English   14410 НПО
ИНФОРМАЦИОНЕН ПОРТАЛ ЗА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ




Явор Ганчев: Проектозаконът за детето отнема основното му право на семейство

 
Господин Ганчев, вие сте координатор на Гражданската инициатива за семейството, на чиито сайт в интернет са публикувани няколко критични становища за проекта на Закона за детето. Откъде идва интересът ви към проекта на Закона за детето?

Личният ми интерес към проектозакона е на родител, който се опитва да бъде отговорен. Това е единственият ми интерес. В Гражданската инициатива участват 12 неправителствени организации, които не са сред т.нар. доставчици на социални услуги за деца и респективно не зависят пряко от държавно или международно финансиране. По-голямата част са родителски организации. Някои от тях отдавна работят пряко с деца и родители и се занимават с материята на този законопроект от позицията на семействата и децата, а не от позицията на държавата. Ние всъщност сме реалните обекти на един такъв закон.

Кои са основните ви критики към законопроекта?

Проектозаконът претендира, че въвежда в българското законодателство Конвенцията за правата на детето, по която България е страна от 20 години и следователно е задължена така или иначе да спазва. Проблемът е, че Конвенцията е намерила място в проектозакона избирателно, частично, не в пълнота. Въведени са всички разпоредби, засягащи правата на детето, и са пропуснати всички текстове, свързани със семейството и родителите. По този начин смисълът на Конвенцията е изкривен, изопачен, направо извратен. Защото Конвенцията в преамбюла си, в чл. 5 и 18, както и другаде, вкл. и в обемния Правилник за нейното приложение, казва, че семейството има водеща отговорност към децата и държавата трябва да признае тази негова роля и да го подкрепя при изпълнението й. Докато от българския проектозакон за детето семейството на практика е изхвърлено. Получава се така, че отговорността за децата е на държавата, а задълженията по тяхното отглеждане по държавен правилник са на родителите. Отношенията са обърнати надолу с главата. В действителност семейството има отговорност за децата, а държавата трябва да подкрепя семейството...

И според Конституцията е така...

В случая съгласно проекта за закон държавата не само има отговорността за децата, но в допълнение натоварва родителите и всеки друг с разни задължения по отглеждането на децата, които при неспазване водят до санкции. Малко е да се каже, че това е недемократично. То е продължение на една идеология, която се корени в най-левите и комунистически теории, съществуващи от 200 години насам. Поставен на тази извратена основа, проектозаконът вместо да защитава децата, ги поставя в огромна опасност, като застрашава на практика единствената институция, която и по право, и според международното законодателство може да ги защити и да гарантира техните граждански права. Разглеждането на правата на детето извън контекста на родителските права и ролята и отговорностите на семейството води до смешни, направо пародийни резултати. В Конвенцията и Правилника за приложението й пише изрично, че правата на детето започват в семейството, изразяват се чрез семейството, предизвикват разширяване на гражданските права на семейството и в никакъв случай не трябва да бъдат противопоставяни на правата на родителите. Не е това смисълът на Конвенцията. За съжаление обаче често се чуват гласове на правозащитници, че смисълът на Конвенцията за правата на детето е именно да овласти децата против техните родители. Една абсурдна лъжа по простата причина, че правата на децата произтичат от нечии отговорности. Ясно е, че не произтичат от техните собствени отговорности. Ако беше така, щяхме да дадем право на глас на децата, те щяха да могат да правят всичко, което пълноправните граждани правят, включително да носят и наказателна отговорност. Но такава отговорност за децата носят техните родители. Това означава, че правата на децата произтичат от отговорностите на родителите и са продължение на правата на родителите. Тъй като в проектозакона за детето отсъстват семейството и родителите, ние смятаме, че с него вместо да се изписват вежди, се вадят очи.

Каква по-точно е ролята на държавата според проектозакона?

