Деян Колев: Ромските организации ще имат влияние, когато зад тях застанат по-широки обществени групи

Деян Колев (1975) е председател на най-голямата и най-известна в България ромска организация „Амалипе“, намираща се във Велико Търново. Той е автор на няколко книги, посветени на историята и културата на ромите. С времето неговата организация се превърна в център и двигател на множество важни инициативи, насочени към интеграцията на ромите у нас и в чужбина, а Деян Колев се утвърди като водещ европейски експерт по тези въпроси. С него разговаряме отново след интервюто, което той даде за „Маргиналия“през февруари 2016 г. – за пътищата на ромската интеграция, за европейската помощ за нея и какво да правим, когато тя свърши, за стратегията на ромските граждански организации, за политическите перспективи на страната, за нарастващия натиск на ултранационализма и за това, как той ще се отрази върху положението на ромското малцинство.

Мина година, откакто с вас, г-н Колев, правихме подробен разговор, който беше публикуван в „Маргиналия". Искам да се опитаме да направим опит за равносметка – какво е ставало през тази година с т.нар. „интеграция на ромите“ и да видим перспективите. Какво се промени? Какъв е балансът на положителните и на отрицателните, ако има такива, промени?

Не мога да кажа, че има каквито и да са съществени промени в областта на правителствените политики по „интеграцията“. За тази една година се смениха два пъти председателите на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси (НССЕИВ), сега – със служебното правителство – има трети. Председатели бяха Калфин, Т. Дончев, а сега е Малина Крумова. И на тримата мандатът им е кратък. Двамата предшественици на сегашния служебен вицепремиер започнаха с идеи за промени, но така или иначе нищо от тях не се осъществи.

Както липсваха промени в тази политика, така и продължават да липсват…

Да, точно така, продължава да ги няма. Що се отнася до НПО сектора, това, което наблюдавам като положителна тенденция, е, че става обединяване, окрупняване на разпръснатите усилия на ромските граждански организации. Вече от месеци тече процес на формиране на по-големи коалиции на такива организации. Това е от една страна. А от друга – има и процес на създаване на механизми за нормален разговор между тези обединения. Какво имам предвид? Сега действат две по-големи коалиции от ромски НПО-та, едната е Национална коалиция „Интелект“ (в нея влизат Асоциация „Интегро“, Асоциация „Равни възможности“, Рома верситас“ и няколко по-малки организации), другата е „Мрежа за интеграция на ромите“ (там са „Амалипе", „Свят без граници“, „Ромска академия за култура и образование“, „Ларго“ от Кюстендил и други). Свидетели сме на опит различните НПО да си взаимодействат по определени въпроси, като всяка от тях си запазва самостоятелността.

Би било много добре, ако в някакво близко бъдеще тези две коалиции направят нещо като конфедерация помежду си.

В ромския сектор думата „конфедерация“ се свърза с една организация в миналото, за която мненията са противоречиви, но не думата е важна, а взаимодействието. Вече разговорът между хората и организациите им е по-нормален, има общи форуми, на които всички се събираме и обсъждаме нещата, като се опитваме да формулираме позиции, около които можем да се обединим. Това е хубаво, доскоро ромският НПО сектор беше много разпокъсан. Радвам се на това развитие, защото между ромските организации всъщност няма съществени идеологически различия. Има разлика в подходите, което е нормално, но не и по преследваните цели.

Но не мога и да кажа, че съм много голям оптимист – не защото процесът на консолидация на организациите няма да се случи, той ще стане. Убеден съм, че ромските организации ще имат влияние тогава, когато зад тях са застанали по-широки групи. Те може да са групи от местни активисти или такива от институции, с които ромите работят, има и други възможности. Когато една организация може да демонстрира по-сериозна подкрепа, надхвърляща очертанията на ромския квартал, тогава тя ще има и влияние. В противен случай, дори да се обединят десетки организации, ако те нямат подкрепата на по-широки групи хора, няма да го имат това влияние. Ромската интеграция не може да се случи само с усилията на ромската общност. Под „по-широки групи“ разбирам както общностни групи, такива в общността, така и различни професионални гилдии – например учители, директори на училища, социални работници, хората в здравеопазването и т.н. Естествено, става дума и за всички от мнозинството, които са положително настроени към идеята за ромска интеграция, тяхната подкрепа е изключително важна, те трябва да бъдат привличана за каузата.

