Приобщаващо образование – имитация на промяната

Интервю с Ива Бонева

Ива Бонева е докторант по социална педагогика, с магистратури от Софийския университет и от Унивеситета в Манчестър, Великобритания по социална политика и социално развитие. Тя е основател и изпълнителен директор на Центъра за приобщаващо образование oт десет години, където ръководи динамичен и мотивиран екип от специалисти по социално развитие, образование, качествени изследвания и анализи. Центърът работи за социалното приобщаване и за качественото образование на всички деца, както и за закрилата на тези, които се нуждаят от нея. Ива Бонева е с опит в образованието, социалното развитие и детските права, работила е за Програмата за развитие на ООН, за Католически служби за помощ, за Фонда „Спасете децата“, както и за местни неправителствени организации

Какво казва законът?

Дефиницията, която Законът за предучилищно и училищно образование (Обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г., в сила от 1.08.2016 г) дава е: „Приобщаващо образование“ е процес на осъзнаване, приемане и подкрепа на индивидуалността на всяко дете или ученик и на разнообразието от потребности на всички деца и ученици чрез активиране и включване на ресурси, насочени към премахване на пречките пред ученето и научаването и към създаване на възможности за развитие и участие на децата и учениците във всички аспекти на живота на общността“. (ЗПУО, Допълнителни разпоредби, ал. 1, чл. 22).

Какво казват „всички"?

Приобщаващото образование трудно навлиза в нашите училища. Причините са много. На различните деца им е по-добре в различни училища, не може да се работи в клас от двадесет и пет деца, когато някои различни изискват цялото внимание, някои деца просто не могат („разбирате го това, нали?“), няма специалисти, учителите са отрудени, претрупани, нископлатени… и така до хоризонта. Не казвам, че това не е вярно, просто е встрани от темата.

Какво правят учителите?

Когато говоря с учители и обсъждаме трудностите, които имат с „различни“ деца, почти винаги излиза наяве, че моите събеседници всъщност от години преподават приобщаващо и имат много успехи. Има нещо смущаващо и парадоксално в това разминаване. Например, често ми се случва, когато правя интервюта с учители да ме посрещнат нервни, със скръстени ръце и обвинително – „вашите глупости с приобщаващото образование, няма как да станат“, „нямат шанс тук“, „много са измислени“… И после, когато започнем да говорим, се оказва, че ежедневната им работа в някои класове и с някои деца е равна на подвиг. И те го правят, от години. „Защо?“ – питам аз. Учудени погледи  –  „Ами те като са ми в класа, не могат да седят без да правят нищо, трябва всички да дърпат напред“, „Аз съм им като майка, не мога да ги деля, всяко детенце може нещо. Те сега трябва да се научат, после ще ги изпуснем.“, „Ами какво да го правя, сигурно не е най-доброто, което аз му давам, ама мога ли пък да го оставя.“, „Не го разбирам  това дете, но ми беше мъчно за нея – би ме, рита ме, удря ме, крещеше, обаче се заинатих и сега добре учи, разбира се децата и ми пише писма колко ме обича… Какво ще стане с нея после, сърцето ме свива…“,  „Вижте, трябват специалисти, ние, обикновените учители най-много да им дадем някаква топлина, разбиране.“ „Те децата просто усещат, не какво казваш, а как се отнасяш към тях е важно. Безпогрешни са. Ако не ги харесваш, и те не те харесват и не учат. “

Тогава кой имитира промяната?

Учителите, които казват, „това няма да стане“ и скръстват ръце, но приобщават, другите, които усърдно приобщават в медиите и на хартия, но в училище не се случва нищо приобщаващо, тези,които го разбират и го правят или тези, които нито искат да знаят за приобщаване, нито се интересуват от децата. Отговорът е прост – който имитира, че преподава и който имитира, че го е грижа за децата, имитира и че приобщава. Независимо дали подкрепят приобщаването или не – учителите, които горят за професията и децата си са приобщаващи.

И сега, какво е приобщаващо образование?

