Маските, които помнят: обредните светове на Отец Паисиево и Ветрен

Първо се чува звукът. Не думите, не музиката, а онова тежко метално разлюляване, което идва отдалеч и кара хората да се обърнат още преди групата да се е показала. Хлопките не питат дали си готов за празника. Те просто го довеждат със себе си.

После се появяват маските. Високи, странни, украсени с огледала, цветя и мъниста. Под тях има хора, но в първия момент човек не мисли за това. Вижда движение, шум, цвят, прах, очакване. Някое дете се крие зад възрастните, друго гледа ококорено и не може да реши дали го е страх, или това е най-интересното нещо на света. По-възрастните знаят какво предстои. Те са го виждали много други пъти, но пак излизат навън, защото такива обичаи не се гледат през прозореца.

В Отец Паисиево (област Пловдив) и във Ветрен (област Пазарджик) маската не е украшение за празник. Тя е нещо много по-старо от сцената и много по-упорито от календара. Облича се, за да се мине през селото или града, да се вдигне шум, да се изгони лошото, да се отвори място за новото. И колкото и модерно да звучи светът около нас, в деня на маскарадните игри хората отново разбират защо някога това е било важно. Важно е и сега.

В село Отец Паисиево, община Калояново, читалището се казва „Пробуда – 1903“. Името му стои особено добре до кукерската традиция, защото тук пробуждането не е само красива дума. Всяка година около Сирни заговезни селото буквално се разбужда от звъна на чановете.

Обичаят е известен като „Игра на старците“. Самото име може да заблуди човек, който го чува за първи път. Това не са старци в обичайния смисъл. Това са мъже, облечени така, че да излязат извън ежедневното си лице. Да станат част от нещо по-голямо от тях. Носят бели ризи, червени сукмани, цървули, гайтанени пояси. По телата им висят тежки чанове и хлопки, понякога над 30 килограма. След няколко крачки човек разбира, че тук няма нищо декоративно. Този празник се носи на гръб.

Най-впечатляващи са маските. В Отец Паисиево те могат да стигнат над три метра. Изработват се от дърво и плат, украсяват се с огледала, мъниста и цветя. Отдалеч изглеждат почти нереални, сякаш селото за един ден е пуснало по улиците си същества от някакъв много стар сън.

Но зад високата маска има човек. Има рамене, които подпират. Има крака, които трябва да издържат. Има ръце, които носят калъчки и с тях символично разчистват пространството от злото. Има млади мъже, които са гледали по-възрастните преди тях и са чакали момента, в който и те ще облекат костюма.

Кукерският състав на Отец Паисиево, ръководен от Атанас Танев, е носител на много отличия от фестивали. Това е хубаво, разбира се. Наградите остават, снимките се пазят, грамотите показват, че трудът е оценен. Но истинската стойност на този обичай не е в плакета. Тя е в сутринта, когато селото знае, че пак ще ги има. Че звънът пак ще тръгне. Че някой пак ще сложи маската, ще стегне пояса и ще излезе.

Отец Паисиево има и друга памет.Селото е свързано с бащиния род на Васил Левски. Тази история е проучвана от Иван Чолаков, един от хората, свързани с читалището. Покрай тези проучвания той попада на забравена детска книга, написана от Данаил Кацев-Бурски, първи братовчед на Левски. В нея за Апостола се разказва по близък, разбираем за деца начин. Вместо да остане само любопитна находка, книгата е преиздадена с помощта на читалището и дарители и днес се представя в училищата.

Така в Отец Паисиево миналото не стои в една витрина. Един път минава по улиците с хлопки и маски. Друг път влиза в класната стая чрез детска книга. После се появява във видео, в социалните мрежи, в кратък разказ за местна личност, в идея за филм или дигитален гид. Старото не е оставено да прашасва, но и не е насилено да изглежда модерно. Просто му се търси път към хората.

Ветрен, община Септември, също има своя шумен начин да помни. Народно читалище „Христо Смирненски – 1904“ е читалище с над 120-годишна история, а корените му се връщат още към по-ранните читалищни имена „Пчела“ и „Развитие“. Сегашната сграда отваря врати през 1946 година и оттогава е от онези места, които хората в града разпознават без обяснение.

