Десислава Димитрова: Slow Food България се нуждае от нови закони
16 януари 2015 г.Позиция
Философията на Slow Food или Бавна храна може да се обобщи в три думи: Good, Clean and Fair или храната да е вкусна и от качествени продукти; да е произведена по природосъобразен начин; производителите трябва да получават справедливо възнаграждение за своя труд.
Slow Food e неправителствена, екогастрономическа организация, основана в Италия. Целта й е да предотврати изчезването на местните кулинарни традиции и да събуди интерес у хората към качествената храна, нейния произход и връзката й с общностите, които я произвеждат. Така потребителите се превръщат в съпроизводители, тъй като с избора си стимулират малките производства в различни части на света. Днес организацията има над 85,000 членове в 132 страни.
Десислава Димитрова е в центъра на Slow Food България. Разговарям снея за началото на проекта у нас, за трудностите, за автентичните храни и имат ли те бъдеще?
Как стигна до Slow Food?
Намерихме се взаимно. Бях единствения човек от България, който участва в конференция за опазване на генетичните ресурси. Тогава за пръв път чух философията на Slow Food, която много добре пасна на светогледа ми. Може би причината за това е моята жива връзка със селото. Като дете всичките си лета прекарвах при баба на село. За мен уютът на детството е свързан с баба ми, която беше много „топъл" човек. Когато се чувстваш обичан, искаш да възпроизвеждаш това усещане многократно. Това ми дава възможността да разбирам психологията на хората, живеещи в селата. От друга страна това ме зарежда с енергия. Затова казвам, че процесът е двустранен. Отделно роля има и образованието ми на биолог. Вярвам, че храната е преди всичко биологичен процес – от произвоството до консумирането й. Понякога ми е забавно, когато слушам хора, които възхваляват така наречените гурме храни. Те за нас днес са такива, защото ние сме прекъснали връзката си, или тя е много изтъняла, с истинския произход на храната – природата. В миналото тези гурме храни – например всички колбаси, сирена и т.н. са били резултат от естествената потребност на хората, на местните общности да оцеляват и да се изхранват в конкретни природни условия. Храната е резултат от прякото взаимодействие на човек и природа, нищо повече. В момента, това, което наблюдавам и което може би е друг акцент на Slow Food, са хранителните мании/моди. Те много често не са продиктувани от знанието за храната (например здравословното хранене), а защото е модерно. Но в това няма смисъл, защото човек следва отделни модерни течения, без да е положил усилието да разбере същността им. Например да разбере какво означава здравословно хранене, кое е полезното в него. Това е и моето лично мото – първата ми задача е да разберем храната и да я чуем какво ни казва. Храната ни казва много за нас самите като хора, за социални и културни процеси, за природни явления. Храната е изначален източник на информация.
Да поговорим и за другия полюс – докъде стигнахме с Fast Food, какви са неговите послания и къде по пътя загубихме нормалната си връзка с храната и природата?
Причината е нашето откъсване от природата, от урбанизирането на живота и от внушения от типа: „да си купиш евтиното е страхотна далавера", което в България е много силен аргумент. Днес е силно развит потребителския манталитет: трябва да притежаваш, трябва да консумираш, трябва да го сдъвчеш и да е твое. Погледнато в глобален план, животът стана много лесен. В града има всичк, ти можеш да си купиш всичко, разбира се, ако имаш пари. Грешката ни е, че не се замисляве какво стои зад храната, която консумираме, за труда на фермерите, който е обезценен и обезличен заради ниските цени. Без да съзнаваме превърнахме храната в стока. Когато за храната единственият важен фактор е нейната цена, оттам нататък връзката ни с нея се къса. Сещам се за поговорката „Никой не е по-голям от хляба". Ние си повярвахме, че сме по-големи от хляба. Това е хлъзгавата повърхност, по която стремглаво се спускаме към консюмеризма, Fast Food и към болестите в крайна сметка.
Има ли надежда за българското село и за българските автентични храни?
