„Мечти без граници", или как копнежите на всички ни си приличат

"Искам да отида в Непал, понеже там е най-високата планина – Еверест. Искам да се науча как хората там живеят безгрижно... непалците са също хора, като мен, и са толкова щастливи..." - Атиф от Пакистан, на 31 години, имигрант.

Това са отговори на въпроса "къде би искал да бъдеш след 6 месеца". Те са част от книгата "Мечти без граници" на испанската журналистка Мириам Гомез Бланес. Тя вече една година е доброволка в центъра за задържане на незаконни имигранти в Бусманци, където преподава английски на деца и възрастни. В книгата е събрала отговорите на 20 задържани, доброволци и граничари.

Идеята за книгата дошла, когато Бланес занесла в урока си карти "Диксит", които имат сюрреалистични и шарени илюстрации. Всеки трябвало да си избере една, която изобразявала неговия отговор на въпроса. След това трябвало и да запише отговора си на лист хартия – а някои правели и рисунки.

Освен своите ученици, Бланес попитала същото и други доброволци от своята организация, както и служители на Европейската агенция за гранична и брегова охрана "Фронтекс". Книгата е сборник от 20 от отговорите, които тя получила. Илюстрациите са на португалската графична дизайнерка Ана Мендес, също доброволка. Част от тях са базирани на рисунки от авторите на историите – включително картата, която е на корицата.

Бланес работи с благотворителната организация "Каритас" и Сдружение възможности без граници. Те са партньори с програмата за Европейска доброволска служба на ЕС, в която Бланес участва. Програмата дава възможност на европейски граждани до 30-годишна възраст да доброволстват няколко месеца в друга страна-членка или партньорска страна на ЕС, като разходите им са покрити.

Така през септември 2016 г. Бланес се озовава в София и започва да преподава английски на деца и възрастни в центъра в Бусманци. Преди това е работила като журналист, но казва, че иска да помага на обществото, а това не става от офис. "Омръзна ми да стоя от 9 до 6 пред компютър, и само да говоря за проблемите на хората – за мен това не е истинска журналистика", казва тя.

Въпреки безизходната ситуация, в която са поставени хората в центровете, Бланес казва, че тяхната надежда я зарежда с енергия. От преживяванията си в центъра е научила най-вече, че "всеки от нас, дори да не го осъзнава, таи някакви стереотипи – аз се научих да не съдя хората, защото винаги нещо те изненадва, независимо какво очакваш".

За нея най-големият проблем с центровете е, че "хората са задържани, като в затвор, а не са извършили престъпление. Единственото, което са направили, е да потърсят по-добър живот, и затова са затоврени по 24 часа на ден?"

Според нея като цяло хората не губят надежда, но има моменти, в които са отчаяни. Най-тежката част от задържането им според нея е това, че те нямат какво да правят, с какво да ангажират умовете си. Затова уроците и дейностите на доброволци като нея ги правели щастливи – защото били нещо различно от ежедневието.

Много от задържаните мечтаят за по-добър живот в Европа, казва тя. Не искат да останат в България, понеже с тях не са се отнесли добре, и това е било първото им впечатление.

За книгата си Бланес казва, че "идеята е да се види, че всички ние имаме своите мечти, своите притеснения, и те не са толкова различни". След като нейната Европейска доброволна служба свърши, иска да пътува из Азия и да продължи с доброволческия труд. А историите, които е събрала, но не са попаднали в книгата, ще публикува в интернет.

Книгата (на английски) може да изтеглите безплатно от тук. Повече за Мирам Гомез Балнес и нейния проект можете да научите от блога ѝ (на испански).