Село Покрован – истински истории за живота след 65 г.
23 февруари 2015 г.
Покрован е село в Източните Родопи, община Ивайловград. Въпреки близостта с града, тук времето не е онова време, което познаваме от градското си ежедневие. Като че ли цивилизацията е заобиколила това живописно място и е оставила местните жители встрани от нейните удобства – няма интернет, почти няма и обхват на мобилните телефони. Жителите на село Покрован наброяват между седемдесет и деветдесет души, като основно са жени и мъже на възраст над 65 г. През годините тези хора са се изхранвали със земеделие (предимно тютюн) и животновъдство, но с възрастта идват и болестите, и самотата и за местните става почти невъзможно да поемат грижата за себе си. Техните наследници и близки отдавна са напуснали селото и завръщането изглежда никога няма да се случи. Но докато ние от „Каритас" се разхождаме по тихите улички, откриваме белезите на една различна, по-истинска цивилизация, която не познава фалша и суетата. Там, в мъглата и ситните капки дъжд.
Освен службите в католическата църква „Успение Богороднично", в Покрован почти няма обществен живот. Затова от тринадесет години там работи Дневен център за възрастни хора „Свети Василий", поддържан от „Каритас София". Наскоро той беше изцяло обновен и обзаведен. В Центъра работят един готвач и двама асистенти, които ежедневно приготвят храна за местните възрастни жители, като на трудно подвижните възрастни хора доставят храната директно в техните домове. Центърът предлага занимания за покрованци – гледане на телевизия, игри и различни активности, баня и уютна камина. Оказва се, че той е една от малките радости в живота на хората там.
Ето какво споделя Яна, на 82 години от село Покрован, която посещава Центъра: „Има храна, добра е. Сега, след ремонта, е много хубаво. Как живеем ли? Криво-ляво. Живеем. Вече сме на години. Синът ми е с тромбофлебит, не работи. Не излиза от вкъщи изобщо, не ходи на работа, получава инвалидна пенсия. И аз получавам пенсия – 170-180 лева. Донякъде стига, колкото да изкараме. Други близки и да имам, те или са много далече, или всеки си е вкъщи... Сама се оправям, кой да ми помага? „Каритас" ми помагат, готвят. Пожелавам живот и здраве на всички!"
С усмивки изпращаме баба Яна, за да продължим с разходката си. Заедно с една от служителките на Дневния център отиваме да занесем храна на едно възрастно семейство – баба Иванка и дядо Ангел. Заварваме ги развълнувани от телефонния разговор с дъщеря им. Баба Иванка не крие сълзите си.
„Най-голямата радост са дъщеря ми и внуците. Тя и зет ми са военни. Далеч са от нас, отдавна живеят в големия град. Миналата година дядото получи инсулт и много се измъчи. Падна на двора и си удари крака. Лежа две седмици в болницата в Свиленград, но там го лекуваха от инсулт. Накрая се наложи да му отрежат крака, в Пловдив. Дъщеря ми каза, че ако не му отрежат крака, той ще умре. В крайна сметка, послушахме лекаря. Прибра се без крак."
„Иначе в ежедневието сме добре, разказва Иванка. - Мъжът ми се казва Ангел и е на 78 години, аз съм на 77. Имаме чудесен двор, иска само да се сее. Ангел цял живот работеше с огромно желание – двора, нивата, прасето. Помагаше на сестрите Евхаристинки, на всички къщи и градини, без да се оплаква. Само работа му дай! Сега обаче не може."
По повод предстоящата литургия възрастната жена, която се придвижва трудно, казва: „Ходех редовно на църква. Пеех втори глас, много обичах! Това е желанието ми – да пея втори глас". Но скоро след това се натъжава отново. „От 48 години съм сираче. Имах сестра, но тя почина и останах сама. Тежко е."
За нея в селото казват, че никога не са чували да изрича лоша дума по адрес на някого. Дъщеря й е добра, но живее в Пловдив и няма възможност често да я посещава.
„Ще дойда, бабо, ще дойда! – най-често обещава баба Иванка на внучката си, но все не успява да изпълни обещанието си. – Искам да бъда жива, за да я видя как завършва медицина. Искам да си поплача."
