Пламен Димитров: Не дръжте децата настрана от материалните проблеми на семейството

Д-р Пламен Димитров е председател на УС на Дружеството на психолозите в България от 2001 г. Практикуващ психолог с почти 30-годишен професионален опит. Работи в областта на екзистенциалния анализ, груповата динамика, организационното развитие и социалната промяна.

С него разговаря ЖЕНЯ МИЛЧЕВА

- Г-н Димитров, много български семейства едва свързват двата края. Как се чувства човек, когато не му стигат парите? Нямането голяма тревога ли е?

- Има изключително големи индивидуални различия. Хората, които са силно мотивирани да измерват ефективността на своята дейност с външни измерители, са силно зависими от това колко получават и какво притежават. За други вътрешната мотивация е по-важна и те повече се интересуват от характера и смисъла на дейността си.

- Българинът как преживява това, че е най-бедният в ЕС, с най-ниските доходи?

- Изследванията ни показват, че се преживява с общата реакция "не сме се откъснали от това равнище, на което бяхме дълги години - културата на оцеляване".

- На човек може ли да му е достатъчно, че успява да оцелява?

- Отделният човек винаги има желание да премине от културата на оцеляване, характерна за начина на живот в кратките периоди, когато трябва да се преодоляват трудности, към една нова култура, която е естествено заложена в природата ни - да се ориентираме към благополучие, което да ни позволява да разгърнем потенциала си.

- Българите като общност как преживяваме имането и нямането?

- Преживяванията винаги са лични. В една и съща ситуация отделните хора - в зависимост от много фактори в тяхното развитие - преживяват много различни неща. Затова не можем да кажем, че всички преживяваме едно и също. Общите преживявания са споделени лични преживявания. Ние, българите, като общност споделяме някои преживявания.Едно от тях е несигурността. Друго е екзистенциалната ни тревожност.

- Когато ни казват, че само в 5 страни хората плащат по-скъп бензин от нас, какво всъщност чуваме? Как ни дейстава сравнението с британците, според което ние даваме за храна 30% от доходите си, а те -15%?

- Преживяваме го като неблагополучие от гледна точка на потребителските си възможности. Неспособността на човек с доходите си да си осигурява удовлетворяване на конкретни потребности, е това, което му дава усещането за социална малоценност. Когато човек има усещане за ниска покупателна способност, за невъзможност чрез труда си, честните и постоянни усилия, които влага, да постигне минимално удовлетворение на базисни потребности, обикновено усещането е за социална маргинализация, отчуждение и неспособност да се справиш с реалностите на живота.

- Човекът с мизерна заплата казва ли си "Некадърен съм да изкарам достатъчно пари за нормален живот", или по-скоро си мисли: "Некадърни политици ме докараха до тук"?

- Някои хора мислят по първия начин, други - по втория, а трети мислят и двете. При нас, българите, има хронична затяжна готовност да се чувстваш и интерпретираш като жертва - на обстоятелствата, на събитията, на контекста - и невинаги да се ангажираш активно с това, с което ситуацията може да бъде променена. Т.е. има една пасивна, често пъти и пасивно-агресивна, жизнена позиция. Но това е характерно за всички, които дълго време живеят в условия, пораждащи заучена безпомощност.

- Когато заплатите продължително време остават едни и същи, а цените растат, хората как се справят психически с това предизвикателство?

- По цял свят от това хората стават тревожни. Друг е въпросът какво правят, как се адаптират към тази си тревожност., защото тя У не малко наши сънародници с ниски доходи тя е много висока по принцип,но с нея се работи обикновено със самозащитни, палиативни средства - например се отричат фактите, скъсва се с реалността и човек буквално примитивизира битието си до екзистенциалните рамки, в които условията са го поставили.

- Има ли рецепта за справяне или поне за снижаване на тревожността?

- Има, но тя не може да е национална. Няма такава политика, която да реши този проблем. Колкото и да има такива, които да я обещават. Рецептата е индивидуална и тя е отговорното поведение на всеки конкретен човек - отговорно към самия себе си, към собствените интереси и огромния потенциал, с който и природата, и културата са го е надарили.

Снижаването на тревожността е само бягство от реалността. Когато имаш действителност, даваща ти пълните основания да се чувстваш тревожен, трябва да използваш този изключително благоприятен знак за реорганизация на поведението и отношенията си. Не става дума за това да се успокоим. Ние и бездруго сме постоянно на успокоителни - осигуряват ни ги политиците, медиите, Холивуд, фармацевтиката... Но това е бягство в един пожелателен свят или в свят на успокоителни самозаблуди. Истината за хората, които живеят трудно, а такива са преобладавщата част от българите в момента, е че те трябва да се тревожат и от това да се породят активни действия.

- Т.е. да правиш нещо, а не просто да се вайкаш или да се оставяш на действието на упойката, която ти пробутват политиците, масовата култура и т.н.?

- Да. Само тези от нас, които успеят да трансформират своята екзистенциална, човешка и емоционална тревога в градивни действия, обикновено постигат и за себе си, и за обществото по-добри резултати като смисъл и дългосрочни последствия действия. Тези, които се опитват само да се успокоят, обикновено непрекъснато откриват безпомощността си и само заменят симптоматиката, с която бягат от автентичните си преживявания, с друга. Възстановяването на връзката ни с реалността и рефлексивното ни адекватното действие за промяна на ситуацията ни е това, за което ни сигнализира безспокойството. Ако сме се научили с лекота да го потушаваме, значи сме избрали пътя на невротичното лсправянеы чрез самозаблуди. И като индивиди, и като групи, и като общество.