Искам да ви припомня една ваша мисъл от интервюто преди година. Бяхте казал, че ромската интеграция ще отбележи напредък, когато исканията на ромите започнат да изразяват не само техните интереси, но и тези на много по-широки групи. Ясно е, че политиците от големите партии спекулират с нещо основно – с разделението, с вбиването на клин между „ние“ (т.е. мнозинството) и „те“ (малцинствата). Така те се легитимират. Има ли напредък в преодоляването на това разделение, в подсичането на този клин?

Това, което мога да кажа като опит на организацията, която представлявам – „Амалипе“, е, че ние, по-специално в сферата на образованието, но не само, работим активно в тази посока. Идеята ни е около нас да застане една по-широка група училища, не само училища, които интегрират ромчета, но и такива от селските райони, такива, които са от, както аз я наричам, „другата България“. Става дума за училищата, които са далеч от вниманието на министерството, от регионалните му представителства, които не са т.нар. „елитни училища“. И в това имаме успех – мрежата ни от обхванати учебни заведения се увеличава непрекъснато и сега в нея членуват над 250 училища от цялата страна. Преди година, когато правихме предишното интервю, бяха 170. Това е мощна сила и мога да дам следния пример: предишният ни разговор беше на конференция с директори на училища през февруари 2016 г. Направихме я в София, защото мислехме, че ако е в столицата, ще дойдат по-лесно представители на МОН. Същото събиране тази стана във Велико Търново и се събраха 248 директори. Показателно беше, че този път дойде заместник министър на образованието и други представители от МОН, които бяхме поискали да дойдат. Те пътуваха до старата столица, стояха през цялото време и това е индикатор за нарастващата сила на групата училища, с които работим. Далеч съм от мисълта, че ние сами бихме могли да постигнем успех без тази група.

Но не е ли истина, че тези училища – под една или друга форма – получават финансова подкрепа за това, което правят в рамките на вашата мрежа?

Не, те не получават почти никаква финансова помощ за това. Мрежата ще продължи да функционира дори да няма никакви пари. Училищата получаваха финансова подкрепа в самото начало, когато бяха само 34, след това станаха 90 и т.н. Нашето финансиране за програмата оттогава не се е увеличило. С други думи, колкото повече училища се включват в програмата, толкова повече намалява и финансирането за всяко едно. В момента те влагат за дейности по програмата за ромска култура и история много повече пари, отколкото получават от нас. Участието им в мрежата е резултат от осъзнатата необходимост да бъдат част от един по-мащабен процес на формиране на политики, който да отчита думата, гласът на този тип училища.

Значи трябва да разбирам, че тези училища са осъзнали необходимостта да работят в посока на приобщаването на ромските деца, в името на благото на по-широката общност на хората в техните села и градове? Така ли е?

Така е, до голяма степен, да. Освен това, те са осъзнали, че гласът им може да бъде чут само като участват в мрежата. Един-два примера да дам, за да стане ясно. Ние на Ромската Нова година, на Василица, от години водим ученици, които посещават министерства и разни други институции. На нито едно от училищата, от където идват тези деца, не покриваме нито нощувките, нито транспорта. Те плащат от своя си бюджет. Ние само осигуряваме възможността децата да посетят съответното министерство. По същия начин е организирано и участието им в детския летен ромски фестивал „Отворено сърце“. Повече от 2 000 ученици имаше на последното му издание миналата година. Там ние покривахме разходите само на десетте най-добре представили се училища. Останалите 90 си плащат сами участието. Така че в голяма степен системата е станала самовъзпроизвеждаща се и резултатите идват от осъзнатата взаимна полза за всички.

