Всяко удряне на децата значи едно и също

В тази статия Станислав Додов, координатор „Детско и младежко участие" в Национална мрежа за децата прави коментар по повод изказването на папа Франциск за изпозлването на шамара като метод на възпитание.

По време на седмичната си обща аудиенция, този път посветена на ролята на бащите в семейството, папа Франциск споделил:
„Веднъж, на среща на женени двойки, чух един баща да казва: „Понякога трябва да удрям децата си, но никога не ги удрям по лицето, за да не ги унижавам." Колко красиво. Той познава чувството за достойнство! Наказва ги, но го прави справедливо".

Очевидно от това изказване насетне дебатът бързо се е пренесъл на международната сцена под формата на размяна на позиции между структурите на ООН и пресцентъра на Ватикана, на безброй новини и коментари в медиите, на обсъждания в социалните мрежи… Без да ровим сред разнообразните реакции, достатъчен повод за настоящия текст е факта, че публичният разговор за телесното наказание отново е подет. И отново е необходимо да влезем в сложната битка на рационалните аргументи, която ще проведем за пореден път върху едно изключително несигурно морално поле. Защото отношението ни към телесното наказание въплъщава в най-чист вид отношението ни към децата изобщо. Това отношение е линията, от двете страни на която се разполагат в най-окрупнена форма двете гледища за детската личност и детството като такива. Нещо повече – разговорът за телесното наказание е в основата си разговор за това кои са най-фундаменталните съдържания на морала, които искаме да предадем чрез възпитанието към идните поколения и относно които искаме все някога да постигнем съгласие. И тъй като такова възражение може да бъде отправено: не, този разговор все още не може да влезе нито с, нито без принуда в ничия култура, защото горчивата истината е, че дори на Стария континент, претендиращ за следването на общи ценности, той изобщо не довел до истински консенсус.

Ако има само едно нещо, което следва да обединява всички хора и организации, работещи за правата на децата, това е убеждението, че всяко дете е уникална личност със собствен и неповторим опит. Да признаеш детската личност в което и да взаимоотношение с възрастен и в която и да е среда означава да признаеш равенството между две човешки същества. Те може би не са равнопоставени от гледна точка на техния опит, власт или способности, но са равни по своята ценност – собственото им достойнство и търсенето да развият своя потенциал за себе си и за другите.

Папа Франциск използва думата „справедливо". Макар и формално, огромната част от хората където и да е биха заявили, че те, като човешки същества, не са повече или по-малко такива от кой да е друг човек. Ако се следва една от известните и по-прости формули за това кое е „справедливо", много биха се съгласили, че няма да причинят на никого нещо, което не биха искали да им бъде причинено от другите на тях самите. По силата на какво разумно превъзходство някой е склонен да изключи децата дори от такова просто морално уравнение? На чия справедливост смятаме, че научаваме децата, когато инструментът на справедливостта е ударът? И ако действително признава личността на детето, за какво възпитание трябва да използва родителя своя авторитет – своя опит, способности и желание? Отговорът зависи от това в какви възрастни иска да се превърнат децата му.

В такива, които изграждат връзките си с другите с оглед на собственото си превъзходство (на силата или просто на самочувствието)?

или

В такива, които общуват и действат, убедени докрай във възможността на съгласието въпреки различията и обстоятелствата?

В отговор на „търсеният възрастен" откриваме и търсената представа за „справедливо".

„Родителите трябва да имат възможност да коригират неправилното поведение на детето чрез налагането на определени разумни санкции, като взема предвид способността на детето да ги осъзнае като коректив", казват от Ватикана. В разказа на бащата, пресъздаден от папа Франциск, ударите са допустими, стига да не са по лицето. Но опитите да се рационализират степените и видовете удряне на децата тотално губят основание, ако възрастният истински споделя убеждението, че срещу него стои равно по ценност човешко същество. Ако достойнство означава осъзнаване на собствената ценност, значи с който и да е по вид и сила удар възрастният заявява, че неговата ценност като по-опитен и по-способен е по-висша от тази на детето. Ако родителят иска детето да стане възрастен, считащ се за достоен (за нещо) само в зависимост от това дали някой друг ще го признае за такъв и независимо от това какво той самият мисли за себе си (както е било в едни доста по-стари от днешните общества), значи всеки вид удар с всяка степен на сила ще свърши тази работа.

Религиозните центрове – в случая, Ватикана – отново доказаха, че са единствените авторитети, способни да отправят послания към огромни групи от хора за това кое е добро и кое не е. Уви, настоящата ситуация не е позитивен пример в това отношение. Ако се изправим съзнателно пред неизбежната нужда да заемем позиция в тези морални дебати, значи също толкова неизбежно трябва да си дадем и сметка по какъв начин говорим за това кое е добро и кое не, какви думи използваме. В противен случай всеки морален дебат ще ни се стори не просто дълъг – той ще се окаже истински неразрешим.

Думата „наказание" дори не присъствала в църковното учение за задълженията на родителите, подчертават от Светия престол. Ако се стремим да признаваме децата като равни на възрастните човешки същества, ние не можем да допуснем такова размиване съдържанието на думите, с които описваме отношението си към децата, защото то значи да размием и равенството помежду ни. Защото именно размиването на понятията позволява размиването в посланията и в действията спрямо децата – когато родителят първо удря детето, а после казва на другия родител пред самото дете, че това не е било удар, а „тупване" или „шамарче"; когато папа Франциск пресъздава случай на удряне на дете, обявявайки го за красиво преценена постъпка, а пък после Ватикана настоява, че под никаква форма не толерира телесното наказание.

Крайно време е да признаем, че понятието „телесно наказание" безусловно обединява всяка форма на удряне, дърпане или друго действие спрямо тялото на детето, независимо от силата и намерението (изключвайки от намерението случаите на хващане или друго в екстремни ситуации на риск за здравето и целостта на тялото). Защото отвъд несъгласуваните ни понятия за добро, правилно и вярно, всеки вид телесно наказание носи страдание за детето. Защото докато тече уточняващата думите кореспонденция между Ватикана и ООН или през медиите, някое дете на някое място изпитва значението на шамара напълно еднозначно. Може би нещо като „Явно връзката ми с хората зависи от това дали категорично ще покажа, че съм по-силен от тях…"

И за да не остава отново дебатът за това добро ли е телесното наказание за възпитанието на децата само между възрастните, сякаш самите деца наистина не са… достойни за него, вижте резултатите от първото изследване на мненията на децата по въпроса в доклада "It Hurts You Inside" от 2004 на Save the Children Великобритания. На въпроса „Какво е усещането да получиш шамар?" седемгодишно момиче отговаря „Усеща се сякаш те не е трябвало да го правят, боли. Чувстваш се засрамен, сякаш наистина много съжаляваш, и боли". На въпроса „Защо възрастните не се шамарят едни други?" петгодишно момиче отговаря „Защото те трябва да се уважават едни друг, защото, ако се шамарят един друг, няма да се харесват един друг."

Снмка: pixabay.com/geralt