Вярвам, че човекът продължава да бъде Homo sapiens въпреки, че много активно се стреми да се превърне в Homo consumericus (неологизъм, използван за пръв път от социолозите Гад Саад в книгата му The Evolutionary Bases of Consumption и от Жил Липоветски в книгата му Le Bonheur Paradoxal). Биолгоичното у нас е живо. И у нас и по света се наблюдава тенденцията към връщане на село, търсене на автентични храни – първоначално като хоби, после като бизнес и начин на живот. Много млади хора започнаха да се занимават с фермерство. Това показва, че човек е започнал да съзнава, че се е превърнал в бурмичка от една система, която не е неговата. Проблемът е, че нашата държава обслужва еднозначно тази система. Все още не можем да се отърсим от модела, който ни е бил налаган от времето на социализма – на индустриалната храна, индустриализацията, модернизацията, заличаването на „селското" в нас. Стремежът ни да се откъснем от корените ни забавя в нашето връщане към природата и към нормалните човешки преживявания. Нека си спомним, че България е била богата аграрна страна, поради природните й дадености. За съжаление през 50-те години социализъм връзката между човека и земята е унищожена. Нещо повече – тя е била толкова болезнена, че за да оцелее човекът от болката, той е намразил тази връзка. В момента подсъзнателно, на много първично ниво, земята продължава да бъде източник на болка. Това продължава да се подхранва. През оследните 25 години не се случи нищо, което да стимулира реалното възстановяване на връзката със земята. В главите на политиците ни, независимо от коя партия са, продължава мисълта, че индустриалната храна е единствената сигурна и надеждна храна, въпреки, че всички знаем, че това не е вярно. Дори има изследване на Асоциация „Активни потребители" какво всъщност ни предлагат разрешените за консумиране хранителни продукти на мандри, месопрерабоотвателни и млекопреработвателни предприятия и други източници на храна в магазините.
Това е нашата основна тема на работа – да се опитаме да постигнем по-благоприятно законодателство. През 2010 година направихме анализ на Наредба 26, с което очаквахме, че пътят на българското село ще отприщи. Нищо подобно не стана. Тази наредба не работи. Анализът е достъпен на сайта на Slow Food, проектът се нарича „ЕСЕДРА". Трябва да продължим в тази посока. Трудно ни е, защото Наредба 26 е само върхът на айсберга. Нужна е цялостна промяна на политиката в тази посока. Например в Италия преди 20 години, пак под влияние на Slow Food, политиците избират за прироритет храната и развитието на поминъка в селските райони. У нас започна да се говори в тази посока, но само на думи и според мен, само защото е модерно, темата е актуална в Брюксел и новата селскостопанска политика до 2020 година предвижда такъв приоритет. Истината е, че ние все още нямаме воля за това решение. Много ми се иска да проработи ефективно подпрограмата за малките фермери, макар и със смешен бюджет. Дори и малък, той би могъл да бъде стимул. Но освен политическата и законодателна рамка, изключително трудно ще бъде промяната на манталитета на хората, защото от 25 години, те разбраха, че могат да съществуват нелегално. Това според е умишлено поддържане на състояние на полувиновност. Човекът, който произвежда сирене знае, че е нелегален, но държавата си затваря очите, защото е по-добре да не се занимава с него. Но, държавата винаги е по-силна и когато реши, тя може да удари този производител. В резултат на това той живее в едно състояние на постоянен стрес, лишен от възможността да развива бизнеса си, защото е шмекер. Това култивиране на шмекерството у българския селянин е много недостойно от страна на държавата ни, защото този човек продължава да бъде лишен от чувство на достойнство. Ако той не усеща нашето уважение за това, че произвежда нашата храна, той ще продължи да работи въпреки системата.
Slow Food е трудна тема на българска почва, но от друга страна фактът, че вече 10 години ни има, развиваме се, растем и имаме все повече последователи и все повече хора се интересуват от темата, показва, че има здраво сърце, но не знам докога. Искаме да настъпи някаква принципна промяна в отношението към фермера и към българското село. Иначе се превръщаме в държава на зомбита, в бананова република. Дори понякога, като виждам какво се случва в Африка, понякога ние сме Африка в Европейския съюз по отношение на храните.
И за финал – кажи ми 3 твои любими български храни.
Аз не мога да отлича храна от човек. Когато казвам любима храна, това е храната, който той произвежда или поддържа. Много са, но ще спомена някои от тях – навпавока от Горно Драглище, заради духа на жената, която го прави с ясното съзнание, че съхранява традицията и историята на своето родно място; зеленото сирене – една лична кауза на бившия кмет на Черни Вит и неговата съпруга; Братята Седевчеви, чиято кауза е да съхраняват традиционните породи и да възстановяват духа на българския фермер; жените от Куртово Конаре с техните лютеници, розовия домта и Куртовската капия; Смилянския фасул и т.н. Всички храни, до които сме се докоснали за мен са скъпи, защото те показват духа на мястото, където растат или се произвежда продуктът. Важно е да се търси връзката между храната и човека, само тогава ще я съхраним. Нека не подхождаме като потребители, които просто искат да изядат храната и да я забравят, да се интересуваме от историята на хората, които стоят зад тази храна.
Slow Food e неправителствена, екогастрономическа организация, основана в Италия. Целта й е да предотврати изчезването на местните кулинарни традиции и да събуди интерес у хората към качествената храна, нейния произход и връзката й с общностите, които я произвеждат. Така потребителите се превръщат в съпроизводители, тъй като с избора си стимулират малките производства в различни части на света. Днес организацията има над 85,000 членове в 132 страни.