Това е важно, защото аз всъщност възпроизведох чрез въпроса си един разпространен стереотип, според който казва, че институциите, които работят заедно с ромсикте организации, го правят, защото имат материална изгода от това.

Този стереотип в известна степен е правилен. Сигурен съм, че немалка част от организациите, ако нямат финансова изгода, ще се откажат. Но не всички, съвсем не всички. Други ще продължат и без пари.

Радвам се да чуя, че добре осъзнатият стратегически интерес е по-силният мотив, отколкото парите.

Вижте, ето какъв е например случаят с училищата. Те не получават пряко финансиране. Но от нас получават помощ за разработване на проекти, за достъп до най-различна информация. Тук мога да приведа забележителен пример за ползата на училищата от взаимодействието с „Амалипе“. Миналата есен стартира програмата „Моят час“, тя е най-голямата програма на МОН по ОП „Наука и образование“ и е за подкрепа на извънкласни дейности. Осъществява се в 97% от училищата. Предназначена е за всички деца, съвсем не е само за ромчета, и е много добра, защото делегираните бюджети не позволяват на училищата да развиват извънкласна дейност, а с проекти по тази програма това става. МОН я управлява. Но освен че я почна с година закъснение, това стана и с огромен недостиг на информация. Поради това училищата нищо не знаеха – нито какво трябва да направят, нито какви са следващите стъпки и т.н. Но ние събрахме информация от най-различни източници, а освен това, аз като представител в Комитета по наблюдение, имам голяма част от сведенията, а и питахме МОН, а когато „Амалипе“ пита, то МОН отговаря. И така, ние се превърнахме в информационен център за тази програма, защото качихме всичко, до което се добрахме, на сайта си. Това много разшири влиянието ни и сред училищата, в които въобще няма ромски ученици, те ни търсеха за съдействие. Аз винаги следя посещенията на нашия сайт. Обикновено са около 200 – 300 на ден. Но когато публикувах един аналитичен и информативен текст за програмата „Моят час“, то за половин ден имахме повече от 2000 посещения!

Е, вие в случая сте заместили МОН, станали сте, така да се каже, „паралелно“ МОН.

Дори за една седмица трябваше да ангажирам трима колеги от офиса и те през това време бяха нещо като телефонна централа, защото не можеха да вдигнат очи от отговаряне на телефонни обаждания за информация по тази програма и от звънене на училищата. А тези от нашата мрежа бяха облагодетелствани, защото първи направиха това, което трябваше да направят.

Видяхме се с вас преди две седмици на организираната от „Амалипе“ и „Отворено общество“ голяма конференция за отчитане на постиженията в изпълнението на европейските програми в частите им за интеграция на ромите и за очертаването на перспективите предвид сумата от над 200 милиона евро, които ще бъдат вложени у нас за най-различни проекти по линията на т.н. „Норвежки финансов механизъм“. Това беше нещо като „парад на успехите“. Много и важни неща се правят, но с европейски пари. Ала ЕС сега е период на преустройство, нищо не е ясно за бъдещето. Обаче моментът, в който европейските пари ще секнат, наближава, макар че има страшно много неща за вършене по интеграцията. Какво ще стане с нея, когато вече няма да има „пари от Европа“?

Сега у нас какво ли не се прави с европейски средства, далеч не само за неща в областта на интеграцията се ползват. Близо 80% от инвестициите у нас идват по линия на европейските програми. Дори такова ключово нещо в областта на образованието като извънкласната дейност, сега у нас разчита изцяло на европейските пари. До преди две години т.нар. „целодневна организация на учебния процес“, което е изискване на закона, разчиташе изцяло на тях.