Българинът отдавна живее с високо ниво на тревожност, защото съществуването му винаги е било проблематично, винаги в граничните състояния - и исторически, и икономически - винаги с необходимостта да се справя с невъзможни за другите обстоятелства. Заедно с това много пъти е виждал как неговите действия не носят желания резултат, а само биват използвани, за да постигне някой друг свои цели. Имам пред вид политическите манипулации, гигантските обещания за зависимост срещу благополучие или поне успокоение.

- Когато на човек не му стигат парите, гледа да си смени работата или да започне още една. Но при растяща безработица тази възможност е крайно ограничена.

- Така е, но само ако очакваш някой друг да ти осигури работа и доходи. А има толкова много и реални потребности в обществото ни, които чакат предприемчивият човек да създаде модел за справяне и да ангажира другите. Свободата и стимулирането на предприемачеството е това, което действа срещу кризата. И не става дума само за идеи, които имат нужда от огромни средства. Множество всекидневни задачи могат да бъдат решавани, ако хората поемат отговорност да се ангажират с тях. Това автентично отговорно ангажиране създава работата и доходите.

- Завиждаме ли за чуждото имане?

- Пак казвам - има значителни индивидуални различия и трудно може да се каже, че българинът реагира стереотипно с постоянство на завистта и чувството си за малоценност. Зависи от това как сме се развивали в живота си, какъв модел на социални сравнения използваме. Ако това са възходящите сравнения - т.е. следването на еталони, които очевидно ни превъзхождат, зависи от самите нас дали те ще предизвикат у нас засилване на мотивацията за собствени действия, с които да постигнем съпоставими резултати, или обратното - ще ни носят ни усещането за болезнена малоценност, която не може да бъде променена, а оттук - и усещането, че постоянно сме "жертви" и "губещи".

- Когато хората слушат новини за това, че краят на кризата не се вижда, как им действат те?

- Ние си бяхме в криза и преди тя да започне и ще продължим да сме в криза и след като приключи в останалия свят. Усещането сега е, че обстоятелствата все повече не работят в наша полза. Всички опити да се манипулира общественото мнение, че скоро всичко ще е наред, водят до още загуба на доверие и към институциите, и към политиците, които вече и бездруго не се ползват с голямо доверие. Следващото, което се случва, е, че човек мобилизира своите механизми за справяне стягане. Когато хората имат очакването, че кризата ще бъде затяжна, обикновено се задействат защитните им механизми, а те са с огромно разнообразие. Психиката ни е изцяло мобилизирана, за да ни осигури емоционална самозащита. Въпросът е как да използваме възможностите й за нещо повече от самоуспокоение! - някой път фантазна, някой път чисто физиологически тя ни осигурява някакъв конфорт в рамките на тежката ситуация. Но Ако искаме тази криза да не продължи безкрайно, трябва много да учим и много да се тревожим за това какво правим и дали сме достатъчно отговорни и автентични в реалността си. А това означава да спрем да се самозаблуждаваме, че... не се самозаблуждаваме.

- В "24 часа" обикновени хора споделиха как семействата им правят сложна математика, за да се справят с ограничените си бюджети. Те признаха, че разговорите у дома все повече се въртят около свързването на двата края. Как се отразява това на семейните отношения?

- Това е фиксацията в реалността на оцеляването. Семейните, човешките ни отношения се редуцират до борба за оцеляване, в което се губят много от възможностите за осигуряване на тези иначе огромни и прекрасни междуличностни ресурси Ц доверието, подкрепата, съпреживяването. Но основният буфер, който предпазва хората от това кризата да не окаже пагубно и необратимо въздействие върху психичното ни здраве, при българите особено, е именно социалната подкрепа, която намираме в своята близка и разбираща среда, в която именно семейството играе ключова роля. То помага много на българина и затова той винаги се вкопчва в семейните отношения, които са подкрепа във всекидневието ни на оцеляване.

- Когато на едно дете му кажеш "Съжалявам, но нямам пари за това, което искаш", то как го разбира? Приема ли го като липса на обич?

- Ние подценяваме способността на децата да разбират обстановката. Дори когато са съвсем малки, те много бързо се ориентират кое е по възможностите на семейството въпреки естествената им потребност и желание да бъдат като другите деца. Учат горчивата истина за живота през преживяването на реалността за социално-икономическия статус на родителите си. Така че, когато родителите не крият историята си, не държат детето настрани, когато за него реалността и семейните проблеми - в т.ч. икономическите и потребителските - са част от всекидневието и възпитанието, детето е разбиращ партньор. Но когато родителите му съзнателно или не създават и поддържат фалшивата представа, че могат да му осигурят неща, които не съответстват на социално-икономическия им статус, може да наблюдаваме изкривявания в детското мислене. Много зависи от родителите доколко успешно преминават заедно с децата си през трудните периоди и уроци в живота на семейството.

Източник: 24 часа, 25.08.2012