Десислава Димитрова е в центъра на Slow Food България. Разговарям снея за началото на проекта у нас, за трудностите, за автентичните храни и имат ли те бъдеще?
Как стигна до Slow Food?
Намерихме се взаимно. Бях единствения човек от България, който участва в конференция за опазване на генетичните ресурси. Тогава за пръв път чух философията на Slow Food, която много добре пасна на светогледа ми. Може би причината за това е моята жива връзка със селото. Като дете всичките си лета прекарвах при баба на село. За мен уютът на детството е свързан с баба ми, която беше много „топъл" човек. Когато се чувстваш обичан, искаш да възпроизвеждаш това усещане многократно. Това ми дава възможността да разбирам психологията на хората, живеещи в селата. От друга страна това ме зарежда с енергия. Затова казвам, че процесът е двустранен. Отделно роля има и образованието ми на биолог. Вярвам, че храната е преди всичко биологичен процес – от произвоството до консумирането й. Понякога ми е забавно, когато слушам хора, които възхваляват така наречените гурме храни. Те за нас днес са такива, защото ние сме прекъснали връзката си, или тя е много изтъняла, с истинския произход на храната – природата. В миналото тези гурме храни – например всички колбаси, сирена и т.н. са били резултат от естествената потребност на хората, на местните общности да оцеляват и да се изхранват в конкретни природни условия. Храната е резултат от прякото взаимодействие на човек и природа, нищо повече. В момента, това, което наблюдавам и което може би е друг акцент на Slow Food, са хранителните мании/моди. Те много често не са продиктувани от знанието за храната (например здравословното хранене), а защото е модерно. Но в това няма смисъл, защото човек следва отделни модерни течения, без да е положил усилието да разбере същността им. Например да разбере какво означава здравословно хранене, кое е полезното в него. Това е и моето лично мото – първата ми задача е да разберем храната и да я чуем какво ни казва. Храната ни казва много за нас самите като хора, за социални и културни процеси, за природни явления. Храната е изначален източник на информация.
Да поговорим и за другия полюс – докъде стигнахме с Fast Food, какви са неговите послания и къде по пътя загубихме нормалната си връзка с храната и природата?
Причината е нашето откъсване от природата, от урбанизирането на живота и от внушения от типа: „да си купиш евтиното е страхотна далавера", което в България е много силен аргумент. Днес е силно развит потребителския манталитет: трябва да притежаваш, трябва да консумираш, трябва да го сдъвчеш и да е твое. Погледнато в глобален план, животът стана много лесен. В града има всичк, ти можеш да си купиш всичко, разбира се, ако имаш пари. Грешката ни е, че не се замисляве какво стои зад храната, която консумираме, за труда на фермерите, който е обезценен и обезличен заради ниските цени. Без да съзнаваме превърнахме храната в стока. Когато за храната единственият важен фактор е нейната цена, оттам нататък връзката ни с нея се къса. Сещам се за поговорката „Никой не е по-голям от хляба". Ние си повярвахме, че сме по-големи от хляба. Това е хлъзгавата повърхност, по която стремглаво се спускаме към консюмеризма, Fast Food и към болестите в крайна сметка.
Има ли надежда за българското село и за българските автентични храни?
Вярвам, че човекът продължава да бъде Homo sapiens въпреки, че много активно се стреми да се превърне в Homo consumericus (неологизъм, използван за пръв път от социолозите Гад Саад в книгата му The Evolutionary Bases of Consumption и от Жил Липоветски в книгата му Le Bonheur Paradoxal). Биолгоичното у нас е живо. И у нас и по света се наблюдава тенденцията към връщане на село, търсене на автентични храни – първоначално като хоби, после като бизнес и начин на живот. Много млади хора започнаха да се занимават с фермерство. Това показва, че човек е започнал да съзнава, че се е превърнал в бурмичка от една система, която не е неговата. Проблемът е, че нашата държава обслужва еднозначно тази система. Все още не можем да се отърсим от модела, който ни е бил налаган от времето на социализма – на индустриалната храна, индустриализацията, модернизацията, заличаването на „селското" в нас. Стремежът ни да се откъснем от корените ни забавя в нашето връщане към природата и към нормалните човешки преживявания. Нека си спомним, че България е била богата аграрна страна, поради природните й дадености. За съжаление през 50-те години социализъм връзката между човека и земята е унищожена. Нещо повече – тя е била толкова болезнена, че за да оцелее човекът от болката, той е намразил тази връзка. В момента подсъзнателно, на много първично ниво, земята продължава да бъде източник на болка. Това продължава да се подхранва. През оследните 25 години не се случи нищо, което да стимулира реалното възстановяване на връзката със земята. В главите на политиците ни, независимо от коя партия са, продължава мисълта, че индустриалната храна е единствената сигурна и надеждна храна, въпреки, че всички знаем, че това не е вярно. Дори има изследване на Асоциация „Активни потребители" какво всъщност ни предлагат разрешените за консумиране хранителни продукти на мандри, месопрерабоотвателни и млекопреработвателни предприятия и други източници на храна в магазините.
