Васил Гурев, ядрен физик и доброволец: Трябва да помогнем на бежанците сега, за да не се срамуват внуците ни
22 април 2014 г.Позиция
За втори път в парламента се гледа проект за закон за
доброволчеството. Първият (неуспешен) опит беше през 2010 г., когато
текстът мина през парламентарните комисии, но не продължи в пленарната
зала. През декември миналата година беше представен нов вариант, който
предвижда доброволците да се легитимират със специални карти, да имат
право на застраховка и възстановяване на разходите за пътуване при
участие в акции, както и задължително да сключват договор с одобрена
организация, ако участват в инициативите й повече от 30 дни в годината. В новата версия обаче от текста е отпаднало едно от предишните
предложения - възстановените разходи да не се облагат с данък.
За закона, предизвикателствата пред доброволците, ефективността на българските институции при бедствени ситуации и справиха ли се те с бежанската вълна "Дневник" разговаря с ръководителя на Университетския аварийно-спасителен отряд (УАСО) Васил Гурев. Той е ядрен физик и работи във Физически факултет на Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Организирал е редица експедиции в Кавказ, Памир, Тян-Шан и Хималаите и е участвал в осем български експедиции на о-в Ливингстън, Антарктика. Основава и ръководи УАСО през 1991 г. с мисия за общество, подготвено за адекватна реакция при бедствия.
Как оценявате работата на
институциите, отговорни за реакция при бедствени ситуации? Какви
проблеми срещат те и вие - доброволците?
- Много е различно в различните ситуации през годините, така че в никакъв случай не мога да направя такава обща оценка за 25-те години, в които се занимавам с това. Според мен най-важно е това, че хората, които работят на предния фронт, най-често са добри професионалисти, мъже на пагона и честта. Не винаги виждаме лицата им, но пожарните летят всеки ден и тези хора се изправят срещу огъня без да знаят дали ще излязат от там, или не. За съжаление има много деца, чиито бащи не са се върнали. Така че, на първо място, трябва да се отдаде заслуженото на тези мъже.
Обаче надали има хора с по-ниско заплащане в страните, към които ние се числим. Това, че те са ниско платени спрямо рисковете, които поемат и доброто ниво на подготовка, което имат, е сериозен проблем. Остарялата материална база също - има пожарни, които са може би на по 30 години, макар че държавата все пак успява да намери пари да подмени част от парка.
За нас известен проблем бяха и многобройните промени в структурата на "Гражданска защита", както си я наричаме постарому. За последните 15 години тя се премести многократно от една шапка под друга и се получаваше така, че когато ние тъкмо сме успели да изградим добри работни отношения и те са ни опознали и са решили да ни се доверят – настъпва промяна. Идват нови хора и ние трябва да започнем всичко отначало, да започнем отново "да се доказваме".
Но що се отнася до проблемите на неправителствените организации, на доброволците, за мен най-същественото е, че често има несъответствия между това какво позволява законът и това, с което може да бъде полезно доброволчеството.
Какви са разминаванията?
- Бърз пример е това, че ние тренираме от време на време в разни недостроени и изоставени държавни сгради, а има много такива. За да правим това всяка година пишем едно писмо и получаваме разрешение. Преди няколко години пак така написахме писмо, но изведнъж ни отказаха и ни се скараха, че не познаваме закона. И аз проверих - оказа се че, за да ползваме сградата наистина трябва да я вземем на търг.
Обаче каква е логиката – аз не искам нито да отглеждам там гъби, нито да я купувам – искам само да закача едно въже за 15 минути, за да можем да се упражняваме за спасителни акции. Предполагам, че когато са ни отказали, се е появил нов служител, който е решил да е стриктен и той, на всичкото отгоре, е напълно прав, защото така пише в закона.
Има и други такива нормативни уредби, които просто пречат. Доброволческите организации например не могат да се ползват от конфискуваните и изоставени стоки на митниците, които иначе биха могли да свършат чудесна работа за оборудване на спасителните екипи, защото държавата не може да прехвърли държавно имущество на нестопански субект.
