Боят в Овчеполци е академичен пример за престъпление от омраза

Колкото и абстрактно да звучи, случаят в с. Овчеполци е следствие от управлението на публичните политики или липсата на такива, и отражението на този факт върху обществото. Проблемът не е двустранен, в него участват три страни – от едната страна, има младеж от ромски произход, седемнайсет годишен, който посещава помощно училище (защото само там не са отказали да го запишат), работи, за да допринася за благосъстоянието на семейството си. Втората страна е млад мъж, етнически българин, безработен, чиито родители са на гурбет извън страната, определящ себе си като националист, за който България е „над всичко". Третата страна е държавата с нейните действия и бездействия и именно тук е възелът на проблема.

Държавата е изоставила и двамата. Ако социалните политики и политиките за насърчаване на заетостта бяха ефективни, младият български мъж щеше да е на работа, а ромският младеж на училище. Т.е. и двамата са пренебрегнати, а освен това живеят на село, което не е особено престижно за днешните младежи. Омнибусно изследване на Институт Отворено Общество – София показва, че едва 17.8% от хората на възраст 18-29 г. в страната са безработни и само 13.6% от същата възрастова група живеят в села. Т.е. хората като ромския младеж и младия български мъж са много малко и приликите между тях са повече, отколкото разликите. Социалният им статус, така да се каже, е сходен, като изключим етническия им произход и ежедневните им занимания.

„Циганинът" Митко работи, а „българинът" Ангел виси в селското барче. Митко има ангажименти и постига някакви цели, (свързани с изхранването на семейството си, колкото и незначително да е това в очите на мнозина), докато Ангел не се занимава с нищо. Просто си виси. Ето тази разлика и попадането им в една и съща социална група (младите безработни на село) е нещото, което отключва агресията у младия български мъж в конкретния случай. Осъзнаването на факт, в който приликите са повече от разликите и на практика разлика няма, и че фактически са „равни" е мисъл, която Ангел не може да приеме. И за да я опровергае и да докаже, че той не е „циганин“, че той е по-високо в йерархията на Овчеполци, прибягва до използване на агресивна реч и насилие, за да унижи по-слабия от него и да се почувства по-висш, по-силен, по-могъщ, каквито са всеобщите погрешни представи за истински патриот и националист.

Това нямаше да е така, ако училищните програми са адекватни на епохата. Образователната система е мястото, от което трябва да тръгнат промените, ако искаме един ден всички българи, без значение от етническият им произход, да живеем без подобни случаи, които съвсем не са прецедент и се случват ежедневно, като агресорите не са само българи или само роми. Няма как в училище да се учи за „лошите“ турци и след това да очакваме приятелско отношение между представителите на двата етноса. Децата биват облъчвани с истории за нетърпимост още от детската градина или даже преди това в семейната среда. Попитайте някое случайно дете на площадката кои са циганите – ще ви кажат това, което би ви казал и средностатистическия възрастен българин – те са лоши, крадат, убиват и пр.

Подобни престъпения са магнит за медиите. Новините обаче обикновено съобщават за случаи, в които страните са разменени – агресорът е ром, а жертвата българин. Това е вид стандарт, наложен в публичното пространство именно от информационните канали и довел до утвърждаването на един от най-опасните стереотипи за ромската общност, а именно, че всички роми са престъпници. Информацията за случая се разпространи мълниеносно, дори извън пределите на страната благодарение на клипа, заснет от насилника, и ефективността на социалните мрежи. Вниманието на обществото беше много високо и медиите, отговаряйки на нуждите на обществото, нямаше как да не реагират, дори и материалът да не е интересен за тях. Ако не беше този клип, едва ли някой извън Овчеполци щеше да разбере за този случай на академичен пример за престъпление от омраза. Трудно е да се проследи колко са случаите на осъдени за престъпление или език на омразата, но масово тези прояви се считат за хулигански, а не ксенофобски, и по тази причина България бива осъждана редовно от Европейския съд по правата на човека. Според експерти причина за това е и липсата на съдебна практика по подобни дела. И дано този случай да създаде такава. Актът на заснемане на побоя е още един показател за чувството на недосегаемост и величие, демонстрирано от овчеполския млад мъж. Да пребиеш циганин, в случая за задоволяване на егоистични потребности, се приема от него и от хората с подобно мислене за добродетел и за услуга към българското общество, към които по ирония на съдбата спадат и всички български роми.

Днес Ангел е освободен под парична гаранция от 500 лв., тъй като нямало опасност да се укрие или да извърши ново престъпление. Но това не е съвсем така. Преди да го арестуват, той се среща с Митко два пъти – веднъж, за да го донабие, (но не му се получава – Митко успява да избяга и да се защити при свои близки) и втори път, за да му каже да не говори пред журналисти. След това се укрива в съседно село, където го намира полицията. Така че е напълно възможно Ангел да се скрие или да извърши ново престъпление.