След като семейството отсъства, държавата поема отговорността за децата и разписва много подробно как те трябва да бъдат отглеждани от родителите, а не възпитавани от тях. Тъй като явно вече децата се третират като държавни, в детайли е записана и процедура, според която стъпка по стъпка се елиминира каквото и да било родителско и семейно участие в процеса на отглеждането и възпитанието на детето. Първо, децата имат право да се обръщат към социалните служби при разногласие в семейството (чл. 49). Това означава, че детето може да постави всяко родителско решение под съмнение, да го оспори по този начин. Включително при такова иницииране на намесата на социалните служби, те могат да отнесат случая по собствена еднолична произволна преценка до съда. Намесата на социалните служби не спира дотам – те се сезират и въз основа на анонимни сведения, което по същество е самосезиране (чл. 210, ал. 3).

Съществува съмнение, че всеки, който има някакъв интерес, може да напише анонимен сигнал...

Да. А когато в един закон се дава възможност за злоупотреба, всички са наясно, че точно злоупотребата е цел на закона, а не е просто недоглеждане. Като аргумент за защитата правото на информация на детето държавните служители имат право на пряк достъп до децата без присъствието и без съгласието на родителите (чл. 21, ал. 2). Има и една много интересна концепция, която действително е взета от Конвенцията за правата на детето, но когато е въведена невнимателно и в нарушение на други граждански права, тя представлява идеален инструмент за произвол – това е концепцията за „най-добрите интереси на детето". Според нея на практика всяко родителско действие може да бъде обявено от социалните служби за действие против най-добрите интереси на детето...

...и оттам за нарушение на закона...

...тъй като сред критериите, определящи най-добрите интереси на детето, има неща, които по-скоро са от сферата на поезията и литературата, отколкото от сферата на правото. При определянето на най-добрите интереси на детето се взимат под внимание такива отвлечени неща като „други характеристики на детето", „желанията и чувствата на детето", неговите „психически и емоционални потребности" (чл. 7, ал. 2). На практика всяко възпитателно действие на родителите има сериозна опасност да не е в хармония с някакви „други характеристики" на детето, камо ли с неговите собствени желания и емоционални потребности.

Бях потресена от формулировката, че родителите нямат право „да въвличат в религиозни дейности" децата си...

Проектозаконът си противоречи сам на себе си по отношение на религиозните дейности, защото хем защитава религиозните свободи на децата, хем говори с терминология, която е откровено атеистка. От философията му излиза, че децата имат по рождение право не на религиозна свобода, а на атеизъм, което независимо от нашата позиция „за" дадена религия или „за" атеистични убеждения е неправомерна намеса и неправомерно предопределяне.

Оттук може да се изведе един много съществен според мен въпрос. Проектозаконът не предвижда родителите да възпитават децата си в съгласие със своите убеждения и религиозна принадлежност. Това не означава ли, че той е насочен против семейството, че елиминира семейството като понятие и среда, в която расте детето?

На практика едно от основните права на детето не съществува в този проектозакон – правото му на семейство. Детето се разглежда като самостоятелен правен субект, което е пълен абсурд, защото като такъв субект, то трябва да може да носи пълните отговорности за правата си, както вече казах. Говорехме за процедурата, по която на практика държавата присвоява децата и елиминира родителското участие, власт и права над тях. Тази процедура се продължава и с една също така нарочно широка дефиниция за насилие. Според нея каквото и да било родителско действие може да бъде определено като насилие над детето или като неподходящо за детското развитие действие (чл. 196, ал. 1 и 2). Искам да подчертая, че държавата чрез своите изпълнителни органи на най-ниско ниво има право да прави такива произволни оценки, а предписанията на тези органи са задължителни за родителите и оспорими само пред съда, независимо от предмета на предписанията. Така се затваря кръгът: социалните служби се самосезират, правят еднолично и произволно определение дали родителите спазват правата на детето и защитават най-добрите му интереси, след това имат право да предпишат действия, които са задължителни.

Включително могат да ги лишат от родителски права.