Съществен проблем при доброволците е и това, че много неща, организирани за тях – например обучения, тренировки, демонстрации - се случват в работно време от понеделник до петък. И доброволецът, който иска да отиде, трябва или да избяга от работа, или да си вземе отпуска, което не винаги е лесно. За доброволците събота и неделя са дните, в които могат да са активни, така че аз мога винаги да позная, когато се получи някаква покана, дали проявата е организирана от чиновници или от доброволци.
Как ви се струва законът за доброволчеството, който се подготвя в парламента?
- В закона има много позитивни неща. Например че доброволецът има право на обучение, на здравословни и безопасни условия на труд, включително професионална екипировка, на застраховка срещу злополука, на възстановяване на разходите, направени при доброволческата дейност, на договор при дългосрочно ангажиране с дейностите на организацията и т.н.
Всички тези хубави неща са описани на 10 страници, а те, за да се случат, е необходим значителен ресурс. И човек очаква, че документът ще съдържа поне още толкова страници, в които ще се посочи точно от къде и как ще бъдат обезпечени доброволците. Но всъщност с усилие намираме в текста само едно изречение по тази тема: "държавата подпомага и насърчава доброволческите дейности чрез финансови, икономически и други облекчения и стимули, определени в съответните закони". За мен това е малко смущаващо.
Нека си представим, че след седмица този закон се приеме. Дали заедно с него ще се променят и всичките "съответни закони", за да се подпомага и насърчава доброволчеството реално? Ако се случи – ще е прекрасно. Но ако не е така... Тогава за моята организация нищо няма да се промени – преди сме си купували екипировката със собствени средства, защото ни е била нужна. Сега ще си я купуваме, защото ме задължава законът да осигуря безопасни условия на труд. Но пак ще си я купуваме с наши пари. Преди сме си плащали застраховките от джоба, сега – пак същото. Разбира се, ние ще спазваме закона и вече ще сключваме писмени договори с всеки, ще започнем да водим регистъра. Но някак много ми се иска точно да науча какво ще се промени в "съответните закони" и точно кога.
Как работи Университетският аварийно-спасителен отряд, който ръководите? Как е било в началото и как е сега?
- Отрядът съществува вече от 23 години. В началото, така да се каже, беше планината. Бяхме група приятели, които са ходили заедно на много експедиции и са добре подготвени за реакция в сложни условия и ни се искаше да правим нещо полезно за обществото. Тогава се роди идеята за Университетския аварийно-спасителен отряд.
Сега отрядът е 30 човека, бил е и 40. Намалял е съставът и е станало по-трудно. В началото повечето хора бяха студенти и можеха едва ли не денонощно да отидат на акция. Сега обаче старите членове завършиха и работят, а повечето студенти, които се присъединяват, също имат работа. Така имаме по-малко време за тренировки и действие. Затова и винаги имаме нужда от нови хора, защото макар че сме добре подготвени, не можем да отделим толкова време, колкото организацията изисква.
Освен това новите хора са свежа кръв. В началото те са обучавани на първа помощ, алпийски техники, издирване и спасяване в градска среда, реакция при пътни инциденти и т.н. Това развива всичките им качества и умения – и в личен и в професионален план извън отряда. А в отряда те печелят нови, истински приятели. После тръгват по пътя на спасителя. Той има своя мисия – и когато съдбата поиска да бъде на съответното място в определено време, той прави това, което е нужно.
Много ми се иска младите хора и тези, които изпитват чувството на ранимост, когато разбират, че някъде има проблем, и имат в себе си амбицията да направят нещо важно и трудно в своя живот - да знаят, че един от начините е да дойдат при нас.
Как се сработвате с държавните бедствени служби?
- Почти веднага след учредяването на УАСО установихме контакти и със спасителите от "Гражданска защита", и с представители на Българския червен кръст. През годините сме имали различни по активност сътрудничество и с едната и с другата организация. Може би все пък първите ни "звездни мигове" като спасителен екип бяха с Гражданска защита – нямаше никакви формалности, звънваха един телефон, казваха какъв е проблемът и питаха "можете ли?". Ние казвахме "да" и отивахме. На разни тържествени случаи така се и строявахме – редом едни до други. Бяха хубави години с по-малко хартия и повече работа.