Съществуват много определения на това какво е приобщаващо образование, като преди всичко то е процес, не резултат. Основните му характеристики са: качествено образование на всички деца, което се случва в училище и зависи от всеки учител, всеки ден; развиване на способностите и личността на детето; премахване на бариерите, които могат да възпрепятстват ученето и участието на всяко дете; отношение на приемане, разбиране, уважение, грижа, подкрепа. И пак да си кажем, приобщаващото образование не се отнася за децата със специални образователни потребности, то е за всички: деца, учители, родители.

Засега, все още, рядко говорим за приемане, разбиране, уважение, грижа, подкрепа и по-често  за образование за деца с увреждания. А приобщаващо образование на практика означава всички ученици в едно училище, независимо от техните силни или слаби страни, да са част от училищната общност. Като че ли, това предстои да бъде разбрано. Термините „приобщаващо“ и „интегрирано“ не са синоними и едното не е по-красива фраза за същото. Интегрираното образование поставя акцент на физическото съвместно пребиваване, отчита като успех посещаемостта и предполага редица мерки за терапия и „корекционни дейности“ на детето с увреждане или друго различие, така че то да може по-бързо и възможно най-добре да се впише в средата на връстниците си. Приобщаващото образование отива като философия и образователна рамка много отвъд пространствената заедност – то предполага равни права на всички деца за достъп до добро образование. Ако сме съгласни, че човешките права са универсални,  приобщаването в образованието е въпрос на достъп – не само като инфраструктура, но и като приложимост на учебната  програма и съдържание, както и на начините на преподаване към способностите и уменията на всички деца.

Добре, има го в Закона, учителите го правят, защо не се случва? Защо все повече и повече деца изпадат от образователната система или излизат от нея съвсем неподготвени за самостоятелен живот?

Сложно е и само някои от вероятните причини можем да изброим.

Извървеният български път от интеграция към приобщаване се случва бавно и отгоре-надолу, с натиск към училището, а не от него. Подобен натиск, традиционен за нас, предизиква имитиране на промяна, не осъществяване на такава. Но пък нашата образователна система е добра в симулирането. По времето на развития социализъм (откъдето идват повечето учители и университетски преподаватели) ние израствахме в свят, в който учихме и бяхме обградени от литературни примери на най-висок морал, от идеите за равенство, справедливост и честност. В същото време, още от малки ни ставаше ясно, че всъщност, правилата не важат за всички – от достъпа до луканка, коли, карти за море до митичните корекомски яйца. Имаше наказвани, имаше изчезващи хора – беше задължително и животоспасяващо да се симулира и да не се задават въпроси. Лично аз го разбрах във втори клас, но това е друга тема. Това (защитно) поведение продължава до днес. Учителите често симулират преподаване, учениците – че учат. Това е най-разумния начин на функциониране, не ме разбирайте грешно. Кой учител (сам и неподкрепен) доброволно би приел присърце отговорността за изграждането и бъдещето на двадесет и пет деца, много от които в неблагоприятна ситуация? И кой ученик би могъл да усвои тежката и безсмислена, несвързана с живота академична материя, когато много по-интересна, бърза и илюстрирана информация има в джоба си, на един клик разстояние?

И същевременно, приобщаващо образование се случва в различни класове  не защото е задължително.  Добрата воля на управленския екип и добрата воля, емпатията и нагласите на учителите са основните фактори, които го правят възможно. И това е едно добро начало.  Миналата есен Мичиганския държавен университет публикува резултатите от изследване за емпатията по света. Излиза, че имаме известен проблем: от 63 изследвани държави, тези с най-нисък резултат за обща емпатия са Литва, Венецуела, Естония, Полша и България. Седем от десетте най-малко емпатични държави са от Източна Европа (http://journals.sagepub.com/doi/abs/10.1177/0022022116673910).

В момента, Център за приобщаващо образование изследва съзнаваните и несъзнаваните нагласи на българските учители. През 2015 видяхме, че една трета от учителите категорично подкрепят приобщаващото образование (32%), 14% категорично го отхвърлят, 32% го подкрепят отчасти, а 22% заемат междинна позиция. Макар и повърхностно и вероятно социално желателно – все пак приобщаващите нагласи сред учителите преобладават. Или поне учителите са наясно, че приобщаващото образование няма алтернатива в страната ни и връщане назад е невъзможно.

