English   14277 НПО
ИНФОРМАЦИОНЕН ПОРТАЛ ЗА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ




За състоянието на четенето в България

 
За състоянието на четенето в България


автори: проф. Александър Кьосев, д-р Моника Вакарелова

Изследването „Читателски практики в България“ има няколко поредни изследователски вълни от 2006 г. досега. Амбицията му е да проследи дългосрочни процеси и промени в четенето – макар в някои аспекти този период от 16 години да изглежда кратък, промените в практиките на четене са толкова динамични, че все пак определени тенденции успяват много ясно да се откроят. Вероятно най-важното наблюдение е това за залеза на един тип читателска култура, който гравитира около оста на Гутенберговата галактика и печатната книга и появата на един друг тип читателска култура, който започва със създаването на компютъра, но придобива истинския си апогей в близките десетилетия и разнообразните форми на дигитално четене, визуален обрат и консумативно общество на спектакъла. Става въпрос за два различни читателски комплекса, които предполагат коренно различен тип боравене с четивото. Ако идеалът на печатната читателска култура е потъването в текста, цялостното задълбочено внимателно четене с емпатия и всеотдайност, което намира предел в четенето на класически текстове на литературата и философията, то новият тип четене е фрагментарен, бърз, времето, в което то се случва, е ускоряващо се, прилича на времето на клип; освен това е мултиканален, не борави с дълбинен смисъл, а с информация, която събира селективно от много посоки, представлява ползване не просто на едно четиво, а на много източници едновременно.

Ако през 2014 г. общуването през интернет е обхващало 52% от българското население, през 2021 г. то се е увеличило на 80%. Макар през 2021 г. хартиеният носител все още да запазва първото си място с 52%, налице е ясен негативен тренд – наблюдава се спад с 15% спрямо 2014 г. Вероятно преминаването към този нов тип четене става най-ясно видимо чрез общата продължителност на времето, отделяно за четене без прекъсване дори при печатните четива – тя спада с 5% от 2014 г. досега. За същия период общият брой прочетени книги от 1000 души в рамките на една година спада с 13%, а общият брой прочетени страници без прекъсване спада с 21%. Без прекъсване се четат най-често между 20 и 30 страници; само при по-активно четящите броят им може да достигне до 50, рядко до 100 страници (едва 7%). На този фон 25% от пълнолетното население претендира, че чете – а всъщност прави това в диапазона от няколко реда най-много до десетина страници. Същевременно за същия период от 2014 г. до 2021 г. дигиталните начини на четене нарастват от 36,7% на 46,8%. За период от 3 години – от 2019 г. до 2021 г. – спадът на четящите на хартия е сериозен, а  най-интензивен е сред младите. 

Видимо е, че тези два типа четене (всъщност два едри идеални типа) пораждат и два различни комплекса от културни и социални неравенства, които се разпределят и географски и възрастово неравномерно между различните социални групи. Увеличава се делът на хората, които посочват, че вече просто не четат – от 19,9% през 2014 г. той е нараснал до 26,2% през 2021 г. Тоест, над една четвърт от българите изобщо не четат, което е висок процент в сравнение с други страни, особено северни като Финландия, Норвегия, Швеция и пр. (само за сравнение – докато 80% от населението на Финландия посещава и използва библиотеки, в България такъв приблизително е процентът на тези, които не ги посещават и не ги използват: през 2014 г. това са 70.9%; през 2019 г. – 79.3%; а през 2021 г. – 72.9%). Сериозни се географските асиметрии, зад които се крият социални и културни неравенства – активните читатели „от стария тип“ са на практика съсредоточени в големите градове и столицата, докато в селата и в други по-малки градове активността на читателите спада рязко. В малките градове хората, които заявяват че въобще не четат, са средно 37%, в селата те са 42%; сред пенсионерите са 41%, сред хората с основно образование – 62%, а сред безработните и социално маргинализираните – 58%. 

Съществуват и огромни етнически и религиозни разделения, зад които вероятно се крият още сегрегация, изолация и неравен достъп до образование и културни блага. Сред ромите нечетящите през 2022 г. са 68%, а 33% от тях заявяват, че никога не са чели книга в живота си, 46% от тях пък са прочели през живота си не повече от 10 книги. 8% от турците никога не са чели книга през живота си, а около 50% са прочели едва няколко книги през целия си живот. Това са данните за печатния носител, но българските роми и българските турци са културно непривилегировани както в това отношение, така и по отношение на дигиталното ползване на информация. В този аспект етническите българи се оказват много по-привилегировани (но и между тях има 2%, които никога не са прочели книга през живота си). Въпросните културни неравенства не са само културни – те са едновременно огромен образователен и културно-политически проблем, за който политици и медии говорят малко. 