Особено ценим контактите и отношенията си с БЧК, защото това е една организация със 130-годишна история, организация носеща в себе си най-човешката и красива идея – да помагаш на този, който е изпаднал в беда. УАСО е член на Българския младежки червен кръст и официално си сътрудничим. Всъщност думата "сътрудничим" не е удачна. Ние сме част от червенокръсткото движение и се гордеем, че работим заедно с тези невероятни хора.
Струва ми се, че обществото не знае достатъчно за Червения кръст. По-възрастните помнят, че едно време се събираше по едно левче на година членски внос за БЧК, а по-младите чуват за разни акции, които се правят например за набиране на средства за дадени каузи, кампании за здравословен начин на живот и т.н. Но Червеният кръст също така е организация, която може да работи във всякакви условия и не случайно сега, когато дойде бежанската вълна, доброволците на БЧК бяха много добре подготвени за реакция.
Как се подготви отрядът за бежанската вълна?
- Вече повече от десет години Дирекция "Мениджмънт на бедствията" към БЧК организира през есента национален лагер-сбор за обучение. Участват много доброволци от цялата страна – 100-120 човека. На първо място е обучението по първа помощ, разбира се, после в първа психологична помощ и още много други. Но едно от нещата, които често сме правили, е обучение за реакция при голяма бежанска вълна или например грижи за хора останали без домове след земетресение или наводнение – как да бъдат посрещнати, настанени, обгрижени, как да се организират лагерите, то си е цяла наука.
Тези неща ние сме ги тренирали многократно, включително със симулация, че част от хората се нуждаят от спешна помощ, че има разделени семейства. Обучавали сме се да разпъваме големи палатки, да организиране полева кухня и да реагираме на различни сценарии - например, че през следващите два дни ще пристигнат 5000 човека и с определен ресурс на дадена територия трябва да успеем да настаним значителна част от тях, като не се нарушават задължителните стандарти. В такива случаи обикновено се мисли, че хората ще останат за няколко дни, но те остават за месеци, или години, така че планирането е особено важно - за тях трябва да се организира един нормален живот. И ние сядаме и чертаем, планираме, спорим помежду си и стигаме до съгласие.
Така че това, което им се наложи на държавните институции да правят покрай засилената бежанска вълна, ние няколко пъти сме го играли, години наред.
Как се справиха държавните институции според вас?
- В началото според мен имаше много проблеми. Не искам да давам оценка, защото човек има право на такава, когато е във вихъра на тези неща, не отстрани. Възможно е хората, които са започнали изграждането на лагерите да са знаели на 100% какво трябва да направят, но да не са имали нужния ресурс или нужния подпис от някого. Или и двете. Да не забравяме, че имаше една неравна надпревара с времето – идваше зима и нямаше никакви гаранции, че тя ще е толкова мека.
Спомням си първите снимки, които видях в мрежата на един от лагерите – палатки и големи локви вода между тях. Мислех си: не е ли тривиално да се насипе чакъл и да няма локви. Днес има насипан чакъл, на местата на палатките има нови бунгала. Но през първите дни и нощи сигурно е било ужасно трудно.
Тогава се чудех и друго – из България има изоставени училища – някои от тях големи, на няколко етажа, ремонтирани и с PVC-дограма. Това са сгради, които са много по-добри от тези, в които бяха настанени бежанците. Биха могли да поемат и повече хора. Значи е имало и друго решение. Но заедно с това и друг проблем – местните хора, които недоволстваха.
Ние ходим много често в лагерите и виждаме, че служителите, които работят там, полагат системни усилия, за да подобрят условията на живот. И те видимо се подобряват. В лагерите непрекъснато се правят ремонти и те стават по-хубави в рамките на възможното. Проблем, разбира се, е това, че докато се прави ремонтът, вътре живеят хора, което бави процеса. Но е неизбежно и мисля, че проблемите се решават по един добър начин.
А как се справи обществото с бежанската вълна?
