“

Програмата следва стила до сега – събиране на местни хора, на млади хора, на гостите, които пристигат специално за фестивала, това е една от характеристиките на събитията на „Нова култура“. Както преди време споделя един приятел на фестивала от Бирмингам – за него уникалното и това, което го връща всяка годна на фестивала, е фактът, че няма ясна разделителна линия между публика и участници.

Повече информация можете да намерите на https://www.facebook.com/belarechk

Храната като памет

Фестивалът е некомерсиален. Но събира дарения. През всичките години в Горна Бела речка се организира кът, където се представя храна, направена с любов и с ръцете на местните жени. Гостите си купуват, оставят и повече от цената за парче баница, или тутманик, или домашно песто, или прясна пита, намазана с козя извара. По този начин гражданската организация иска да даде вяра на местните хора, че това, което правят, е уникално и ценно. Мариана си припомня началото: “Когато започнахме и помолихме местните жени да направят нещо, което правят с удоволствие за себе си, повечето от тях казаха „Ама кой ще го яде това, бе!“. Има кой да го яде, не само че има, но гладът за такава храна е изключителен. Така че и храната, и работилниците, които сме предвидили на 5-и септември, са свързани както с търсенията ни в духовната сфера и духовния глад, така и с търсенията ни в сферата на храната. Защото храната е нещо изключително уникално, тя е в основата на нашата култура, бит и лични спомени, разказани през храна. Човек се връща във времето и съпреживява отново и отново абсолютно забравени моменти от своето детство, както и уханието на храна. Можеш да си представиш една пържена мекица в събота сутрин. Храната е важна част от всичко, което правим.“

Сега отивам да се забавлявам

Мариана Асенова се чувства на мястото си с това, което прави, с тази свобода, която се опитва да създаде около себе си като най-добрата почва за развитие на човека, независимо от възрастта. През смях ми споделя, че изпитва голямо затруднение, когато я попитат какво работи.„Не мога да кажа, че съм това или това, или това. Някога работех като журналист и беше ясно – аз съм журналист. Оттам насетне всичко, което правя, някак си не мога да го квалифицирам като едно единствено нещо. Просто правя някакви неща, които ме вълнуват, които ми харесват и използвам средствата, които познавам и на които вярвам. И в един такъв момент, в един спектакъл с ученици през 2009 година пред читалището във Вършец, беше дошъл екип на БНТ да снима и моя бивша колега нещо ме попита за работата ми. И аз й казвам – „ето това работя“. Тя се обърна и каза: „Хм, работиш, ти нищо не работиш, ти се забавляваш“. Мечтая повече хора да се събудят сутрин и да си кажат „Сега отивам да се забавлявам“, а всъщност работят – това, което обичат, това, което ги радва, това което им носи истинска, дълбока радост и удовлетворение.“

Снимки: Фондация „Нова култура"

#регионалникореспонденти