Това е нашата основна тема на работа – да се опитаме да постигнем по-благоприятно законодателство. През 2010 година направихме анализ на Наредба 26, с което очаквахме, че пътят на българското село ще отприщи. Нищо подобно не стана. Тази наредба не работи. Анализът е достъпен на сайта на Slow Food, проектът се нарича „ЕСЕДРА". Трябва да продължим в тази посока. Трудно ни е, защото Наредба 26 е само върхът на айсберга. Нужна е цялостна промяна на политиката в тази посока. Например в Италия преди 20 години, пак под влияние на Slow Food, политиците избират за прироритет храната и развитието на поминъка в селските райони. У нас започна да се говори в тази посока, но само на думи и според мен, само защото е модерно, темата е актуална в Брюксел и новата селскостопанска политика до 2020 година предвижда такъв приоритет. Истината е, че ние все още нямаме воля за това решение. Много ми се иска да проработи ефективно подпрограмата за малките фермери, макар и със смешен бюджет. Дори и малък, той би могъл да бъде стимул. Но освен политическата и законодателна рамка, изключително трудно ще бъде промяната на манталитета на хората, защото от 25 години, те разбраха, че могат да съществуват нелегално. Това според е умишлено поддържане на състояние на полувиновност. Човекът, който произвежда сирене знае, че е нелегален, но държавата си затваря очите, защото е по-добре да не се занимава с него. Но, държавата винаги е по-силна и когато реши, тя може да удари този производител. В резултат на това той живее в едно състояние на постоянен стрес, лишен от възможността да развива бизнеса си, защото е шмекер. Това култивиране на шмекерството у българския селянин е много недостойно от страна на държавата ни, защото този човек продължава да бъде лишен от чувство на достойнство. Ако той не усеща нашето уважение за това, че произвежда нашата храна, той ще продължи да работи въпреки системата.
Slow Food е трудна тема на българска почва, но от друга страна фактът, че вече 10 години ни има, развиваме се, растем и имаме все повече последователи и все повече хора се интересуват от темата, показва, че има здраво сърце, но не знам докога. Искаме да настъпи някаква принципна промяна в отношението към фермера и към българското село. Иначе се превръщаме в държава на зомбита, в бананова република. Дори понякога, като виждам какво се случва в Африка, понякога ние сме Африка в Европейския съюз по отношение на храните.
И за финал – кажи ми 3 твои любими български храни.
Аз не мога да отлича храна от човек. Когато казвам любима храна, това е храната, който той произвежда или поддържа. Много са, но ще спомена някои от тях – навпавока от Горно Драглище, заради духа на жената, която го прави с ясното съзнание, че съхранява традицията и историята на своето родно място; зеленото сирене – една лична кауза на бившия кмет на Черни Вит и неговата съпруга; Братята Седевчеви, чиято кауза е да съхраняват традиционните породи и да възстановяват духа на българския фермер; жените от Куртово Конаре с техните лютеници, розовия домта и Куртовската капия; Смилянския фасул и т.н. Всички храни, до които сме се докоснали за мен са скъпи, защото те показват духа на мястото, където растат или се произвежда продуктът. Важно е да се търси връзката между храната и човека, само тогава ще я съхраним. Нека не подхождаме като потребители, които просто искат да изядат храната и да я забравят, да се интересуваме от историята на хората, които стоят зад тази храна.
Автор: Джадала Мария
Източник: Кафене БГ , 12 януари 2015 г.
Facebook
TwetterСходни публикации
24 април 2024 г. Позиция
Проектът за подобряване корабоплаването по Дунав търси финансиране без оценка на въздействие върху околната среда
Местообитанията на есетрите в българския участък са пропуснати от доклада, подготвящ оценкатаМинистерството на транспорта и
10 януари 2024 г. Позиция
След одита: Единственото решение за софийските отпадъци е незабавна промяна в сметосъбирането
Одитът на Столичното предприятие за третиране на отпадъци беше крайно необходим и разкри това, което екологично сдружение „За
25 май 2023 г. Позиция
Багерите са тук - да ги спрем! Протест пред АПИ: магистрала „Струма“ извън Кресненския пролом
Жители на Кресна, природозащитници, представители на рафтинг общността се събират на 25 май от 18:30 пред Агенция пътна