И нещо симптоматично – сред високия процент от нечетящи има и такива, които са развили нещо като „контра-норма“: те не само не четат, а и смятат, че изобщо не е нужно – четенето е видяно като загуба на време и усилия, за тях то очевидно не е средство за социален успех. Тези, които твърдят това, през 2011 и през 2014 г. са били 27%, а през 2019 г. са привидно само 6%, но на фона на цели 36% неотговорили на този въпрос.  

*       *        *
Да насочим вниманието си към активните читатели. Изследването констатира формирането на „четяща класа“, каквато има и в други страни, макар че в България тя е по-малка – между 13 и 15%. Тази класа освен читателски, притежава също и определени социални характеристики: живее в градовете, относително заможна е, добре образована е, често е с висше образование, но любопитното е, че най-богатите и най-предприемчивите съвсем не са най-четящите. Тоест, може да се допусне, че „четящият елит“ е в „горната средна класа“, но не и там, където са най-богатите, най-известните и т.н. Като цяло това е културно активна класа, която следва цялостен стил на поведение, който обаче застарява и все повече се капсулира, особено по отношение четенето на книжен носител. Но активните читатели са също така доста активни в разнообразни граждански, социални, благотворителни каузи, корелацията е невалидна само по отношение електоралната активност, където необразованите и нечетящите изведнъж стават рязко по-активни. Друга характеристика на този четящ елит е, че при него четенето на хартия и дигиталното четене не само не си пречат или конкурират, а взаимно се допълват; това са хора, които могат да сменят носителите и хибридизират практиките си доста креативно. 

На този фон в това, което метафорично наричаме „инфраструктура на четенето“ – т.е. в издателския сектор, при библиотекарската гилдия, между българските учители – се забелязва оживление. Изглежда, че различните професионални прослойки, които представляват тази „инфрастуктура“ са си дали сметка, че има проблем около читателските практики, и са започнали да работят много по-активно отколкото преди. Издателското съсловие, което преди 15-ина години не беше така добре развито, се е професионализирало, превърнало се е в малък, но доста проспериращ бизнес, който има международни връзки, знае какво става по света, участва в международния пазар – и има много ясни и рекламни, и маркетингови издателски стратегии. При библиотекарите и учителите това развитие е малко по-бавно, но и там се наблюдава сериозно оживление – чрез проекти, чрез превръщането на библиотеките в информационни центрове и институти, чрез учителски инициативи и работа с родители и локални общности. Общото наблюдение от проведените фокусни дискусии с представители на тези три сектора е, че те пораждат множество интересни инициативи, които обаче рядко са свързани една с друга, не се наблюдава кооперация между гилдиите и синергия на ефекта. Освен това, на фона на социологическите данни, остава усещането че тези гилдии объркват собствената си активност с общата картина и реалните процеси в четенето: те обикновено са оптимисти и твърдят, че нещата са много по-добре отколкото преди десетина години, докато обективните данни на социологията на четенето невинаги подкрепят този оптимизъм. 

Нещо подобно се наблюдава и по отношение на кампаниите за промоция на книгата и четенето. В България те са доста на брой – като започнем от „Голямото четене“ на БНТ, през „Национален маратон на четенето“ на Българската библиотечна асоциация, „Походът на книгата“ на АБК, „Бисерче вълшебно“ на Фондация „Детски книги“, „Бъди грамотен“, „Малкото голямо четене“, национални конференции за насърчаване на четенето и т.н. Дори държавата още през 2014 г. създаде национална стратегия за насърчаване на грамотността, която беше отговор на неблагоприятните резултати, които дадоха българските ученици в изследванията PISA и PIRLS. Националната стратегия за грамотност предвиждаше повишаване на достъп до различни електронни формати, до речника на българския език, до научно-методически списания и т.н. Така че на пръв поглед полето в това отношение ври и кипи. При по-внимателен поглед обаче ситуацията не е толкова оптимистична. В сравнение с други страни, в България с промоция на четенето са ангажирани или корпорации и частни бизнеси, или медии, или отделни граждански организации. Няма нищо подобно на великия „Поход за национално четене“, както е обявен и подкрепен направо от държавата Франция, или на огромни национални инициативи, каквито има във Финландия, Норвегия, Шотландия, Белгия и т.н.

