СТАНОВИЩЕ на Българския хелзинкски комитет по предложения за обществено обсъждане проект на постановление на Министерски съвет за изменение и допълнение на Правилника за прилагане на Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“

В предложения за обществено обсъждане проект на постановление на Министерски съвет за изменение и допълнение на Правилника за прилагане на Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ (по-нататък „проекта“) по същество се съдържа изменение на режима на работата на агентите на агенцията, работещи под прикритие. Основните изменение са две.

На първо място, освен в държавни органи, организации и юридически лица – както е по сега действащия режим, – тайните агенти ще могат да работят в държавната администрация, юридически лица, граждански дружества, и като лица, упражняващи свободни професии. Казано накратко – навсякъде.

Второто съществено изменение е заявлението, че внедряването на агента под прикритие ще става без знанието на работодателя, за разлика от сега действащия режим. Обосновката за планираната промяна е твърдяната нужда от бързо и ефикасно прилагане на този институт в условията на динамично променящата се среда за сигурност.

В тази обосновка се съдържат още някои фрази, които само лица от системата биха могли да запълнят с конкретно съдържание. Какво съдържа понятието „активно противодействие на посегателства, насочени срещу националната сигурност“ остава мъгляво и неясно и, в крайна сметка, всеобемащо клише. Това понятие е зле дефинирано в българското право, а дефиницията досега е давала нееднократно възможност за произволни действия на органите на власт.

Проблемите с предложения проект са в няколко посоки. Понятието „национална сигурност“ често се употребява от органите декларативно, особено при дела, при които се иска екстрадицията на лице на основание, че то представлява опасност за националната сигурност. По правило агенцията не сочи основания за твърдението, че дадено лице представлява заплаха за националната сигурност, а съдилищата не изискват да се предоставят такива. Относно тази практика Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) се произнася неведнъж, че липсата на обосновка защо дадено лице представлява опасност за националната сигурност, без да се предоставят фактите, на които се основава подобно заключение, нарушава гаранциите за законност. ЕСПЧ обсъжда в решения срещу България, че националните съдилища са готови да приемат подобно обяснение чисто декларативно и не изискват то да бъде доказано. Така лицето, което е засегнато, няма на разположение механизъм за защита, а ЕСПЧ подчертава, че задължително независим орган, какъвто е съдът по дефиниция, трябва да може да реагира при случаи, когато твърденията, че е засегната националната сигурност, са незаконосъобразни и противоречат на здравия разум.^[1] В противен случай се нарушават основни човешки права, защитени от Европейската конвенция за правата на човека.

Като имаме предвид, че употребата на оправданието, че националната сигурност е потенциално засегната, по презумпция не подлежи на доказване в практиката на българските съдилища, липсват гаранции, че агенти под прикритие ще бъдат внедрявани на законно основание. Хипотетично всеки би могъл да бъде засегнат, като за първи път се включват и упражняващите свободни професии. Представителите на свободните професии не са определени изчерпателно, но сред типичните представители са експерт-счетоводители, одитори, журналисти, адвокати. Това би значело, че всеки един одитор, работещ по заявка на кое да е дружество или учреждение, би могъл да е агент под прикритие. Същото важи и при посещение при адвокат за консултация – вече няма да има гаранция дали това лице изобщо е юрист и законните интереси на клиента ще бъдат професионално защитени. Липсата на изискване за съдействие и сътрудничество на работодателя сериозно накърнява законните интереси на гражданите. Като се има предвид добре документираната практика, че ДАНС се поставя над законите в страната и не се съобразява със съдебни решения, гражданите нямат сигурността, че техните законни права и интереси, ще бъдат защитени и зачетени при внедряването на агенти под прикритие.

Това е още повече така, тъй като част от дейността на ДАНС е секретна, като Правилникът за прилагане на Закона за ДАНС е единственият нормативен акт в страната, който съдържа разпоредба, която е секретна. Специализираните дирекции и извършваните от тях дейности са секретни, съгласно ППЗДАНС. Съответно и част от проекта, предложен за обществено обсъждане, също е секретна. Очевидно обществото няма как да обсъжда нещо, което е скрито от него. Може да се допусне, че секретната част от проекта за изменение на ППЗДАНС също е свързана с дейността и работата на агентите под прикритие, след като целият проект е насочен към тяхната дейност. Затова допускането, че дейността на агентите се разширява, се налага от само себе си.

Въпреки че е декларирано, че прикриването на агентите и тяхната дейност се осъществява при спазване на принципите на законност и конспиративност (чл. 49 от ППЗДАНС), липсват каквито и да било гаранции, че правото на личен живот на гражданите няма да бъде неправомерно засегнато. Още по-малко липсват гаранции, че при евентуално нарушение гражданите ще могат да се защитят ефективно.

Липсва предвиден съдебен контрол – както предварителен, така и последващ – върху решението за внедряване на агенти под прикритие и обосноваване на нуждата от тези агенти. Когато личната неприкосновеност на лице е засегната, е необходимо това да става със съответната законна цел и само за определен период, в който това е нужно за постигане на целите. В предлагания режим такива гаранции липсват. Режимът за внедряване на агенти под прикритие би следвало да се доближава до режима за употреба на специални разузнавателни средства, тъй като и с двата метода се цели да се събере информация, която засегнатото лице не желае или не може да се очаква да желае да даде. Необходимо е да се създаде механизъм за контрол, който да гарантира законността на внедряването на агенти под прикритие.

ЕСПЧ се е произнасял, че българското право не съдържа достатъчно гаранции срещу риск от злоупотреба, който е присъщ на всяка система на тайно наблюдение.^[2] България създаде Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства през 2013 г. именно в отговор на осъждане на страната от ЕСПЧ. Липсва обаче аналогична процедура и независим орган, който да провери процедурите за разрешаване, прилагане и използване на агентите под прикритие и за защита на личния живот при евентуално нарушение. Настоящият проект не предвижда създаването на механизъм за защита на гражданите.

След като почти всичко може да бъде „облечено“ зад оправданието „защита на националната сигурност“, а съдилищата не проверяват какво се съдържа в подобно твърдение, законните права и интереси на гражданите във всяка сфера на обществения живот могат да бъдат засегнати и срещу това няма способ за защита. Традиционно при подобни нарушения единственият способ за защита остава наднационален, тъй като именно българската държава е тази, която не гарантира защитата на личния живот и неприкосновеността на гражданите, макар основният ѝ закон да я задължава да го прави^[3].

Следва много внимателно да се претеглят конкуриращите се интереси на защитата на националната сигурност на страната от една страна и основните права и свободи на гражданите от друга по такъв начин, че гражданите да бъдат защитени срещу всяко нарушение, още повече, когато орган на власт е потенциалният нарушител.

Предвид изложеното, Българският хелзинкски комитет предлага на Министерския съвет да не издава предлаганото постановление за изменение и допълнение на ППЗДАНС.

адв. Адела Качаунова,
Директорка на Правната програма на
Българския хелзинкски комитет