- Това, което най-много ме притесняваше в началото беше острата, силно негативна реакция на някои групи от българското общество срещу бежанците. Това, слава Богу, ми се струва, че вече се преодолява. Имаше моменти, в които аз се срамувах че съм българин, не вярвах, че това се случва в моята страна. Сега вече съм спокоен, защото в лагерите виждам усмихнати сирийски деца да пеят песнички на български, които са научили от доброволците от младежкия БЧК. Идват доброволци и от други организации, идват и обикновени добри хора, за да подарят дрехи и храни, а вратите на не един манастир се отвориха, за да приютят бежанци, без значение от вярата им.
Разбира се, тези бежанци са от много различни места, носят страшно различна култура, и не малка част от притесненията на българите до някъде са основателни, защото не можеш за три или пет дни да накараш тези хора да живеят така, както живеем ние. Така че сблъсък на традиции и разбирания не може да няма, но във всеки случай българите са показали в годините назад, че могат да помогнат на хора, които са изпаднали в беда, и то големи групи. Сега трябва пак да го направят, за да не се наложи нашите синове и внуци да се срамуват от безразличието ни.
От какво се нуждаят бежанците?
- Основните очаквания на тези хора са да продължат на Запад - от България искат документи, за да могат да го направят. Много различна обаче е помощта и вниманието, от които се нуждаят, чисто човешки. Има семейства и хора, които действително им трябва внимание и вдъхване на надежда, че пред тях има път и че в скоро време ще могат да започнат да живеят по-нормално. Не трябва да обещаваме невъзможни неща. Но особено в началото, в първите дни, трябва да се помогне – да им помогнем да забравят ужаса на мястото, от което бягат, като им дадем подслон и храна и уверение, че има кой да се грижи.Така те преминават първия емоционален срив от всичко случило се.
След това трябва да ги подготвим за реалността, която ги чака оттук нататък - за това, че занапред ще бъдат част от различно общество, че трябва да се опитат да се интегрират в него и че ще живеят като другите – еднакво хубаво или еднакво трудно според собствените им усилия. В някакъв момент трябва и да ги оставим на съдбата им и в техните ръце с една доза оптимизъм, че ако се опитат, имат шанс да успеят.
За закона, предизвикателствата пред доброволците, ефективността на българските институции при бедствени ситуации и справиха ли се те с бежанската вълна "Дневник" разговаря с ръководителя на Университетския аварийно-спасителен отряд (УАСО) Васил Гурев. Той е ядрен физик и работи във Физически факултет на Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Организирал е редица експедиции в Кавказ, Памир, Тян-Шан и Хималаите и е участвал в осем български експедиции на о-в Ливингстън, Антарктика. Основава и ръководи УАСО през 1991 г. с мисия за общество, подготвено за адекватна реакция при бедствия.
- Много е различно в различните ситуации през годините, така че в никакъв случай не мога да направя такава обща оценка за 25-те години, в които се занимавам с това. Според мен най-важно е това, че хората, които работят на предния фронт, най-често са добри професионалисти, мъже на пагона и честта. Не винаги виждаме лицата им, но пожарните летят всеки ден и тези хора се изправят срещу огъня без да знаят дали ще излязат от там, или не. За съжаление има много деца, чиито бащи не са се върнали. Така че, на първо място, трябва да се отдаде заслуженото на тези мъже.
Обаче надали има хора с по-ниско заплащане в страните, към които ние се числим. Това, че те са ниско платени спрямо рисковете, които поемат и доброто ниво на подготовка, което имат, е сериозен проблем. Остарялата материална база също - има пожарни, които са може би на по 30 години, макар че държавата все пак успява да намери пари да подмени част от парка.
За нас известен проблем бяха и многобройните промени в структурата на "Гражданска защита", както си я наричаме постарому. За последните 15 години тя се премести многократно от една шапка под друга и се получаваше така, че когато ние тъкмо сме успели да изградим добри работни отношения и те са ни опознали и са решили да ни се доверят – настъпва промяна. Идват нови хора и ние трябва да започнем всичко отначало, да започнем отново "да се доказваме".
Но що се отнася до проблемите на неправителствените организации, на доброволците, за мен най-същественото е, че често има несъответствия между това какво позволява законът и това, с което може да бъде полезно доброволчеството.