Разбира се, зависимостта само от европейски средства е тревожна. Но още по-тревожна е ситуацията, когато тези пари не се ползват като стартов капитал за нещо, което трябва да стане устойчиво и след тях. Лошо е, когато те се ползват като вода, която се сипва в нагорещен пясък, за да облекчи малко жегата. Но след време слънцето пак пари, нали? Надявам се, че ще се появят практики, които, след като получат начално финансиране, ще могат да намерят своя по-нормален начин на съществуване и без тях. Т.е. нещата да се финансират от държавния бюджет, от общините, от бизнеса, защото и той трябва да се включи. Той има много голям интерес от квалификацията на ромските младежи и девойки. Предприемачите винаги казват, че има недостиг на квалифицирана работна ръка. Дали устойчивият нормален начин на финансиране на интеграцията без пари отвън ще се случи, не мога да кажа. Но за такова развитие работим. Както се получи с нашата образователна мрежа, така че всеки участник след първоначалната инвестиция да осъзнае интереса си, да разбере, че заедно постигаме успехи и че трябва да инвестира, и то себе си, така се надявам да се получи поне с част от практиките по ромската интеграция. В някои от областите й мисля, че това е възможно. В други, при това ключови, области, това не е възможно, например в сферата на ромската култура. Нея държавата надали ще я финансира. Много важна наша задача е да намерим по какъв начин ще продължим процеса на запазване и обновяване на ромската култура и идентичност.

Съвсем обективно казано, ако политиците ни проявят разум, ще разберат колко е важно за България образованието и квалификацията на ромите. Но ромската култура никога на тях няма да им е приоритет.

Мисля, че обществената ни среда – както по отношение на вътрешните малцинствата, така и по отношение на тези, които идват (т.е. бежанците и мигрантите), по отношение на интеграцията и дори по отношение на ЕС – се влошава. Вероятно след изборите ще е още по-лошо. Има много обезпокоителни знаци за това, например веригата прогонвания на сирийци напоследък.

Какво, според вас, могат да направят ромските сили за противодействие срещу това влошаване? Защото е възможно да стане така, че у нас да вземат връх крайно националистически настроения, а ЕС, зает с вътрешните си проблеми, да няма механизъм за въздействие.

Опасността е съвсем реална. А освен това общественият климат за интеграционната политика е негативен от много време, не от сега. През последната година „избива“ по отношение на мигрантите и бежанците, спрямо малцинствата у нас той е негативен от много години. Това, което ние, гражданският сектор, можем, да направим, са, най-общо казано, две неща. Първото е да привлечем и включим активно тези демократично мислещи хора от мнозинството, за които правата на човека имат значение и за които демокрацията не е само приказка и които разбират, че правата на малцинствата са част от демократичната култура на европейска България. Такива хора има, не са много, но ги има, трябва да ги търсим и да ги привличаме, включително тези които формират Можем да направим и друго, а ние от „Амалипе“ много работим за това, е да се подходи към определени професионални гилдии, които имат и винаги са имали важна роля при определяне на общественото съзнание.

Учителите са една от тези гилдии, други са лекарите, социалните работници. С тях трябва целенасочена да се работи. Както към ромската, така и към мнозинствената част на тези гилдии. Защото когато учителят отправя послание, че позитивни неща се случват, че в „тази посока“ трябва да се действа, тогава е много по-добре, отколкото, ако го казват само ромските организации. А иначе е много важно по тези въпроси нашата политическа каса да направи това, което трябва да стори.

Казвам една банална истина, но е нужно тя да се повтаря: през 90-та година бяхме на ръба на гражданска война, след „Възродителния процес“. Колкото и да упрекваме политическата класа от онези години, тя все пак успя да направи нещо мъдро, а именно – спря говоренето за турците като за „пета колона на Анкара“, като за хора, които у нас искат да приложат „кипърския вариант“ и т.н. Тогавашните партии – и БСП, и СДС, успяха да постигнат консенсус за това. Въпреки че си спомняме какви протести имаше след 29 декември 1989 г., когато се взе решение за връщане на имената на турците – масови, къде инспирирани, къде спонтанни. Но тогавашните политици не се подадоха на изкушението да заиграят с националистическата карта.