И в сега действащия Семеен кодекс има възможност за отнемане или ограничаване на родителски права при процедура, в която родителят не е равноправна страна процесуално. Тези текстове донякъде са повторени и в проектозакона за детето. Но за да се развихри тази мярка напълно, има нужда точно от всевластни социални служби и ограничаване на правата на семейството и родителите, както е записано в този проектозакон. Това е основанието ни да твърдим, че този проектозакон цели одържавяване на децата. Казано по такъв начин, звучи силно, пропагандно, звучи като слоган, но отразява една реална ситуация. Не бива да се заблуждаваме, че подобни действия могат да бъдат мотивирани и оправдани с проблемите на изоставените и малтретираните деца.

Безспорно е, че трябва да има противодействие срещу изоставянето на деца и домашното насилие...

Да, но лекарството, което тук се предлага за поправка на недобре функциониращите семейства, а именно разтурянето на семейството изобщо, е абсолютно неприемливо лекарство, защото всички международни документи говорят, че първата и приоритетната среда, в която децата трябва да израстват и осъществяват правата си, е семейството, не е някаква държавна институция. За съжаление обаче тоталитарните настроения в българското общество са много разпространени. Хората може да се обявяват на думи за антикомунисти, но лесно приемат популистки рецепти за решаване на обществени проблеми, включващи действия, с които държавата „ще ни оправи". Позицията на нашата Гражданска инициатива за семейството е обратната: недоброто функциониране на държавата е сред основните причини, ако не и най-важната причина за недоброто функциониране на българското семейство. Именно липсата на държавна политика за подкрепа на семейството води до големи социални проблеми с изоставени и малтретирани деца. Затова е абсурдно да приемем, че след като държавата не се е справила с малката задача, ще се справи с голямата. Ние, които преди всичко се интересуваме от своите, а не от чуждите деца, и искаме нормален живот за тях и за нас, не можем да приемем, че държавата, след като се е „справила" с престъпността, с правораздаването, здравеопазването и образованието, може да посегне и на семейството по такъв тоталитарен начин. Наясно сме какъв би бил резултатът от едно такова посегателство. Ако се приеме подобен закон, това би довело до създаване и организиране на огромна административна структура с огромен бюджет, чийто смисъл на съществуване няма да е намаляването на проблемите в семействата, а тяхното увеличаване. Защото това ще бъде една структура, живееща от тези проблеми, която ще увеличава бюджета си пропорционално на тяхното увеличаване.

Само с невежество и безхаберие ли си обяснявате тези дефекти на проектозакона, или прозирате и други скрити мотиви?

Според мен е комбинация от всичко това. Твърде възможно е да има и скрити мотиви, тъй като е ясно, че една огромна всевластна държавна структура е прекрасен механизъм за корупция, престъпления и злоупотреби. И за контрол...

...под привидно благородна кауза...

Да, това е морален дефект на съвременното общество, което е склонно да идеализира децата. Затова толкова лесно, когато се залепи етикета „детско" върху нещо, то минава за безусловно добро и позитивно. За съжаление, не е така. Животът е доста по-сложен и възрастните хора трябва да подхождаме като отговорни граждани към проблемите на децата, а не – както ни се налага от проектозакона – сляпо да се подчиняваме на техните чувства и желания. Това е невъзможно. Децата не са съвършени. От друга страна, кой твърди, че родителите не обръщат внимание на чувствата и желанията на децата си?! И нима това трябва да се определя със закон. Всъщност какво става с правата на децата, ако те не са гарантирани с този закон? Да не би този закон да ги е измислил? Самото семейство гарантира техните права по възможно най-добрия начин, защото правата на детето са естествено продължение на правата на човека, а детето е пълноценна личност само „вътре във" и „в пакет" със своето семейство. И доколкото родителите умеят да упражняват правата си, дотолкова и децата им ще могат. Да направим така, че държавата да помогне на децата „да скочат" в гражданския си статус по-високо от родителите си, е една илюзия с трагични перспективи. Тази илюзия на практика означава, че обществото абдикира от задължението си да гарантира гражданските права на възрастните в името на едни фиктивни „деца-граждани". Далеч сме от мисълта, че съществува съвършен механизъм в каквито и да било обществени отношения. Претенцията обаче на един закон да контролира до най-малкия детайл отношенията между родители и деца говори също така и за вяра, че може да се постигне перфектен социален механизъм за някакви обществени отношения, което си е жива утопия, социално инженерство пар екселанс.