Тук маскарадната традиция е свързана с Дервишката група. В предоставения разказ за читалището се казва, че Ветрен възниква още през 1403 година като дервенджийско селище със стратегическа охранителна роля. Днес тази далечна история може би звучи като ред от учебник, докато не видиш групата на площада.

Участват над 60 души. Най-малките са на три години, най-възрастните достигат до 75. Това е рядка гледка. Дете, което още не разбира напълно защо носи костюм, върви до човек, който вероятно помни десетки такива излизания. Няма нужда някой да изнася лекция за приемственост. Тя просто минава покрай теб.

Във Ветрен старият обичай „Квас“ не е малко фолклорно приложение към празничната програма. Когато Дервишката група излезе, градът се събира на площада, носещ името на летописеца Георги Лютаков. Има звънци, костюми, стъпки, лица. Млади и стари, участници и зрители.

Читалището поддържа костюмите и звънците, осигурява организацията, пази сцената, на която тази традиция излиза пред хората. Това звучи сухо, ако го кажеш така. На практика означава, че някой трябва да знае къде какво стои, кое е за поправка, кой ще дойде, кой няма да дойде, кой от малките вече може да се включи и кой още само ще гледа. Традицията не оцелява сама. Тя има нужда от хора, които да я помнят и в делничен ден.

Но Ветренската история не е само маскарадна. В читалището има библиотека с над 15 000 тома, детска театрална група, фолклорен хор, дигитални услуги и една особено важна работа, която не вдига шум като хлопките, но има същата цел. Да не се изгуби паметта.

През 2025 година започва активен етап по дигитализация на ценен архив. В хранилището са открити 467 ръкописни документа от периода 1904–1914 година, събрани в 18 подпапки. Представете си този момент. Не като голямо откритие с прожектори, а като отваряне на папка, в която времето е стояло сгънато повече от век. Почерк, хартия, имена, решения, следи от хора, които са вярвали, че културният живот на Ветрен трябва да бъде записан.

Днес тези документи се сканират, подреждат и превръщат в дигитален архив. За някого това може да изглежда техническа работа. За читалище като това е нов начин да запазят културната памет на града. Преди са прибирали документите в хранилище. Сега ги изваждат оттам, за да могат ученици, краеведи и любопитни хора да стигнат до тях. Миналото сменя носителя си, но не губи гласа си.

Отец Паисиево и Ветрен не са еднакви. Едното пази високите кукерски маски на „Играта на старците“, другото извежда на площада своята Дервишка група и обичая „Квас“. В едното се говори за бащиния род на Левски и за детска книга, върната към живот. В другото се дигитализират ръкописни документи, които са чакали повече от сто години.

Но между тях има обща нишка. И на двете места читалището прави нещо много просто и много трудно. Не позволява на паметта да се разпилее.

Понякога това става шумно, с чанове, качулки и маски над човешки ръст. Понякога става тихо, със скенер, папки и внимателно подредени архивни страници. Понякога минава през дете, което за първи път облича костюм. Друг път през човек, който търси историята на рода си или името на свой предшественик в стар документ.

Общото е, че някой трябва да се заеме.

Някой трябва да намери участниците, да стегне костюмите, да пази звънците, да отвори архива, да преиздаде книга, да направи видео, да качи снимки, да покани хората на площада. Някой трябва да повярва, че тези неща не са отживелица, а начин едно място да не забрави себе си.

Маските в Отец Паисиево и Ветрен може да изглеждат страшни. Всъщност в тях има грижа. Грижа за селото, за града, за децата, за старите имена, за онзи особен ред, в който всяка година злото трябва да бъде изпратено, а хората да започнат на чисто.

И когато чановете тръгнат, няма нужда от много обяснения. Хората излизат. Гледат, снимат, усмихват се. Някои си спомнят. Други запомнят за първи път.

Така маските си вършат работата.

Помнят вместо нас, когато ние забравяме. И ни връщат обратно там, откъдето сме тръгнали.

Снимки: Народно читалището се казва „Пробуда – 1903“, Отец Паисиево и Народно читалище „Христо Смирненски – 1904“, Ветрен