„Каритас" ще продължава да подкрепя болните възрастни хора – уязвимата група от населението, която живее в изолация и бедност, въпреки дългите години труд зад гърба на всеки от тях.
Освен службите в католическата църква „Успение Богороднично", в Покрован почти няма обществен живот. Затова от тринадесет години там работи Дневен център за възрастни хора „Свети Василий", поддържан от „Каритас София". Наскоро той беше изцяло обновен и обзаведен. В Центъра работят един готвач и двама асистенти, които ежедневно приготвят храна за местните възрастни жители, като на трудно подвижните възрастни хора доставят храната директно в техните домове. Центърът предлага занимания за покрованци – гледане на телевизия, игри и различни активности, баня и уютна камина. Оказва се, че той е една от малките радости в живота на хората там.
Ето какво споделя Яна, на 82 години от село Покрован, която посещава Центъра: „Има храна, добра е. Сега, след ремонта, е много хубаво. Как живеем ли? Криво-ляво. Живеем. Вече сме на години. Синът ми е с тромбофлебит, не работи. Не излиза от вкъщи изобщо, не ходи на работа, получава инвалидна пенсия. И аз получавам пенсия – 170-180 лева. Донякъде стига, колкото да изкараме. Други близки и да имам, те или са много далече, или всеки си е вкъщи... Сама се оправям, кой да ми помага? „Каритас" ми помагат, готвят. Пожелавам живот и здраве на всички!"
С усмивки изпращаме баба Яна, за да продължим с разходката си. Заедно с една от служителките на Дневния център отиваме да занесем храна на едно възрастно семейство – баба Иванка и дядо Ангел. Заварваме ги развълнувани от телефонния разговор с дъщеря им. Баба Иванка не крие сълзите си.
„Най-голямата радост са дъщеря ми и внуците. Тя и зет ми са военни. Далеч са от нас, отдавна живеят в големия град. Миналата година дядото получи инсулт и много се измъчи. Падна на двора и си удари крака. Лежа две седмици в болницата в Свиленград, но там го лекуваха от инсулт. Накрая се наложи да му отрежат крака, в Пловдив. Дъщеря ми каза, че ако не му отрежат крака, той ще умре. В крайна сметка, послушахме лекаря. Прибра се без крак."
„Иначе в ежедневието сме добре, разказва Иванка. - Мъжът ми се казва Ангел и е на 78 години, аз съм на 77. Имаме чудесен двор, иска само да се сее. Ангел цял живот работеше с огромно желание – двора, нивата, прасето. Помагаше на сестрите Евхаристинки, на всички къщи и градини, без да се оплаква. Само работа му дай! Сега обаче не може."
По повод предстоящата литургия възрастната жена, която се придвижва трудно, казва: „Ходех редовно на църква. Пеех втори глас, много обичах! Това е желанието ми – да пея втори глас". Но скоро след това се натъжава отново. „От 48 години съм сираче. Имах сестра, но тя почина и останах сама. Тежко е."
За нея в селото казват, че никога не са чували да изрича лоша дума по адрес на някого. Дъщеря й е добра, но живее в Пловдив и няма възможност често да я посещава.
„Ще дойда, бабо, ще дойда! – най-често обещава баба Иванка на внучката си, но все не успява да изпълни обещанието си. – Искам да бъда жива, за да я видя как завършва медицина. Искам да си поплача."
„Каритас" ще продължава да подкрепя болните възрастни хора – уязвимата група от населението, която живее в изолация и бедност, въпреки дългите години труд зад гърба на всеки от тях.
Facebook
TwetterСходни публикации
19 март 2024 г.
Младите хора и приноса им в осигуряване на грижи за българските пенсионери
„Каритас София“ организира дискусия със студенти на тема „Предизвикателства пред младите хора за активен принос в осигуряването
19 март 2024 г.
Нужни са ясни стандарти за качество на услугите за възрастни хора
Професионалисти от сектора на дългосрочните грижи за възрастни хора се включиха в организираната от „Каритас София“ на 23
29 февруари 2024 г.
Публична дискусия насочи вниманието на академичните общности върху грижите за възрастните хора
Повече от 60 участници събра дискусията „Предизвикателства пред младите хора за активен принос в осигуряването на качествена и
