КЛЮЧ unplugged. Всеки би правил добро, стига да има поле за изява (видео)

При всяко по-голямо природно бедствие, особено ако е близо до нас, се питаме, ако сме в такава ситуация, ще има ли кой да ни помогне, да ни измъкне изпод развалините. От опит вече знаем, че не можем да разчитаме особено на държавата, че трябва да си помагаме един на друг. И тогава виждаме, че между нас има спасители, подготвени и екипирани. Някои от тях, като пещерните спасители, са някак по-необичайни, невидими.

Димитър Христов казва, че малко се знае за тях, защото хората не ги виждат, работата им е под земята. И въпреки че в България пещерното дело е на 100 години, а сдружението „Пещерно спасяване“ е на близо 50, пещерняците не са много – 50 души за цялата страна. Организацията им е неправителствена и няма еквивалент на държавно ниво. Работи гъвкаво, без йерархия – всички са спасители и доброволци. Нямат държавно финансиране, финансират се сами и търсят спонсори. Поддържат се с разнообразни тренировки и сами се грижат за оборудването си.

„Пещерните спасителни акции са изключително сложни и могат да траят дълго, а екипировката им е специализирана и скъпа“, пояснява Димитър. Той разказва, че в Турция са носили 2 тона – бивачна екипировка, лична екипировка, специализирано оборудване и осветление, специален гащеризон, карабинери, генератор, медицински пособия. Те заминават за Турция с помощта на Асоциацията на доброволците и турското посолство в България, тъй като Турция не приема индивидуални спасители, а българската държава не застава зад тях. Стигат на петия ден от първия трус, което е много късно за спасителна акция. Екипът им се състои от 20 души, от които 12 чисто пещерни спасители, лекар и парамедик, а към тях по пътя се присъединяват петима немски лекари. Димитър разказва за изключителната помощ от турска страна, за това как турските авиолинии са осигурили зелен коридор по време на пътуването и това е продължило и при пристигането им в Турция. Помощта, грижата и благодарността на обикновените хора е била огромна.

Димитър казва, че първоначално са се организирали на смени, но бързо е станало ясно, че е необходимо да са на разположение 24 часа. „Спиш, когато можеш, и чакаш сигнал“. Местните власти ги насочват и транспортират на най-недостъпните места, където обикновени спасители не могат да се промъкнат. Най-екстремните ситуации, с които се сблъскват, са непрекъснатите трусове. Когато влизаш в една полуразрушена сграда по време на трус, трябва да прецениш риска, а това е трудно. Трудно е и осъзнаването на мащаба на катастрофата. Единствено допирът с човешките истории ти позволява да направиш паралел, да си кажеш, че ти може да си там, затрупан, да преживееш емоционално ужаса и да си дадеш сметка, че не става въпрос за един човек, а за няколкостотин хиляди души.

Димитър разказва за безуспешните им усилия да получат признание и финансиране от държавата. В институциите на различни нива има хора, които им симпатизират, но самите институции са незаинтересовани и си прехвърлят отговорността. След завръщането на екипа от Турция те получват грамоти от президента, но това е заради общественото мнение и защото хората говорят за тях, смята Димитър. То е потупване по рамото, което не замества реалната оценка и искреното признание. Той е убеден, че ако държавата ги беше разпознала като ценен ресурс, щяха да свършат много повече работа. „Ако бяхме тръгнали в понеделник или вторник, щяхме да открием много повече хора, да променим много повече съдби.“

Вече е очевидно, че връзката между държавата, която има нужда някой да й свърши работата в кризисна ситуация, и хората, които могат да я свършат, е прекъсната. Според Димитър този въпрос е по-обширен и не е свързан само с държава и неправителствени организации. Връзката се къса на бюрократично ниво. Хората, които пишат закони и правила, най-често нямат практически опит в реалния бизнес и реални ситуации. Тези хора не знаят как работи една доброволческа организация, не познават действителните проблеми и възможните решения.

Димитър се надява увеличаването на броя на доброволците напоследък и това, което правят, да отвори очите на държавата и тя да види, че в тяхно лице има един изключителен ресурс, че постепенно може да се научи да го подпомага и развива. Практиките от западните държави са приложими и тук. За Димитър мотивацията да тръгне да спасява бедстващи хора в България, Турция или Азия е една – добрината. „Всеки би правил добро, стига да има поле за изява, разбиране и подкрепа.“ Той казва, че в Турция е имало спасители от цялата планета и всички са работили като един екип – помагаш където и с каквото можеш. Така клишето „Заедно можем повече“ става реално, защото не винаги това, което се случва с пари, е истински движещото и помагащото.