Какви са разминаванията?
- Бърз пример е това, че ние тренираме от време на време в разни недостроени и изоставени държавни сгради, а има много такива. За да правим това всяка година пишем едно писмо и получаваме разрешение. Преди няколко години пак така написахме писмо, но изведнъж ни отказаха и ни се скараха, че не познаваме закона. И аз проверих - оказа се че, за да ползваме сградата наистина трябва да я вземем на търг.
Обаче каква е логиката – аз не искам нито да отглеждам там гъби, нито да я купувам – искам само да закача едно въже за 15 минути, за да можем да се упражняваме за спасителни акции. Предполагам, че когато са ни отказали, се е появил нов служител, който е решил да е стриктен и той, на всичкото отгоре, е напълно прав, защото така пише в закона.
Има и други такива нормативни уредби, които просто пречат. Доброволческите организации например не могат да се ползват от конфискуваните и изоставени стоки на митниците, които иначе биха могли да свършат чудесна работа за оборудване на спасителните екипи, защото държавата не може да прехвърли държавно имущество на нестопански субект.
Съществен проблем при доброволците е и това, че много неща, организирани за тях – например обучения, тренировки, демонстрации - се случват в работно време от понеделник до петък. И доброволецът, който иска да отиде, трябва или да избяга от работа, или да си вземе отпуска, което не винаги е лесно. За доброволците събота и неделя са дните, в които могат да са активни, така че аз мога винаги да позная, когато се получи някаква покана, дали проявата е организирана от чиновници или от доброволци.
Как ви се струва законът за доброволчеството, който се подготвя в парламента?
- В закона има много позитивни неща. Например че доброволецът има право на обучение, на здравословни и безопасни условия на труд, включително професионална екипировка, на застраховка срещу злополука, на възстановяване на разходите, направени при доброволческата дейност, на договор при дългосрочно ангажиране с дейностите на организацията и т.н.
Всички тези хубави неща са описани на 10 страници, а те, за да се случат, е необходим значителен ресурс. И човек очаква, че документът ще съдържа поне още толкова страници, в които ще се посочи точно от къде и как ще бъдат обезпечени доброволците. Но всъщност с усилие намираме в текста само едно изречение по тази тема: "държавата подпомага и насърчава доброволческите дейности чрез финансови, икономически и други облекчения и стимули, определени в съответните закони". За мен това е малко смущаващо.
Нека си представим, че след седмица този закон се приеме. Дали заедно с него ще се променят и всичките "съответни закони", за да се подпомага и насърчава доброволчеството реално? Ако се случи – ще е прекрасно. Но ако не е така... Тогава за моята организация нищо няма да се промени – преди сме си купували екипировката със собствени средства, защото ни е била нужна. Сега ще си я купуваме, защото ме задължава законът да осигуря безопасни условия на труд. Но пак ще си я купуваме с наши пари. Преди сме си плащали застраховките от джоба, сега – пак същото. Разбира се, ние ще спазваме закона и вече ще сключваме писмени договори с всеки, ще започнем да водим регистъра. Но някак много ми се иска точно да науча какво ще се промени в "съответните закони" и точно кога.
Как работи Университетският аварийно-спасителен отряд, който ръководите? Как е било в началото и как е сега?
- Отрядът съществува вече от 23 години. В началото, така да се каже, беше планината. Бяхме група приятели, които са ходили заедно на много експедиции и са добре подготвени за реакция в сложни условия и ни се искаше да правим нещо полезно за обществото. Тогава се роди идеята за Университетския аварийно-спасителен отряд.
Сега отрядът е 30 човека, бил е и 40. Намалял е съставът и е станало по-трудно. В началото повечето хора бяха студенти и можеха едва ли не денонощно да отидат на акция. Сега обаче старите членове завършиха и работят, а повечето студенти, които се присъединяват, също имат работа. Така имаме по-малко време за тренировки и действие. Затова и винаги имаме нужда от нови хора, защото макар че сме добре подготвени, не можем да отделим толкова време, колкото организацията изисква.