По отношение на ромите това нещо никога не се е случвало. Напротив, партиите – къде неясно, къде понякога съвсем експлицитно заиграват с „ромската карта“. Но дори и преди появата на „Атака“ основните партии много често ставаха изразители на антиромски настроения. Така че отговорността на политическата класа е много важна. А изкушението – тъй като хората не обичат особено ромите и антиромските послания лесно намират подкрепа – да се поведат по тези послания, е много голямо. Но добрите неща за България са се случвали тогава, когато политическата класа е отправяла послания, които за момента не са били популярни. Когато Соломон Паси за първи път каза, че България трябва да влезе в НАТО, май щяха да го линчуват публично. Тогава дори СДС не подкрепяха това. А десет години по-късно имаше почти пълен консенсус сред обществеността за НАТО. По отношение на ромската интеграция трябва да се случи нещо подобно. Но само НПО-тата не можем да постигнем това.

Така е. Трябва да се включат много по-мощни ромски, и не само ромски, сили. Има чудесни примери за „производство“ на ромска интелигенция, например стипендиантската програма за роми медици. Чудесни младежи и девойки – умни, знаещи, енергични, амбициозни! Със сигурност всички ще си пробият добър път в живота. Но тези млади хора не се връщат там, откъдето идват – махалите. Мисля, че много по-голяма полза за ромската общност ще има, ако те се върнат при корените си – и там може да се практикува, нали? Какво да се направи, за да се върне новата ромска интелигенция в махалите, за да служи като ролеви модел?

Поставяте въпрос, който ние много пъти сме обсъждали – за донорите. Ставало е дума и за стипендиантската програма за студенти медици, и за другата, по-голямата. Ставало е дума, че стипендиите трябва да бъдат обвързвани най-малкото с някакъв задължителен стаж в ромска общност. Всеки от младите хора има избор. Бидейки ром, младежът може да избере да се претопи в мнозинството. И аз не мисля, че донорските програми са прави, като не стимулират чрез договорите, които сключват с младите хора, тяхното връщане в махалите. Всеки може да кандидатства в университет и да го завърши, без да получава от някакви организации помощ за издръжката си, докато учи. И тогава никой не може да му каже да се върне в гетото или да работи за хората в него. Но когато вземаш стипендия по „ромска линия“, заради това, че си ром, ти би трябвало да дадеш нещо за общността си. Най-малкото е определен стаж там, в ромска среда. А съвсем минималното е, младежът, като стане добър професионалист, да не отрича произхода си, каквито примери има и не са съвсем малко. Това го смятам за морално задължение. По ОП „Наука и образование за интелигентен растеж“ скоро ще стартира програма за достъп на уязвими групи до висше образование, тя няма да е стипендиантска, но ще се покриват напр. семестриалните такси, наемът в общежитието, ще се покрива цената на кандидат студентски курсове. Та аз успях да прокарам в Комитета за наблюдение като задължителна част от договорите, които ще се сключват, да има „стаж в уязвими групи“.

Идват избори. Досега – поне в листите на големите партии – винаги е имало роми. Но сега няма такова нещо. Ако имаше роми в листите, щеше да се разчуе, нали? Фактът, че няма такива сега, не е добър знак, нали?

Не, не е добър. Това е лош знак за две неща. Първото е, че няма ромски политици, които да могат да демонстрират сериозна политическа подкрепа, че могат да увлекат зад себе си хора. А второ, това е индикатор за увеличаващата се подкрепа на ултранационалистите.

Така е. Нека с това да завършим. Не се получи много весел този разговор, но няма какво да се прави, такава е реалността.

Автор: Емил Коен
Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.

На снимката: Деян Колев,
източник - Амалипе