Явор Джонев: Образователната реформа у нас може да се случи за осем години

Явор Джонев се е заел с трудната задача да инициира широк обществен диалог за образователна реформа в България. 

Живял е 15 години в Канада. Съосновател и председател на надзорния съвет на "Сирма Груп Холдинг" . Зам. председател е на управителния съвет на Българска асоциация на софтуерните компании (БАСКОМ). Ръководи "Работната група по образование" на обединение от ИТ асоциации, които наскоро публикуваха "Стратегически изисквания на софтуерната индустрия за реформа на образователната система".

Един от организаторите на гражданската инициатива "Диалог за бъдещето" и съосновател и председател на "Институт за прогресивно образование". Внедрява метода за преподаване на математика Jump Math в българските училища.

Интервюто с него е част от новата поредица на "Дневник", в която публикуваме идеи и предложения за промени в образованието.

На какъв етап е проектът ви "Диалог за бъдещето" за национална програма за образователна реформа?

– Искахме да бъдат чути всички гледни точки, защото обществото ни далеч не е хомогенно и не всички обществени групи са в състояние да изразят изискванията си в условията на т. нар. демокрация. Необходим е баланс на икономическите, културните и социалните гледни точки, защото образованието няма за цел да създава единствено добри работници, какъвто е най-честият аргумент за образователни промени. То трябва да изгражда личности и добри граждани, които живеят смислено заедно. Това е и основната идея на "Диалог за бъдещето".

Проектът ни започна преди 2 – 3г. с организиране на конференции. След това фокусът ни се прехвърли върху бизнеса, който създава висока добавена стойност, а именно ИТ бизнеса. Няколко ИТ асоциации произведохме документа "Стратегически изисквания на софтуерната индустрия за реформа на образователната система", който е принос към "Диалог за бъдещето".

Какви са очакванията на бизнеса от образованието и реформата му?

- Благодарение на този документ имаме погледа на една от най-ефективните индустрии в България, която се развива десет пъти по-бързо от националната икономика. Описани са базови когнитивно-емоционални компетентности, които твърдим, че трябва да се изграждат още от предучилищна група, и да са вградени в цялостния процес на образование по всички предмети. Говорим за нова архитектура на образователната система.

Изграждането на тези компетентности трябва да бъде основната цел на образованието, а не както е в момента – натрупване на знания и частични умения в несвързани предметни области и възпроизвеждането им чрез изпит.

Необходимо е да сменим фокуса от това какво да се учи и какво да се мисли към това как да се учи и как да се мисли. Трябва е да преминем към компетентностен модел на интегриране на знания, умения, ценности и нагласи с практически натрупан опит и поведения за постигане на качествени реални резултати. Когато определим новите цели и изисквания за образователната система, трябва измерваме реалните компетентности на учениците, учителите и образователните организации като цяло, за да преценяваме доколко те се постигат.

Какви са когнитивните компетентности, които трябва да развиват учениците?

– Когнитивно-емоционалните компетентности са подробно описани в документа – определили сме 18 базови компетентности (като постоянство, мислене, комуникативност и творчество) и 28 комплексни компетентности, групирани като личностно-социални, комуникационни, интерперсонални, за моделиране, за решаване на проблеми и процесно-организационни.

В известна степен част от тези компетентности се изграждат и в момента при най-добрите учители в най-добрите училища - въпреки утвърдената система. За съжаление повечето учебни програми, съдържание и педагогически методи в момента са толкова тесни и ограничени като поглед към света, че обричаме децата си на нищета. Информационна, мисловна, културна, емоционална, социална и сетивна нищета, която в крайна сметка води до цялостна духовна нищета. Ако малките деца учеха език по този начин, никога нямаше да проговорят. А ние принуждаваме нашите деца, използвайки всякакви насилствени методи – оценки, страх, подкупи и награди – да възпроизвеждат тази нищета и въобще не трябва да се учудваме, че се бунтуват или просто потъват в непукизъм. По този начин обричаме собственото си бъдеще.

Скоро присъствах на урок по география в едно малко селско училище. От страничните коментари видях, че учениците знаят много повече от различни образователни програми, които са гледали или чели. Тези по-широки знания не бяха разпознати като валидни, въобще не бяха интегрирани в урока и така учениците бяха принуждавани да влязат в тясната лента на знанието, което ние сме им начертали. Естествено, повечето оценки бяха средни. И това при високо мотивиран и компетентен учител, който също бе притиснат от административните изисквания. Би трябвало да се замислим дали тези оценки са на учениците и учителите или всъщност са на системата като такава.

Често се говори как учебните програми били прекалено натоварени с прекалено много информация. Моята теза е, че информацията е прекалено малко. Трябва да се откажем от идеята, че всички деца трябва да знаят точно едно и също нещо, еднакво за всички. Защо ни е това?