Освен това новите хора са свежа кръв. В началото те са обучавани на първа помощ, алпийски техники, издирване и спасяване в градска среда, реакция при пътни инциденти и т.н. Това развива всичките им качества и умения – и в личен и в професионален план извън отряда. А в отряда те печелят нови, истински приятели. После тръгват по пътя на спасителя. Той има своя мисия – и когато съдбата поиска да бъде на съответното място в определено време, той прави това, което е нужно.
Много ми се иска младите хора и тези, които изпитват чувството на ранимост, когато разбират, че някъде има проблем, и имат в себе си амбицията да направят нещо важно и трудно в своя живот - да знаят, че един от начините е да дойдат при нас.
Как се сработвате с държавните бедствени служби?
- Почти веднага след учредяването на УАСО установихме контакти и със спасителите от "Гражданска защита", и с представители на Българския червен кръст. През годините сме имали различни по активност сътрудничество и с едната и с другата организация. Може би все пък първите ни "звездни мигове" като спасителен екип бяха с Гражданска защита – нямаше никакви формалности, звънваха един телефон, казваха какъв е проблемът и питаха "можете ли?". Ние казвахме "да" и отивахме. На разни тържествени случаи така се и строявахме – редом едни до други. Бяха хубави години с по-малко хартия и повече работа.
Особено ценим контактите и отношенията си с БЧК, защото това е една организация със 130-годишна история, организация носеща в себе си най-човешката и красива идея – да помагаш на този, който е изпаднал в беда. УАСО е член на Българския младежки червен кръст и официално си сътрудничим. Всъщност думата "сътрудничим" не е удачна. Ние сме част от червенокръсткото движение и се гордеем, че работим заедно с тези невероятни хора.
Струва ми се, че обществото не знае достатъчно за Червения кръст. По-възрастните помнят, че едно време се събираше по едно левче на година членски внос за БЧК, а по-младите чуват за разни акции, които се правят например за набиране на средства за дадени каузи, кампании за здравословен начин на живот и т.н. Но Червеният кръст също така е организация, която може да работи във всякакви условия и не случайно сега, когато дойде бежанската вълна, доброволците на БЧК бяха много добре подготвени за реакция.
Как се подготви отрядът за бежанската вълна?
- Вече повече от десет години Дирекция "Мениджмънт на бедствията" към БЧК организира през есента национален лагер-сбор за обучение. Участват много доброволци от цялата страна – 100-120 човека. На първо място е обучението по първа помощ, разбира се, после в първа психологична помощ и още много други. Но едно от нещата, които често сме правили, е обучение за реакция при голяма бежанска вълна или например грижи за хора останали без домове след земетресение или наводнение – как да бъдат посрещнати, настанени, обгрижени, как да се организират лагерите, то си е цяла наука.
Тези неща ние сме ги тренирали многократно, включително със симулация, че част от хората се нуждаят от спешна помощ, че има разделени семейства. Обучавали сме се да разпъваме големи палатки, да организиране полева кухня и да реагираме на различни сценарии - например, че през следващите два дни ще пристигнат 5000 човека и с определен ресурс на дадена територия трябва да успеем да настаним значителна част от тях, като не се нарушават задължителните стандарти. В такива случаи обикновено се мисли, че хората ще останат за няколко дни, но те остават за месеци, или години, така че планирането е особено важно - за тях трябва да се организира един нормален живот. И ние сядаме и чертаем, планираме, спорим помежду си и стигаме до съгласие.
Така че това, което им се наложи на държавните институции да правят покрай засилената бежанска вълна, ние няколко пъти сме го играли, години наред.
Как се справиха държавните институции според вас?
- В началото според мен имаше много проблеми. Не искам да давам оценка, защото човек има право на такава, когато е във вихъра на тези неща, не отстрани. Възможно е хората, които са започнали изграждането на лагерите да са знаели на 100% какво трябва да направят, но да не са имали нужния ресурс или нужния подпис от някого. Или и двете. Да не забравяме, че имаше една неравна надпревара с времето – идваше зима и нямаше никакви гаранции, че тя ще е толкова мека.