Под повърхностния кипеж дори понякога може да се придобие усещането за имитативност – особено заради това, че резултатите от тези промоционални кампании не са изследвани с ясни научни индикатори, не са анализирани и обсъдени, не са публикувани и не са станали достъп на министерства, институции и българската публичност. Дори Националната стратегия за грамотност все още не е истински отчетена пред обществото. По документи на МОН към края на 2018 г. е бил планиран междинен неин отчет; тя завърши 2020 г.; крайният срок за отчитане на резултатите беше в края на юни 2021 г. Наш изследовател от екипа на „Читателски практики в България“ опита да намери достъп до публична информация от този отчет на националната стратегия и не успя – министерството не му я предостави. В момента не се знае дали ще има нова стратегия, нито какви изводи си е направило министерството и какви бъдещи действия предвижда. Иначе казано – българските усилия по промоция на четенето имат по-скоро корпоративно-кампаниен и моментен характер: отсъства ясна национална и държавно подкрепена и дългосрочна стратегия, резултатите от която да бъдат проследени и анализирани научно, и в резултат на тази обратна връзка тя да бъде коригирана и да помогне наистина на тази свръхважна културна компетентност – четенето. Промоционалните акции имат събитиен, често пъти дори „шоу“ характер; те без съмнение са полезни и имат някакъв ефект, но ние не знаем какъв. Не знаем дали е сериозен и дълготраен, не знаем и дали е такъв, какъвто бихме искали – общественост, родители, публичност и пр. 

Онова, което е най-важно, е, че българското семейство, българските родители все още не са активизирани и въвлечени в тези промоции, освен по отношение четенето на глас на малките деца, при което се забелязва определен напредък.  

Друг проблем, който българските промоционални кампании демонстрират, е че те слабо забелязват дигиталния преход и не му обръщат особено внимание. Малко са онези кампании и промоции (тук си заслужава да се отбележат изключения като „Книговище“), които дават възможност на децата да четат, използвайки различни дигитални средства, апликации на телефоните си и пр., докато по света това все повече е централна техника на промоция, която се съобразява с практиките на самите деца. Там се развиват специализирани апликации за дигитално четене, които имат не само забавни, но и много ясни образователни функции. 

снимка: Pixabay

#културниполитики e съвместна рубрика на Културна фондация А25 и Информационния портал за НПО. Нейната цел е да представя ключови решения, процеси и политики от България и света, от значение не само за професионалистите в сектора, но и за благоденствието на всички нас като граждани.

Културата не е лукс, а право и нужда на всеки, както и градивен елемент за справедливо, знаещо и можещо общество - ето защо да знаем какво се случва в нея и как се управлява тя, е съществено важно. Поради това, за да бъде от полза за своята аудитория, #културниполитики ще откроява и контекстуализира значимото и интересното на страниците на НПО портала и в неговия бюлетин.

През 2022 г. рубриката #културниполитики се осъществява по проект „А25/2022“, финансиран по програма „Едногодишен грант 2021" на Национален фонд „Култура“.



Публикувано от:

Културна фондация А 25

Сходни публикации

(съ)Твори история за силата да помагаме за конкурса „Граждански Будилник“ 6

(съ)Твори история за силата да помагаме за конкурса „Граждански Будилник“ 6

ТЕМА НА КОНКУРСА  Пожари, наводнения, бедствия, житейски несгоди … кризи. Често истинските герои в тези истории, са те –

Созополски семинари по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“

Созополски семинари по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“

Крайният срок за кандидатстване за участие в Созополските семинари по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ е 28

ІII -ти Фестивал на изкуствата „Планински перли” Банско, 7-9 април 2023 г.

ІII -ти Фестивал на изкуствата „Планински перли" Банско, 7-9 април 2023 г.

ІІI-ти  МЕЖДУНАРОДЕН ФЕСТИВАЛ НА ИЗКУСТВАТА „ПЛАНИНСКИ ПЕРЛИ” ЦЕЛ: Популяризиране и творческа изява на деца и младежи,