Ако целим да изграждаме универсални компетентности, няма толкова значение какво конкретно знаят децата. Важното е то да е достатъчно интересно и сложно, за да служи за среда за изграждане и практикуване на универсалните компетентности. Дори е по-добре е да се знаят различни неща и да има различни погледи върху света. Така, когато после се реализират професионално, те ще могат творят и да съзидават заедно. А това е един от ключовете към икономика на знанието.

Каква е ролята на учителя в реформираното училище?

– Изключително важно е да върнем ролята на учителя като професионалист, защото той в момента е в голяма степен администратор. Учителят трябва да катализира и подпомага личностното развитие на учениците и да е подпомогнат в този сложен процес от системата, а не обратното.

Това налага да преодолеем много насложени разбирания, като например: само някои деца са талантливи и заслужават внимание; оценките (добри и лоши) мотивират ученето; класирането на децата на отличници, средни и слаби подпомага ученето; конкуренцията и състезанията са добри за качественото учене – въобще трябва да преодолеем нагласите за елитарност на образователната система.

Интересно, че при прилагане на метода Jump Math първоначално наблюдаваме съпротива именно от отличниците. Разклаща се статуквото им, те разбират, че отличник не означава само да изпълняваш инструкциите на учителя и да отговаряш "вярно", а да започнеш да мислиш. Нещата се оправят за 1 – 2 месеца и после разбират, че тази концепция не е адекватна – няма "отличници" и "слабаци", а има равноправни хора с различни идеи, които могат да решават заедно проблеми, да им е интересно и да изпитват радост от това. Разбират, че е по-удовлетворително да помогнеш на другия и така самия ти научаваш повече.

В момента има 74 класа в България, които прилагат методиката на Jump Math. Нивото на ентусиазъм за учене и дълбочина на разбиране, което се постига с всички деца е изключително. И децата, и учителите се преобразяват.

Друга нагласа, която трябва да променим е, че ученето е процес, изискващ външен натиск, принуда и контрол. Има достатъчно много педагогически практики, които доказват, че вместо това е възможно да се създадат условия за вътрешна мотивация за учене. И когато се създаде т. нар. оптимално преживяване у децата, те започват да искат да учат и да изследват активно света, защото ангажират мисловните, емоционални и сетивните си способности, придобивайки увереност и ентусиазъм. Разбират, че могат да управляват живота си. Kогато го разберат, не можем да ги спрем да се стремят напред и нагоре, нито можем да ги върнем към предишния конформизъм и заучаване.

Какво следва след издаването на документа за стратегическите изисквания?

- Този документ е изпратен на 500 от най-влиятелните лидери на България във всяка сфера – политическа, бизнес, неправителствена и гражданска с покана за участие в консултативни срещи, които през ноември месец 2013 г. трябва да доведат до учредяване на Национален съвет за икономика на знанието и образователна реформа. На кръгла маса да се съпоставят всички съществени гледни точки и да се постигне консенсус, че тези въпроси са най-важни национални приоритети. Да се определят дългосрочни стратегии и конкретни планове с осигурени ресурси за тяхното решаване. Ние не гледаме само към партиите или към тези, който ще спечелят изборите. Можем да осъществим фундаментална реформа, ако успеем да постигнем национален консенсус - както го направихме при влизането на България в Европейския съюз.

Кога да очакваме реални реформаторски действия в образователната система?

– Планът на "Института за прогресивно образование" е на базата опита, който имаме от традиционни и от новаторски педагогически системи по света и у нас – като Jump Math, Монтесори, Валдорфски училища, сугестопедията на д-р Георги Лозанов, системата на акад. Сендов - да преосмислим и да изградим една нова интегрирана система за образование, започваща от предучилищна възраст, която да отговори на новите обществени изисквания към образованието на XXI век.

След като изградим първите няколко години като учебни програми, начин на работа и обучим учители, ще отворим т.нар. лабораторно училище. То няма да бъде поредното елитно частно училище, а прототип за новото обществено училище. Добре работещите образователни системи в света са егалитарните - които осигуряват условия за качествено образование и търсят високи резултати от всички деца, учителите са уважавани професионалисти и творци, а училищата и университетите са учещи се организации, които непрекъснато търсят подобрение.

Фундаменталната образователна реформа може да се осъществи в рамките на два правителствени мандата – за 8 години. Това може да се случи само при подкрепа от всички политически партии, от бизнеса и гражданите, при наличие на необходимите ресурси, компетентен и стабилен на екип за трансформация с подходящи лидери. Възможно е! Подкрепа ще получим от целия свят, ако покажем автентична, вътрешна воля за промяна. Положителни резултати ще видят от всички само за една година – всяка година. Не е вярно, че трябва да се чака 10-15 години, за да се видят резултати. След първата фаза на основна промяна, ще са необходими още години постоянна работа, за да може трансформираната система и организации да започнат да се саморазвиват и да еволюират спрямо развитието на обществото.

Предполагам, че през 2014 г. ще имаме, освен добра идея какво искаме от новата система на образование, и добра идея за стратегиите за промяна.





Източник: Дневник, 11.02.2013