В Гарван Бразаята не пее. Тя танцува.

В село Гарван, община Ситово, има едно място, което повече от век и половина събира гласовете, историите и паметта на хората. Това е Народно читалище „Димитър Иванов Полянов – 1870“ – читалище, което съществува от януари 1870 г. и, както казват самите негови представители, „в своята 155-годишна история то е доказало себе си“.

Това кратко изречение носи много. Защото зад него стоят поколения хора, които са пели, чели, репетирали, пазили книги, разказвали спомени, подреждали празници и са предавали нататък онова, което не може да се съхрани само в архив.

Днес към читалището действат два самодейни състава – мъжки и женски, с репертоар от автентични песни. В тях звучи не просто фолклор, а памет за хората, за труда, за празниците, за любовите, за сезоните, за живота такъв, какъвто е бил и какъвто продължава да се разпознава в песента.

Читалището разполага и с действаща библиотека с над 11 000 тома. За едно село това не е просто фонд. Това е богатство. Това е достъп до знание, но и до общуване. Място, в което човек може да потърси книга, информация, помощ, компютър, разговор. Място, което продължава да бъде необходимо.

Но ако има една традиция, която превръща разказа за Гарван в нещо особено, това е Бразаята.

„Бразая“ – така в Гарван наричат едновременно обичая, обредното лице и специално подготвения маскараден реквизит. В този образ има нещо древно, почти приказно. Той не прилича напълно на познато животно, макар в него да има заешка уста, кожа, хлопки, огледалце, синци, панделки и светлина.

Преди да се появи Бразаята, има труд. Много труд.

В разказа на читалището оживява свят, в който жените сами произвеждали памук, обработвали животинска вълна, чепкали, пресуквали и боядисвали преждата с природни багрила. От тези конци „нашите баби със сръчните си ръце са тъкали платно и черги, плели са покривки и дантели, шили са дрехи и облекла, свързани с различни празници и обичаи“.

Точно в този свят – на ръцете, на търпението, на домашното майсторство – се ражда и Бразаята.

Главата ѝ е богато украсена. Има заешка кожа, бяла и жълта сърма, изкуствени цветя, синци, панделки, везани кърпи и хлопки. На челото ѝ има кръгло огледалце, около него – пайети. Очите са от сини синци. Устата е направена така, че по време на танца да щрака в такт с музиката.

И това не е просто украса. То е театър. То е звук, движение и светлина.

Както е описано в разказа на читалището, целта е, когато Бразаята танцува, тя да въздейства „едновременно с танца, с щракането на маската и с отразената от огледалото и пайетите светлина“.

Бразаята излиза вечерта срещу Коледа.

Тогава групи бразаери, придружени от гъдулар, тръгват из селото. Минават през домовете, през дворовете, през местата, където хората ги очакват. Всяка група е от млади ергени. Един носи кратунка за парите, друг – кука за дареното месо, трети – бъклица с вино.

Групата не влиза в къщата. Играе на двора.

И тук има нещо много красиво: предварително не се избира кой ще бъде Бразаята. Това прави момата в дома, където бразаерите отиват. Ако в дома няма момиче, стопаните избират кой да играе. Затова всички трябва да знаят танца.

В Гарван Бразаята не пее. Не нарича. Не произнася думи.

Тя танцува.

„В Гарван бразаята не пее и не нарича, а изпълнява ритуалния танц под такта на музиката“, разказват от читалището. Маската трака, светлината се пречупва в огледалото и пайетите, а пред очите на домакините оживява образ, който не е просто маска, а знак.

Знак за прогонване на злото.

Знак за плодородие.

Знак, че домът е посетен, благословен и включен в общия кръг на селото.

След танца домакинът черпи бразаерите с вино. Домакинята ги дарява с кърпи, кравай, питки, месо и вино. Момата украсява калпака на Бразаята. Накрая стопанинът дава пари и ги кани пак – догодина, отново, както повелява традицията.

Защото се вярва, че Бразаята е прогонила злото от дома и е донесла плодородие.

Така един обичай се превръща в памет на цялата общност.

Читалището в Гарван не живее само в миналото. То има и своето днешно, практично, нужно лице.

Библиотеката към НЧ „Димитър Иванов Полянов – 1870“ активно участва в културния живот на местните хора. От читалището я определят като културен институт, който „осигурява правото на гражданите на равноправен и свободен достъп до информационно обслужване“.

Това е особено важно в малките населени места. Защото там библиотеката често е много повече от помещение с книги. Тя е място за помощ, за среща, за занимания с деца, за достъп до техника, за първи стъпки в дигиталния свят.

В Гарван библиотеката работи с читатели, обновява фонда си чрез покупки и дарения, подрежда витрини и тематични табла, популяризира книги чрез социалните мрежи, подготвя кръстословици, викторини и занимания за деца през ваканциите. Провеждат се безплатни групови и индивидуални обучения по компютърна грамотност. Организират се дейности за най-малките, презентации, творчески занимания и общностни инициативи.

Това е другата страна на читалищната памет – не онази, която само съхранява, а онази, която отваря врати.

Историята на читалище „Димитър Иванов Полянов – 1870“ в село Гарван е точно такава история, с която една поредица за 170 години читалищно дело може да започне силно.

Защото в нея има всичко: старо читалище, жива традиция, песен, библиотека, деца, дигитални умения, обичай, който не е забравен, и общност, която продължава да го разпознава като свой.

Бразаята не е просто маска от миналото. Тя е движение. Тя е светлина в двора. Тя е звукът на дървената уста, която щрака в такт с музиката. Тя е очакването преди Коледа. Тя е споменът за бабите, които са тъкали, шили и украсявали. Тя е знак, че селото още пази своя ритъм.

А читалището е мястото, което прави този ритъм видим.

В Гарван паметта не стои заключена.

Тя танцува.