Може да се каже, че сега действащата нормативна уредба е добра, но изостава практическото ́й приложение. Липсва опит. Допреди двадесет години децата ги разделяхме на можещи и не можещи, на талантливи и обикновени и за всички си имаше специални училища. Не само учителите, никой не беше свикнал да вижда различни деца в училище. Когато казваме, че обществото ни не е приобщаващо, това е самата истина. Същото, уви, важи в различна степен и за голяма част от Земята.

Различието не би трябвало да е проблем. Когато съм в Гана, аз съм по-очевидно различна отколкото когато съм в България, но съм все аз. Приобщаващата педагогика не игнорира индивидуалните различия между учениците. Тя по-скоро окуражава учителя да увеличава обхвата на възможните избори, които всеки ученик има в общността на класната стая. Тази не-гръмка, но, бих казала, ключова промяна в мисленето за индивидуалните различия между учениците, се фокусира върху ученето като споделен процес и дейност и така избягва негативните ефекти на това да се третират някои деца като различни. Защото всички са.

Никъде приобщаващото образование не е навлязло гладко, макар и да е утвърдено като единствено справедливо там, където вече се е  установило. Вероятно философията му е причина за това, трудно съвместима с философията на конкурентност, превъзходство, война, надмощие и агресия, която, с малки изключения, цари до днес.

Уви, днес малко говорим за философия в училище. Тази на приобщаващото образование е стара и почива на система от убеждения, изповядваща ценността на участието, принадлежността и взаимодействието с другите. В идеалния случай, приобщаващите общности съзнателно се развиват, за да могат да посрещнат нуждите на всички свои членове.

Можем да забележим в литературата как тези убеждения, вярвания и принципи са се променяли през годините, започвайки от милосърдието (милост към различните) и достигайки до същината на съвременната система от идеи за човешките права, равенство, разнообразие (diversity) и социална справедливост. Начинът, по който в съвременните западни общества се подкрепят различните ученици почива именно на тези идеи.

Разнообразието включва в себе си много категории – език, пол, раса, етнос, сексулана ориентация, увреждане/липса на увреждане, религия и други, и включва в себе си характеристики , които сами сме създали или са създадени от други. При това част от тези характеристики са видими, други не, което поставя пред учителите предизвикателството да са винаги с разбирането, че всички деца и всяко едно от тях е различно и има своите различни нужди, възможности и стремежи. Когато това се случва, у учениците се възпитава култура на взаимно уважение като подготвя децата да бъдат уважителни, но и любопитни към различията между хората. Обратно, фокусирането върху специалните образователни потребности носи риска да пропуснем факта, че всяко дете учи по различен начин. Друг риск, който фокусирането върху уврежданията или, например, определена етническа идентичност носи е, че всяка категоризация, когато се използва извън конкретния контекст, за който е създадена, а именно в административната система за организиране на образователната подкрепа,  може да се превърне в инструмент за изключване на групи и категории хора, и да създаде властови отношения, като формира специално отношение към определена специализирана експертиза. Така баналното „не можем да вземем детето Ви, нямаме специалисти“. Дори без детето да има специални образователни потребности, времената и обществата, в които живеем, са разделени и отчуждени, което улеснява процеса, при който в училище остават неприобщени различни, изключителни, нетипични деца. Когато едно дете или групи деца биват отделяни, остракирани или изолирани, създаваме проблеми не само за тях, но и за цялото общество в бъдеще.

Социалната справедливост е честно и справедливо управление чрез закони, които осигуряват всички хора, независимо от тяхната раса, пол, религиозна, етническа, културна принадлежност или увреждане да бъдат третирани равнопоставено и без предразсъдъци. В училище това означава премахване на всички бариери пред ученето, осигуряване на всички права на децата и намаляване на неравенствата. Това е вярно, когато вярваме, че индивидуалната свобода е предпоставка на социалното развитие. Когато не вярваме, имаме лов на бежанци, фашизъм, агресия в училище и извън него.

И накрая, приобщаването не страшно, нито е опасно. Приобщаването е способността ни да живеем заедно, която в училище се изразява в адекватната подкрепа на различието, без снизхождение или занижени изисквания. Ако обърнем перспективата обратно – от социалното към индивидуалното, приобщаването започва от всеки от нас и е постоянен процес на развитие, без крайна точка … и имитацията е възможна, но безсмислена.