Вероятно някой ще отговори за тормоза над възрастните хора по селата, обраните градини, разбитите къщи и т.н. Битовата престъпност определено е бич за хората на село, а и не само. Но полицейската статистика казва, че тя не е приоритет на ромската общност. Според информация на МВР през 2014 г. от общо 612 кражби на селскостопанска продукция, животни и птици 533 са извършени от етнически българи, а останалите 80 се поделят между роми, турци, арменци, евреи, гагаузи, арумъни, каракачани, агупти, помаци и всевъзможните етнически малцинства населяващи страната, както и чужденци. От общо 2 858 взломни кражби 2 049 са извършени от българи – остатъка отново се поделя между останалите етнически групи и чужденците. От общо 18 341 случая на джебчийство 14 171 са престъпления, в които извършителите са от български етнически произход. Така че не е сериозно да се говори за „циганска престъпност“ поне по две причини – първата е, че престъпността не е обоснована етнически, т.е. престъпникът е престъпник без значение от произхода си; а втората е, че няма категория престъпление, в което извършителите да са преобладаващо роми. До тук с циганската престъпност!

Социално-икономическата криза от деветдесетте години, която ние наричаме „преход", доведе до неимоверно увеличаване на социалните дистанции. Задълбочаващата се бедност, липсата на възможности и перспективи за реализация, намалението на покупателната способност и други негативни фактори превърнаха живота на обикновените хора, както българи, така и роми, в борба за оцеляване. Голяма част от обществото страда от чувство за непълноценност, което се потвърждава и от доклада за нивото на щастие на Мрежата за устойчиво развитие на Обединените нации – в класация от 156 държави България е на 144 място, между Афганистан (143-то място) и Ботсвана (135-то място). За създадената ситуация може и трябва да се търси отговорност, но със сигурност не от ромите. Те обаче е най-лесно да бъдат обвинени вследствие на закостенели и изкуствено създадени стереотипи – лъжци, измамници, мошеници, крадци, мръсни (в смисъл на нехигиенични), ограничени (умствено), нахални, източващи социалната система и ресурсите на държавата.

Това са предразсъдъците, които биват посочвани от респонденти в изследване на Институт Отворено Общество – София за социалните дистанции между мнозинството и етническите малцинства в страната.

Те биват утвърждавани и от факторите, които оформят общественото мнение – политици и медии. Обществото поема тази вълна от реч на омразата, тъй като в нея намира истински, а не имагинерен виновник за съдбата си, от която недоволства. Освен това виновникът е „циганин“, което прави нещата още по-реални. Неотдавна български депутат нарече жените от ромски произход „улични кучки“ и акцентира върху термина „циганска престъпност“. Български министър заяви, че линейки на Бърза помощ няма да влизат в ромски квартали. Провеждат се шествия „Против циганските своеволия“, а в Плевен и Стара Загора имаше случаи на забрана за роми да посещават заведения. Малко по-назад във времето няколко момчета от ромски произход бяха изключени от училище заради неприлично позиране с портрети на велики българи. Политически партии, скинари, националисти и патриоти обградиха училището, докато не получиха това което желаят, с което опропастиха живота на момчетата, които според преподавателите от същото училище са били добри ученици. В същото време се появиха снимки на младежи и деца от български произход в още по-неприлични пози, но никой не сезира прокуратурата и никой не поиска наказание за тях. Което означава „ние сме българи и ще правим каквото искаме, вие сте цигани и ще правим с вас каквото искаме“. Т.е. средата е наистина жадна за такива истории като тази в Овчеполци, мотивирана допълнително и от позитивния медиен отзвук към Динко Вълев, „ловеца на бежанци, патриота“, титулуван като супер-герой от националните телевизии, както и от другите подобни случаи, които зачестиха през последните няколко месеца. В зависимост от социалната среда и начина си на живот всеки е свободен да избере дали да се поддаде на тези влияния за „расово и етническо превъзходство“ или не. За младия, безпътен, сърдит и с чувство за малоценност живеещ на село млад мъж това е идеална среда за себедоказване, а както се оказва, голяма част от обществото подкрепя такива актове.

В същото проучване на Институт Отворено Общество – София през 2013 г. показва, че близо 66% от анкетирани жители на София споделят, че са били изложени на такова говорене, докато средният дял за страната е около 45%. Най-рядко за език на омразата съобщават възрастните хора (над 60 години), нискообразованите, хората с доходи под 240 лева на месец на човек от домакинството и хората, които живеят в селата. В същото време, едва 2.8% от жителите на София споделят, че гледат телевизия СКАТ, докато 10% от живеещите на село гледат същата телевизия редовно. Т.е. облъчването с език на омраза не означава, че той бива разпознаван като такъв. В този смисъл, чувствителността към езика на омразата отново се обуславя от социалната среда, възрастовата група, местоживеенето, като чисто статистически има предпоставки този вид говорене да се приема за нормално в селските райони.

