Ева Борисова: Нужни са гаранции от политиците, че години наред образованието ще е приоритет

Над 40 ключови промени в законодателството останаха недовършени заради предстоящото предсрочно разпускане на Народното събрание. Сред тях е и Законът за училищното образование, което означава че реформата в този сектор, очаквана с години, ще трябва да започне отначало. По този повод разговаряме с Ева Борисова, която е председател на асоциация "Родители".

Г-жо Борисова, щеше ли проектът за новия закон да реши проблемите в образованието?

- Не, ни е имаме резерви за посоката, в която ни тласка този законопроект. Той има едно единствено предимство според нас и то е, че припознава европейските цели по отношение на това кои са ключовите области на компетентности, които децата трябва да овладеят. Ясно казва, че децата трябва да имат много добра комуникативна грамотност на роден език, дигитална компетентност и компетентност по отношение на природни науки и чужд език. Но всичко това остава на абсолютно декларативно ниво, защото по никакъв начин системата няма да се промени с този закон.

Помислете си колко пари се харчат за учене на чужд език в българската образователна система и с какъв резултат. От една страна, училищата поддържат много работни места за учители по езици, от друга страна, родителите дублират системата, защото не получават оттам добър резултат. Децата от първи до четвърти клас учат един език, после в пети клас получават втори език. В осми го сменят и започват да учат отначало или същия език, или друг.

Това са средства на данъкоплатеца, хвърлени на боклука и произвеждат фалшиви работни места, които не дават резултат. И тази схема се възпроизвежда до безкрайност. Това е нещо, което новият закон по никакъв начин не решава. Той ще запази статуквото и ще бъде нов като нормативен акт, но съществена промяна е трудно да се очаква.

Парламентът реши частните училища и детски градини да бъдат субсидирани от държавата. Как гледате на това решение?

- Тази мярка по никакъв начин няма да подобри качеството на образованието, даже напротив – има някаква вероятност във времето това субсидиране да се разшири и да доведе до още по-големи разлики. Но световната практика показва, че там, където има големи разлики между частното и държавното образование, няма добри средни резултати. А всички ние сме заинтересувани да имаме качествено средно образование. Затова трябва да се стремим към моделите на страните, които имат високи средни постижения. Те имат и по-добра икономика. Успешните страни в света със силна икономика имат силно образование - Финландия и Сингапур. Това са страни, в които се е приело, че всяко дете трябва да може да развие степен на подготовка, която го прави конкурентоспособно на глобалния пазар на труда.

Как да се гарантира високо ниво на публичното образование? Като в Германия, където отрано децата се профилират ли?

- Това са отделни въпроси – колко да бъде общото и колко да бъде професионалното образование. Ние в асоциация "Родители" смятаме, че трябва да има много добро общо образование и профилирането да бъде сравнително късно. В момента на глобалния пазар на работната сила професиите се появяват и изчезват с изключително голяма скорост. Т.е. вие до вчера може да сте били машинописка, но тази професия изчезва и никой вече не се нуждае от нея. Затова вие трябва да имате много добра обща образователна подготовка, за да смените бързо и лесно професията си. И когато има високо ниво на общо образование, преквалификацията и мобилността на работната сила се извършват със сравнително малко инвестиции.

Дори в Германия ранното профилиране в известна степен вече е проблем. Защото тъкмо високо профилираните професионалисти са първите, които остават без работа при криза. А България е малка страна с много отворена икономика и без ясен вътрешен стълб на източник на брутен вътрешен продукт. Пазарът е изключително мобилен и в този смисъл ранното профилиране и ранната професионална подготовка е грешен избор.

Но и сега е масова практика училищата да се профилират още от първи клас. Това проблем ли е?

- Да , маркетингът в образователната система работи доста усилено. Това е другият голям дебат, по който ние имаме много сериозни опасения. Защото при този модел се поставя фокус върху интересите на училищата, които се конкурират, за да привличат много ученици и съответно големи бюджети. А е ясно, че точно там няма как да има човешки отношения и големи резултати.

Защо се получава това? Нима учителите и експертите не го виждат?

- В момента има сблъсък на две коренно противоположни визии за това от какво образование се нуждаем.

Едната е причина е, че няма съгласие в обществото за това какви са целите на образованието, какво искаме децата да могат да постигнат. И няма ясен ангажимент от училището, че децата са такива, каквито са. Те не могат да бъдат внесени отвън, за да се работи лесно в училището. Напротив, тъкмо то трябва да намери методи и форми на работа с тях, за да постигне добри образователни постижения. Но този разговор е изключително труден и никой не е съгласен да поеме отговорност за промяна в тази посока.

От друга страна, голяма част от учителите, дори от университетските преподаватели, се хора, които са изключително привързани към старата система и към начина, по който преди според тях са се постигали високи образователни постижения. Те са абсолютно неспособни да приемат, че е възможно да отгледаш свободни хора, без да ги вкараш в казарма. И в момента, в който обществото не е съгласно да им гарантира създаването на казарма в училище, те се отказват от ангажиментите си, под претекст че децата нямат дисциплина и мотивация.

Българското училище e забравило да учи. А образователната реформа няма как да се случи отвътре, защото реформаторите отвътре са много малко.

Но защо тогава подкрепяте задължителната предучилищна, при положение че няма доверие в системата и тя не дава добри резултати?

