Мариана Банчева: Много често не виждаме какво става в детското сърце

Мариана Банчева е координатор „Детски политики – образование и здраве" в неправителствената организация Национална мрежа за децата (НМД). Има магистърска степен по психология от СУ „Св. Климент Охридски". Член е на екипа на НМД от ноември 2010 г. Има дългогодишен опит в областта на образованието и развитието на политиките в областта на закрилата на децата. Работила е за реализирането на национални програми за управление на качеството и децентрализация на образованието, защитата от дискриминация; равнопоставеността на половете и прочее. Била е координатор в много проекти на български и международни неправителствени организации.

- Какви са причините за бума от насилие сред децата, на който сме свидетели през последните години?

- На всички загрижени за децата ни се иска да можем да посочим няколко конкретни причини, които като ги отстраним, да кажем „край, няма да има повече насилие сред децата". За съжаление обаче насилието се корени в комплекс от причини, които се поддържат и създават по различен начин. От една страна децата днес растат в среда, в която са подложени на натиск от различни източници. През интернет могат буквално да се докоснат до различни материали и сайтове, които по някакъв начин показват насилие. В същото време медийното пространство е изключително наситено с насилие. Ние, възрастните, било като родители, било като специалисти, неглижираме част от отговорностите си към децата и смятаме, че те могат да се ориентират в този огромен обем информация, в сложните взаимоотношения и сложния свят, в който живеем. Все по-малко говорим истински с децата си за това какво ги вълнува, какво преживяват, от какво страдат, какво ги провокира, за какво мечтаят. Т.е., ние все по-малко гледаме на децата като на хора, които имат нужда да бъдат подпомогнати за овладяване, преосмисляне и филтриране на информацията, с която се сблъскват всеки ден, а ги оставяме сами да се оправят. В същото време самите възрастни са носители на много сериозни насилствени поведения – ние говорим със заплахи, служим си с думи, с които обезценяваме приноса на други възрастни – говорим против учителите, говорим срещу училището, срещу полицията, срещу съдебната система… Но не си даваме сметка, че отричането на всички видове авторитети не създава сигурна среда за децата. Смятаме, че това, което е важно за нас, трябва да е важно и за децата, че със забрани и наказния им помагаме да растат. А всъщност, без да съзнаваме, по този начин ние също прилагаме насилствени поведения. Така че причините за бума на насиле сред децата са много и от различен произход.

- Излиза, че повечето са субективни?

- Субективни са тогава, когато става въпрос за личните ти умения като родител да погледнеш и видиш това, което се случва с детето ти. Защото много често ние не виждаме какво става в детското сърце. Тези случаи на детско насилие, които са обект на медийно отразяване, всъщност са конфликти, които дълго време са тлеели. Тези конфликти не са били забелязани от възрастните, а липсата на реакция мълчаливо подкрепя генерирането на подобни насилствени модели на поведение. Така че не е много лесно да кажем – само медиите са виновни, или само родителите, училището или интернет са причина за агресията сред децата. Въпреки че по статистически данни около 90% от насилието с деца става в семейството и кръга от близки и приятели.

- Има ли спад на възрастовата граница при децата, които са склонни към насилие, защото преди години нямаше такъв изблик на агресия сред учениците, да кажем?

- Мисля, че конкуренция между учениците винаги е съществувала – мерене на силите във физическия смисъл е имало сред момчетата и преди години, имало е и ученически банди. Въпросът е, че сега нарастват изключително много тежките форми на насилие, от една страна. От друга, наблюдаваме един феномен от последните години – момичешките банди, за които все още не говорим толкова сериозно. Според различни изследвания момчетата използват повече физическото насилие, докато момичетата – психическото. То обаче не е по-малко разрушително. Защото от един бой човек може да се възстанови, а от системния психически тормоз страда душата на детето и травмите са много по-серизони. В повечето случаи децата, които прибягват до опити за самоубийство всъщност са деца, които са жертва на някакъв вид психическо насилие или неглижиране, което също е форма на насилие. Иначе на въпроса – трудно е да отсечем дали има спад на възрастовата граница, защото тези изследвания са много продължителни като времеви период. За да имаме такива конкретни данни, трябва държавата или нейна институция, която се занимава с проблема, да следи процеса как се случва насилието в продължение на десетилетия. Да отчита проявите на всичките му форми – физическо, психическо, социално, във възрастов план. За България не може да се даде такава представителна информация и няма такива официални данни. Факт е, че дори учителките в детските градини признават, че децата там се бият, факт е, че това го има и в началните училища, и при по-големите ученици.

- Къде тогава трябва да са основите акценти за превенция срещу агресията сред най-младите – в семейството, в училище или в комбинация от двете?

- Според теорията за системния подход трябва да се работи на всички равнища. Т.е. не можем да направим една програма, която да работи на едно ниво или да е фокусирана само върху една от причините и да смятаме, че тя ще има ефект. По-добре е нещата да се движат успоредно и във всичкии сфери, отколкото да се акцентира само в една посока. Важно е да има програми за децата, склонни към насилие, които да водят до себеутвърждаване, до изграждане на образ за себе си и за света отвъд насилствените модели. Един от препоръчаните подходи е да се изградят различни набори от умения и поведения, с които децата да реагират при различните житейски ситуации – например как се реагира и се посрещат критични, провокативни ситуации, какви думи можеш да използваш, за да овладееш или избегнеш дадена ситуация. В същото време е изключително важно да се ангажират всички групи професионалисти, които работят с деца – това са учители, възпитатели, хора, предоставящи социални и здравни услуги, които да откриват и различават видовете насилие. И да знаят кога и как да се намесят.

- Добре, но това в България случва ли се, има ли я тази намеса?

- Това е въпрос на личен човешки и професионален ангажимент. Ако искаш – го виждаш и реагираш, ако не искаш – не го правиш. Моят 80-годишен баща се трогна от последния инцидент с пребития ученик от Строителната гимназия и попита „Къде са тези граждани, които са били там, когато това се е случило?" Ние като възрастни виждаме, че на дете се продават цигари и алкохол, виждаме ситуации, в които деца се карат, но подминаваме. Защото това не се случва с моето дете. Смятаме, че грижата за другите деца не е наша отговорност, а не си даваме сметка, че така не гарантираме сигурна среда за всички деца, включително и за моето.

- Така излиза, че насилието в държавата генерира насилие у децата ни?

- Разбира се. В същото време родителите стават все по-неуверени в моделите, които трябва да използват. Повечето от сегашните родители са възпитавани в други социални модели и взаимоотношения, които не са адекватни на начина, по който съвременният млад човек се развива и се интегрира в гражданското общество и дори на трудовия пазар. Затова ние в Националната мрежа за децата се застъпихме да се въведе терминът и концепцията за позитивното родителство, което да дава възможност на родителите да виждат всичките си силни страни, да осъзнават своите слаби страни и да полагат усилия, за да стават достатъчно добри родители. Няма идеални семейства, идеални родители или идеални деца. И тук е тънката граница между това да ги осъждаме и ги наричаме безотговорни родителите и това да ги подкрепяме, за да стават наистина по-добри родители занапред.

Източник: Национална мрежа за децата, 30.11.2011