Общественото мнение ще се промени тогава, когато всички медии заработят професионално и обективно, а разпространението на език на омразата бъде наказвано с цялата строгост на предвидените законодателни провизии. Хората и организациите, оформящи общественото мнение, трябва да се разграничават и да осъждат такива действия, а отговорните институции да си вършат съвестно работата. Трябва да се промени образователната система така, че да е съобразена с днешните реалности и да е готова да посрещне постмодерните ценности на глобализацията и свързаните с това промени в начина на живот на всеки човек, така че отношението към другия и различния да е индивидуално, а не колективно; да възпитава патриотизъм в значението му на любов към родината, а не в криворазбрания му смисъл на „всеки различен е опасен и не принадлежи тук“. Трябва да има почва, върху която промяната да стъпи. В момента това звучи като утопия и със сигурност няма да се случи бързо, дори и изведнъж с магическа пръчка политиците да се превърнат в най-толерантните, а медиите в най-обективните. Наслагваните с десетилетия негативи изискват внимателни, но ефективни и информирани подходи, които вероятно ще отнемат поколения преди да бъде постигнат осезателен напредък. Но не е невъзможно. Колкото по-универсално, обективно, коректно и истинно е говоренето, а и политиките, толкова по-добре ще бъде за всички български граждани. В такъв случай обаче политиците и медиите ще трябва да загубят в голяма степен своето влияние, а в настоящия момент за тях това е основен приоритет. Особено преди избори, какъвто период скоро ни очаква.

В този ред на мисли, подкрепата за т.нар. „граждански патрули“ или „ловци на бежанци“ не е изненада и кореспондира напълно с изследванията на социалните дистанции и речта на омразата в България. Бежанците са наричани и масово се приемат като „новите цигани“, а това не е нещо, което патриотите и обществото желаят. Имат си достатъчно. По този начин ловците на бежанци се приемат като пазители и спасители на държавата. В представите на националиста това са хора, които рискуват живота си, за да предпазят целостта на българската граница, на държавата и са готови на всичко за родината си. В тълковния речник значението на „патриотизъм“ е любов към родината в нейната цялост. Под цялост обаче, не се има предвид териториална цялост, каквото е масовото схващане. Патриотизмът не бива да е насочен навън, а навътре. Патриотизъм е да се работи за добруването на българите, включително и на българите от малцинствен етнически произход – законите да са за всички, да се спазват и да се прилагат; публичните услуги да са достъпни за всички с еднакво качество и т.н. Т.е. всеки да прави това, което може в полза на обществото – едни са чистачи, други миячи, трети шофьори. А тези, които по една или друга причина не правят нищо, както Ангел, не трябва да пречат, а да се опитват да помагат на тези, които правят нещо.

Ангел най-вероятно ще получи някаква присъда, условна. Не вярвам да се случи нещо повече, защото „тука е така“. Биеш цигани, турци, араби на воля, после плащаш 200 лв. глоба и всичко е наред. Обвиненията към Ангел могат да са няколко и да бъде осъден не на 3 години, а поне на 5 пъти по толкова. Но дори да го осъдят на 100 години затвор, 500 000 лв. глоба, 10 години пробация и общественополезен труд – какъв проблем ще реши това? Дали Ангел ще започне да обича циганите, прекарал част от живота си в затвора именно заради тях? Нека не си правим илюзии. Ако обаче Ангел живее известно време в условията, в които живее Митко и разбере, че Митко не е този, който Ангел си мисли че е, вероятно ще проумее, че те на практика са равни.

Трябва да подчертая, че съм далече от мисълта престъпниците да бъдат галени с пера – те трябва да бъдат осъждани с цялата строгост на закона, особено при толкова цинични деяния. Но абстрахирайки се от този случай, (освен това използвам имената на Митко и Ангел съвсем условно), смятам, че затворът и финансовите санкции няма да допринесат за по-добрия етнически климат. А наказанието за престъпления от подобен характер трябва да водят и до това.

Във времето на нови технологии и непомнени размери на мобилност на хора и информация обществото ни трябва да осъзнае, че е нужна промяна на нагласите към различието, и че дори и да е имало турско робство, то е приключило отдавна, оставяйки ценни уроци, които ние не съумяваме да разберем. Промяната трябва всеки да инициира за себе си – осъзнато и самостоятелно. Медиите и политиците биха могли да помогнат, но при тях също е необходим нов стил на работа, „общуване с публиката“ и поднасяне на информация. Промяната трябва да бъде процес, в който участват всички членове на обществото, както и на институциите като обществен регулатор, които пък трябва да започнат да се отнасят по един и същи начин към всички групи от населението, включително и към всички Митковци и всички Ангеловци. За да могат децата на Митко и Ангел някога, в бъдеще време, да бъдат мост между родителите си, да учат заедно, да работят заедно, а след това да се черпят взаимно в овчеполското барче. И на Трети март да се качат заедно на Шипка!