- Защото не е реалистично да смятаме, че всеки може сам да се оправи. Много е важно като общество да разберем, че не можем да се спасим поединично и че образованието на децата е твърде важно нещо, за да го оставим на образователната система. Ние не вярваме в нея, но и се надценяваме по отношение на способността си да образоваме децата си извън нея. Защото има неща, които могат да се учат само в групи и само в екип. Естественият инстинкт на хората е да бягат от образователната система, но е важно да разберем, че спасителният пояс за всяко семейство и за българската икономика се нарича публично образование.

Затова ли сте против насърчаване на частното образование?

- Да. Животът е палачинка - днес сте богати, утре животът се обръща и шансът на вашето дете да успее в живота зависи от това дали е добро публичното образование. Вместо да насърчаваме частното образование, трябва да направим обратното – да насърчим родителите да участват пряко в управлението на държавното училище, където да има повече прозрачност и отчетност.

Образователната система има нужда от всички родители, особено от успелите. В противен случай публичното образование се превръща в място за неудачници и разликата между него и частното ще стане огромна. Добрите учители отиват в частните училища не толкова заради високите заплати, а защото мотивацията на децата е гарантирана, а също и подкрепата на родителите. И е много лесно да се работи с тези деца. А не е лесно да се работи с децата във "Филиповци".

Години наред се случва най-добрите деца да работят с най-добрите учители и те са събрани на едно място. А децата с най-много трудности получават най-зле подготвените учители. Те просто ходят на училище, но не учат. Но ако ние приемем образователната система да има огромен брой деца, които просто ходят на училище, на които етикетът неудачник е сложен още в първи клас, ще се превърнем в една абсолютно нефункционираща икономика. И тъкмо това е огромното предизвикателство пред бъдещето на българското училища.

За първи път сме в ситуация, в която новото поколение е по-неграмотно от предишното. Най-лесно се вижда в смесените райони, където бабите и дядовците говорят най-добре български, а младите родители комуникират по-трудно. Ние по дефиниция изолираме тези хора и намаляваме шансовете им да влязат в обществото.

Външното оценяване не беше ли въведено точно с идеята да се види къде са слабите звена и да се вземат мерки за тях?

- То не може да даде резултат. Външното оценяване по начина, по който се прави, има по-скоро негативни, отколкото позитивни резултати. То би трябвало да оценява не знанията на децата, а ефективността на самата система. А в момента целта му е заблуждава системата, защото няма повторяемост и сравнимост на резултатите. Степента на сложност и тестовете се променят всяка година. Това е абсолютно безсмислено, защото не могат да се сравняват различните випуски.

Но дори и така провеждано, то показва, че разликата в качеството на образование е драстична. Във всяка нормална държава правителствата трябва да се отидат, ако е допуснато това. Особено при децата от първи до седми клас. Има цели училища, които не могат да произведат и един отличник. Каква е отговорността за загубеното време на тези деца? Министерството по никакъв начин не отговаря на този въпрос.

При това положение какво му остава на един родител, освен сам да обучава детето си или пък да търси частни форми на обучение?

- Ние всички го правим, но това е пътят към ада. Не можем да спасим децата си поединично. Дори вашето дете да е много добре образовано, то утре ще трябва да работи с тези, които не са. Утре то ще е част от икономика, в която 30% от хората не отговарят на нито един критерий, за да бъдат назначени на каквато и да било позиция. Нещо повече – добре образованите ще плащат и за затвори. Но сигурността на една държава се гради върху качеството на образованието. Това е капацитет, който се гради в детството. В България има три пъти повече полицаи, отколкото учители. Все си мисля, че децата са повече от престъпниците.

Освен това работата на учителя е да помогне на родителя да разбере, че най-добрият начин неговото дете де успее е всички деца да успеят. А не е важно неговото дете да получи повече внимание от всички останали. Има общества, в които хората са разбрали това. Ние сме на етап, в който всички се чувстваме толкова слаби, и ламтим каквото можем да придърпаме за нашето дете, а не си даваме сметка, че неговият най-добър приятел в един етап може да му даде много повече. А неговият най-добър приятел не го избираме ние.

Не може да се десоциализират такива огромни групи хора. Утре отпадащите от училище няма да могат да вършат и елементарна работа.

Как да се излезе от този порочен кръг?

- Първият и основен въпрос е финансирането на системата. Цялото общество трябва да изисква от политиците гаранции, че години наред образованието ще бъде приоритет в бюджета. Реформа без пари не се прави. Реформа не означава пестене на пари, а яснота на целите и съгласие за пътя, по който те трябва да бъдат постигнати.

Кои хора ще отидат да учат педагогика, ако няма пари. Никой няма да иска да избере тази професия. Може да не харесваме сегашните учители, но за да може да се привлекат в бъдеще качествени хора, тази професия трябва да стане привлекателна. Едва когато се създаде голяма конкуренция за тези места, може да има и изисквания към учителите. Тогава може да бъдат създадени и критерии за тяхното оценяване. А в момента ние дори не можем да запълним свободните места.

Но успехът не е в това да взема един отличник в осми клас и той да завърши гимназия с четворка. Успехът е каква добавена стойност съм произвел аз към познанията и уменията на този ученик.

Образованието е за това – да развие потенциала на детето. Затова фокусът ни трябва да е съсредоточен върху това нито едно дете да не отпада от училище. И не само да ходят, но и да учат.

Тази социализация не е ли ангажимент на социалния министър?

- Добрата социална политика е добрата образователна политика. Социалните системи са само подпомагащи. При нас вече е твърде късно, защото отпадащите вече са твърде много. Социалната политика по принцип трябва да се занимава с ограничен брой много специфични случаи. В момента тя просто регистрира случаите, но не успява да им помогне.





Източник: Дневник, 7.03.2013