English   14406 НПО
ИНФОРМАЦИОНЕН ПОРТАЛ ЗА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ




Моите приемни баба и дядо, които ме научиха да бъда щастлива и спокойна

 
Това не е приказка, не е и история - това е моят живот. А аз съм само на седем години. Може би си задавате въпроса защо искам да ви разкажа за мен? Много е просто, аз вече съм едно щастливо дете и искам всички да го знаят.

Разказвали са ми, че съм се родила много мъничка и съм била единственото дете на мама и татко. Баща ми е заминал да работи в чужбина и са ме гледали мама, баба и прабаба. На майка ми й е било трудно да се грижи за мен сама, защото е била на 16 години. Когато съм станала на две годинки, са разбрали, че имам някакъв проблем, защото все още не можех да вървя. За да могат да ми помагат различни специалисти, съм прекарвала седмицата в Дом за медико-социални грижи за деца, а мама ме е вземала през почивните дни. Нямам спомен от тези мои първи години, но съм чувала от социалните работници (така им казваха всички), че мама се е грижила добре за мен. После се е наложило и мама да отиде да работи при татко в чужбина. Преценили са, че няма да имат възможност да се грижат за мен и са ме настанили за постоянно в този дом. Вие сте чували вероятно много неща за домовете – няма кой да те гушне и да те помилва. Вече бях на четири години, а не можех да ходя до тоалетна, не можех да говоря, а така ми се искаше да си говоря с другите, да пея песнички. Исках да правя и много други неща, но все нямаше време за това. Не можех и да ходя на разходки, заради крачетата и ръчичките, които не можех да движа, а и за това все нямаше време.

Когато станах на 5 години, се случи нещо удивително – запознах се с баба Ива и дядо Жоро, с които се виждах и им гостувах един месец. Те ми обясниха, че са приемни родители и искат да се грижат за мен. На мен много ми харесаха – бяха добри и се отнасяха много мило с мен и с толкова много внимание. Скоро заживях в техния дом. Не си мислете, че бях сама – те вече имаха едно приемно момиченце и едно голямо мило куче. На четири години и половина се научих да ползвам гърне /приемните ми родители бяха много горди с това мое постижение/, след това започнах да ползвам тоалетна, да се храня сама и да правя много нови други неща. Направиха ми и четири операции на крачетата, защото имам ДЦП, така ми обясниха баба и дядо. Те винаги бяха с мен, защото в болниците беше много страшно, но баба и дядо ми казваха, че съм герой. После ме водиха всеки ден на специална гимнастика, за да се науча да ходя и да мога да рисувам с моливи и пастели. Ходехме на разходка почти всеки ден. Играех с други деца на детски площадки и имах много нови приятели. Баба и дядо имаха време за мен.

 Всеки ден баба ме занимаваше и аз се научих да бърборя, научих азбуката, да броя, да рисувам, да пея детски песнички и да казвам стихчета, да разказвам приказки....В приемното семейство не беше скучно – докато бях там, баба и дядо се грижиха за още две бебета, а най-незабравими ще останат почивките на море, задължително с тримата им внуци и големите празници у тях, в Комплекса за социални услуги и в МОЛ-а. Беше голяма веселба.

Аз знам, че баба и дядо много ме обичат, но те и всички от Комплекса за социални услуги, с които се срещахме всяка седмица (те много помагаха на мен и на баба и дядо), ми казваха, че ще имам мама и татко и то от много далече. Не го разбирах много, но когато видях Катрин и Тимъти, усетих, че те наистина са моите мама и тати. Може и да ви е странно, но първото, което си помислих, когато ги видях е, че приличам много на мама Катрин. Няма да забравя първата ни среща – толкова игри и забавления, сякаш съм ги познавала цял живот. Интересно ми беше, когато мама казваше думички на български език, които беше научила специално за мен. Разказаха ми за семейството си и че много биха искали и аз да съм част от него. Не мога да не се похваля, че имам и трима по-големи братя. Баба ми казваше, че аз ще съм принцесата на батковците. Трудно ми беше да чакам след като мама и татко си тръгнаха за далечните Съединени американски щати. С баба гледахме албума със снимки, а всяка седмица се виждаме и говорихме с мама и татко по скайп. И какво си мислите, че просто ги чаках ли? О, не. С баба започнахме заедно да учим думички на английски език и мисля, че се справях добре. Дойде и денят, когато мама и татко пристигнаха от САЩ, за да ме вземат. Тук бяха и тримата ми батковци, които се надпреварваха да ми се радват, да ми говорят, но аз не ги разбирах. Това не е толкова важно, защото всички се радвахме. Естествено, най-щастливата бях аз! Казвах на всички „О’кей”, гушках се в мама и тати.

Вече съм в САЩ и можете да видите как с грижите мама Катрин и тати Тимъти, на баба Ива и дядо Жоро и всички хора от Комплекса, които ми помагаха вече почти ходя сама!

Баба Ива и дядо Жоро ме научиха на толкова много неща – да не страхувам, защото винаги ще има кой да се погрижи за мен, да бъда усмихната, да бъда тъжна, защото това се случва с всички нормални деца, да говоря, да пея, да разказвам приказки, да мога най-сетне да движа крачетата и ръцете си и да рисувам с моливи и пастели. Научиха ме да бъда щастлива с моето ново семейство. Благодаря!
Вани


Сходни публикации

Фондация „Заедно в час“: Смях с кауза, маратон по четене с колеги и други начини да подкрепим българското образование през

Фондация „Заедно в час“: Смях с кауза, маратон по четене с колеги и други начини да подкрепим българското образование през месец май

Месец май е месецът на образованието в България, но освен празници, учениците ни имат нужда от образование, което ги подготвя

Защитено пространство за деца, станали жертва на насилие, ще бъде открито през юни в Казанлък

Защитено пространство за деца, станали жертва на насилие, ще бъде открито през юни в Казанлък

Почти седем хиляди лева бяха събрани по време на благотворителната кампания на сдружение „Жените на Казанлък“ за създаване на

Фондация „За споделено родителство“ излиза на протест

Фондация „За споделено родителство“ излиза на протест

Фондация „За споделено родителство” се фокусира върху децата след раздялата в семейна среда. Фондацията излиза на протест, тъй