English   14189 НПО
ИНФОРМАЦИОНЕН ПОРТАЛ ЗА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ




Разказът на Сдружение за лица с умствени затруднения, Варна - победител в конкурса „За енджиотата и хората" 2021

 

Искам да те чуя!


Автор на текста е Пламена Койчева от Сдружение за лица с умствени затруднения, Варна

Заесени. Дъждът не ме притесняваше. Притулената светлина от прозореца затъмняваше уютното ми работно място. Бях положила толкова старание и любов да декорирам тази кабинет! Всеки посетител да усети частица от преживяванията на нашите младежи, запечатани в разнообразни форми и цветове – тяхното творчество!

Загледах списъка със задачи пред себе си. И днес няма да имам време за  работа по онази хубава табелка, която много ще подхожда на библиотеката в центъра ни.

– Здравей. Ще имате ли време да погледнем обявите? – на вратата стоеше Траян.

Това е Траян – спретнат, с блага усмивка и грейнали очи, изпълнени с очакване. Въпреки многото задачи, записани върху лист пред мен, и липсата на време, поздравът на младежа ме кара да преосмисля плановете си за деня. Освободих компютъра.

– Разбира се! – казах тихо.

Седнах на дивана до прозореца и се загледах. Дъждът тихо ромолеше. Листата по дърветата се бяха променили неусетно. Чак сега забелязах промяната. Красота!

Траян е от първите младежи, започнали да посещават  центъра – от 2006 г. В последните няколко месеца  ежедневно прекрачва прага на кабинета и изрича „Имате ли малко време?“ Време, през което той чете многобройните обяви за работа. Впечатляваше ме неговата точната преценка за личните му възможности – с коя от предлагана работа може да се справи успешно. Умение, което често в  професионалната сфера се отрича, че може да бъде развито в неговото състояние.

– Плами, виж тази. Мияч на чинии. Къде се намира този ресторант?

– В центъра на града е. Ще трябва да използваш градски транспорт. Да кандидатстваме ли?

Погледнах го и в очите му видях отговора - Да. Кандидатстването е само на един „клик“ разстояние. Толкова пъти е минавал през този процес, че вече дори не  се нуждае от моята помощ.

Монотонното прищракване на мишката започна да се слива с ромоленето от дъжда. Отново усетих, че премалявам – за кой ли път… Погледнах  през прозореца  и се опитах да си представя лицето на човека отсреща, щом прочете така откровено написаната и кратка автобиография на Траян. Винаги съм искала тази представа да продължи с поставянето на заявлението за работа и автобиографията на Траян въху купчинката с документи на другите кандидати, най-отгоре.

След толкова опити за съдействие се научих да гледам в очите суровата истина. За мен беше важно да подкрепям Траян в избора, в желанието и в мотивацията му да опитва наравно с всички хора и да се реализира в тоя неравнопоставен свят. Постарах се Траян никога да не разбере за  съдействието, което правех на посочения телефон в обявата. В повечето случаи учтивият глас отсреща на телефона подкрепяше презентацията, която изнасях за уменията и възможностите на Траян.

Траян приключеше  с ежедневното разглеждане на обявите и отиваше в съседната стая. Там той намираше приятелство и разбирателство с останалите младежи и колеги.

Две покани за интервю е резултатът ни до тоя момент.  Работодателите – понякога скептични, понякога добронамерени и съпричастни, борещи се за своето оцеляване.

Разчитам на чудо и помощ от общината, от държавата, от обществото, от работодателите…

Дъждът продължаваше напевно да ромоли. Замислих се, ако бях героиня от разказ на Йовков, в коя посока бих погледнала, търсейки надеждата. Дали в обезкуражените очи  на Гунчовото семейство, сляпо водено от надеждата и  вярата в изцелението на болната им „момичка“, срещайки бялата лястовица? Или в образа на  Моканина – състрадателна, съпричастна, проумяла суровата истина дълбоко в себе си. Или да подменям местата на истината и неистината, за да препотвъдя надеждата за по-добри утрешни времена?

Знам, че отговорът се крие в недоразказаната история за Траян, но от Траян. За неговата надежда, за неговата вяра…

Затова сме в центъра – аз и хората около мен, приели социалната работа – да променяме средата и да подкрепяме  Траян  да говори за себе си и  сам да разкаже за надеждата и вярата  по пътя към един по-смислен и пълноценен живот отвъд  диагнозата „умствена изостаналост“…

Ако искаш да разбереш кои са героите в разказа на Траян и хората като него, е необходимо следващия път, когато  срещнеш  човек, в чиито очи припознаеш съдбите на Гунчо и болната му дъщеря Нонка, отдели минута и просто попитай:

„Ще ми разкажеш ли за себе си? Аз искам да те чуя!“






Сходни публикации

Най-доброто предстои. Как една малка организация създава по-добър град за младите хора

Най-доброто предстои. Как една малка организация създава по-добър град за младите хора

Фондация „Подобри“ осъществява проекти за подобряване на градската среда в ШуменНай-доброто предстои. Това е неофициалният девиз

Как „Тротоара” дава възможност на младите да се изявяват и развиват

Как „Тротоара" дава възможност на младите да се изявяват и развиват

Народно читалище „Тротоара 2020“ в София организира младежки фестивал TRAP Fest Summer 2021 на сцената „Лятна естрада“ в

Активни граждани и младежи се обединяват в Розовата долина

Активни граждани и младежи се обединяват в Розовата долина

Младите хора в Карлово се учат  да имат гражданска позиция и да не остават безразлични към страданието на хората около тях.