Представеният проектозакон за образованието не е предшестван от анализ и не предлага ефективно решение на двата основни проблема на образователната система в България:
- Влошаващото се ниво на академичните резултати в държавните образователни институции, както и нарастващият брой на асоциалните прояви в тях.
- Недостатъчно развитие в образователния сектор, дължащо се на липсата на свободни, конкуриращи се и общодостъпни форми на образование.
Той търпи сериозна критика в няколко съществени области:
1. Тоталитарна, пирамидална структура на образователната система
Повече от 20 години след демократичните промени образователната система остава централизирана, пирамидална, тоталитарна структура. Въпреки че прокламира принципите на децентрализацията и автономността, новият проектозакон дава власт на министъра да упражнява контрол върху всички органи в системата на образованието (чл. 251 (2)). Той ще бъде „орган по назначаване на държавните служители в регионалните управления на образованието" (чл. 255 (2)); ще одобрява учебниците (чл. 159), учебните програми за всеки клас и общообразователен предмет (чл. 76 (1)) държавните образователни стандарти (чл. 22); ще упражнява контрол не само на изхода на образованието под формата на зададен образователен минимум, но и върху процесите, методите и програмите в образованието. Той лично ще дава или отказва регистрация на частните училища и градини (чл. 331(1)). Автономията на образователните институции според този закон се изразява в това да изпълняват по места наредбите на министерството (чл. 28).
2. Пълен държавен контрол над частната образователна инициатива
Новите държавни образователни стандарти (ДОС), на които ще е подчинена процедурата за регистрация на частни училища, не са представени заедно с текста на проектозакона. Те ще бъдат разписани по административен път, без участието на законодателя – с други думи, те ще са плод на усмотрението на изпълнителната власт в лицето на министъра (чл. 22). Според закона ДОС ще включват абсолютно всички аспекти на образователния процес – така че място за свободното развитие на образованието, иначе гарантирано от Конституцията, няма. Процедурата за регистрация е тежка – кандидатстването изисква огромно вложение, а резултатът зависи от все още неизяснени критерии и, в крайна сметка, от личните предпочитания на министъра. Частната образователна инициатива ще е на милостта на модите и уклона в областта на образователните идеологии на всеки следващ министър. Като положителна промяна в тази област следва да се отчете предложението държавното финансиране за образование да следва детето, което е стъпка към общодостъпността на алтернативни на държавната форми на образование.
3. Изключване на родителите от образователния процес
Напълно противоконституционно, както и противно на редица правни документи, по които България е страна, проектозаконът официално изключва родителите от кръга на лицата, участващи в образователния процес. (чл. 2 (2)) Нещо повече, за пръв път в историята и напълно безпрецедентно се постановяват тежки административни санкции за родителите за това, че отглеждат, възпитават и обучават децата си след тригодишна възраст (чл. 344 (1)). Така проектът за Закон за предучилищното и училищното образование дава на изпълнителната власт, в лицето на министъра на образованието, функция на монополен източник не само на образование, а дори на обществено отглеждане и възпитание за децата в България. Общественият съвет, регламентиран в проектозакона със заявената цел родителите да имат глас в училище, не може да се възприема като компенсация за отнетото им право да не изберат училищната форма на образование и така се явява форма на рекет спрямо него.
4. Лишаване на децата от инициатива и избор
Макар да претендира, че „поставя индивидуалния подход и ученика в центъра", проектозаконът разглежда знанието като стока, която се произвежда на конвейер. Във века на информацията образователната администрация продължава да слага знак за равенство между знания и присъствие в час. Въпреки че в законопроекта фигурират различни форми на обучение (единствено в рамките на държавно одобрената система, чл. 105), детето не може да избира измежду тях по своя воля; то трябва да се квалифицира за това. Правото на избор е фиктивно, защото не може да бъде упражнено свободно.
5. Принудителна институционализация на малки деца
Абсолютно безпрецедентно за света и България е задължителното посещаване на институция за обществено отглеждане и възпитание на деца от годината, в която навършват 4-годишна възраст (чл 8. (1)) със заявената цел за предучилищна подготовка. Не съществува страна, където всички деца под строй да започват формалното си образование по един и същи начин на една и съща възраст; в малкото страни, в които държавното образование започва от по-ранна възраст, то не е задължително – там съществуват и концептуално алтернативни свободни училища и неучилищни форми на образование, между които родителите могат да избират съобразно индивидуалното развитие и потребности на детето си.
---
Една истинска реформа в образованието означава на първо място осъзнаване и приемане на факта, че министерството, отговарящо за образованието, има капацитет да бъде доставчик на образование точно толкова, колкото Министерството на културата има капацитет да създава култура. То може да бъде координатор, администратор и гарант за общодостъпност, но не и диригент и творец на образователната инициатива и развитие.
Национална мрежа на родителите изразява тревогата си, че ако този проектозакон бъде приет в настоящия си вид, образованието в България ще продължи да играе ролята на инструмент за запазване на статуквото, а българските деца ще продължат да страдат от нечовешката, потъпкваща достойнството им
образователна система, която напомня по-скоро репресивен апарат,
отколкото институция, спомагаща за развитието им като свободни,
ерудирани личности.
Източник: Институт за пазарна икономика, 7.12.2012
Facebook
Twetter