Споменахте за корупция, злоупотреби, престъпления, какво по-конкретно имате предвид?

Ще си развихря фантазията, за да ви отговоря. Непрекъснато се подчертава един от най-положителните елементи в проектозакона – заложената деинституционализация на децата без родителска грижа. Акцентът ще премине от отглеждане в институция към отглеждане в приемни семейства. Преди Коледа в новините беше съобщено, че държавата вече е определила 200 милиона лева като бюджет за приемното родителство през 2013 година. Като говорим за корупция и злоупотреби, първо е важно да направим уговорката, че не стереотипизираме. Защото, когато говорим за семейството като най-добра среда, ние не го идеализираме. Просто то е най-добрият механизъм, за да могат да бъдат защитени децата, няма друг по-добър. Когато говорим за приемна родителска грижа, също така не трябва да я идеализираме. Защото в най-добрия случай това е заместващ семейството временен механизъм. Но приемната родителска грижа е платена услуга. Независимо откъде са заплаща – дали от държавата или от други фондове, това е платено родителство, което не е равносилно на семейна среда в истинския смисъл на понятието. На този фон, когато имате за партньор държава, която има неограничена власт спрямо семействата, могат да бъдат правени безброй злоупотреби. Бих могъл да встъпя във фиктивен брак с някоя жена с цел да започна „професионално" да родителствам. И когато насреща стои една всевластна бюрократична структура, която на практика може „да доставя" деца, тогава приемните семейства ще могат да си избират деца – може да се търсят предимно руси и синеоки деца, а не мургави. Може да не искат болни деца, а здрави. По принцип, което и да било благородно намерение, поставено в корупционен контекст, не върши работа. След като научихме някои групи, че им се плаща, за да не работят и да раждат деца, какво пречи на цели групи от населението да започнат да отглеждат срещу заплащане децата на етървите, сестрите и братовчедите си, но не и собствените си деца?! Направо можем да говорим за това, че с проектозакона се въвежда заплащане на изоставянето на деца. Точно обратното трябва да е целта на един подобен закон, той следва да укрепи семейството и да предотврати в максимална степен изоставянето на деца сред ония групи, имащи пряк материален интерес от изоставянето. Можем и да продължим да фантазираме, но така или иначе има един общ знаменател: повече административен контрол означава повече възможности за корупция, злоупотреби и престъпления. По-малко административен контрол и защита на гражданските права на хората означава по-малко такива възможности.

Тоест искате по-малка намеса на държавата в семействата?

Държавата и без това участва прекалено много във всички сфери от живота ни. И очевидно се проваля с гръм и трясък във всичко, с което се захваща. Затова е нужно тя да се концентрира в изпълняване на присъщите си функции – да осигурява правов ред и правосъдие, останалото е работа на гражданското общество, а отглеждането и възпитанието на децата е работа на родителите и семействата.





Източник: Гласове, 27.12.2011

Сходни публикации

Промените в правилника на Фонда за лечение на деца затрудняват достъпа до лечение

И отново за Петър Москов и Фонда за лечение на деца.Вчера министърът е казал, че "Според новите правила от приемането на докумен

Национална мрежа за децата изрази становище по проект за изменение на Правилника за дейността на „Фонд за лечение на деца“

Национална мрежа за децата се присъединява към изразените от редица родители, родителски и граждански организации

БДФ с отворено писмо до гл. редактор на в. „Труд” Петьо Блъсков

БДФ с отворено писмо до гл. редактор на в. „Труд" Петьо Блъсков

БДФ написа отворено писмо до главния директор на в. "Труд" Петьо Блъсков във връзка с публикувания на 21.04.2016 г. коментар