Спомням си първите снимки, които видях в мрежата на един от лагерите – палатки и големи локви вода между тях. Мислех си: не е ли тривиално да се насипе чакъл и да няма локви. Днес има насипан чакъл, на местата на палатките има нови бунгала. Но през първите дни и нощи сигурно е било ужасно трудно.
Тогава се чудех и друго – из България има изоставени училища – някои от тях големи, на няколко етажа, ремонтирани и с PVC-дограма. Това са сгради, които са много по-добри от тези, в които бяха настанени бежанците. Биха могли да поемат и повече хора. Значи е имало и друго решение. Но заедно с това и друг проблем – местните хора, които недоволстваха.
Ние ходим много често в лагерите и виждаме, че служителите, които работят там, полагат системни усилия, за да подобрят условията на живот. И те видимо се подобряват. В лагерите непрекъснато се правят ремонти и те стават по-хубави в рамките на възможното. Проблем, разбира се, е това, че докато се прави ремонтът, вътре живеят хора, което бави процеса. Но е неизбежно и мисля, че проблемите се решават по един добър начин.
А как се справи обществото с бежанската вълна?
- Това, което най-много ме притесняваше в началото беше острата, силно негативна реакция на някои групи от българското общество срещу бежанците. Това, слава Богу, ми се струва, че вече се преодолява. Имаше моменти, в които аз се срамувах че съм българин, не вярвах, че това се случва в моята страна. Сега вече съм спокоен, защото в лагерите виждам усмихнати сирийски деца да пеят песнички на български, които са научили от доброволците от младежкия БЧК. Идват доброволци и от други организации, идват и обикновени добри хора, за да подарят дрехи и храни, а вратите на не един манастир се отвориха, за да приютят бежанци, без значение от вярата им.
Разбира се, тези бежанци са от много различни места, носят страшно различна култура, и не малка част от притесненията на българите до някъде са основателни, защото не можеш за три или пет дни да накараш тези хора да живеят така, както живеем ние. Така че сблъсък на традиции и разбирания не може да няма, но във всеки случай българите са показали в годините назад, че могат да помогнат на хора, които са изпаднали в беда, и то големи групи. Сега трябва пак да го направят, за да не се наложи нашите синове и внуци да се срамуват от безразличието ни.
От какво се нуждаят бежанците?
- Основните очаквания на тези хора са да продължат на Запад - от България искат документи, за да могат да го направят. Много различна обаче е помощта и вниманието, от които се нуждаят, чисто човешки. Има семейства и хора, които действително им трябва внимание и вдъхване на надежда, че пред тях има път и че в скоро време ще могат да започнат да живеят по-нормално. Не трябва да обещаваме невъзможни неща. Но особено в началото, в първите дни, трябва да се помогне – да им помогнем да забравят ужаса на мястото, от което бягат, като им дадем подслон и храна и уверение, че има кой да се грижи.Така те преминават първия емоционален срив от всичко случило се.
След това трябва да ги подготвим за реалността, която ги чака оттук нататък - за това, че занапред ще бъдат част от различно общество, че трябва да се опитат да се интегрират в него и че ще живеят като другите – еднакво хубаво или еднакво трудно според собствените им усилия. В някакъв момент трябва и да ги оставим на съдбата им и в техните ръце с една доза оптимизъм, че ако се опитат, имат шанс да успеят.
Автор: Ангелина Генова
Източник: Дневник , 19 април 2014 г.
Facebook
TwetterСходни публикации
28 април 2022 г. Позиция
Дарителите помагат достатъчно, политиците са на ход: отворено писмо от Български дарителски форум
Не искайте от дарителите да заместват политиците във вземането на важни политически решения и в създаването на механизми за
12 януари 2021 г. Позиция
Дарителството като справедливост
Иван Брегов, правен експерт в Института за пазарна икономика в интервю за Български дарителски форумОтминаха празничните дни и
11 ноември 2020 г. Позиция
БАПРА: Готови сме да работим заедно с представители на НПО сектора за осигуряване на по-голяма прозрачност
В Българската асоциация на ПР агенциите (БАПРА) с болка и загриженост следим казуса с организацията Help Karma, която изглежда
