Политологът Емил Георгиев за българските граждански инициативи в Европейската година на гражданите

Вече около месец българите протестират с искания за законодателни промени: като се започне от премахването на монополите, та чак до нова конституция на България. Узряха ли българските граждански инициативи достатъчно, за да са на европейско ниво? За политолога Емил Георгиев отговорът на този въпрос е доста труден. „Трябва да започнем от обективните факти", коментира за Радио България той.
 
Европейските граждани могат с 1 милион подписа, събрани в не по-малко от 7 страни-членки, в т.ч. по електронен път, да предизвикат законодателна инициатива. Докато българските граждани, за да задължат парламента да насрочи референдум по въпрос, който могат да зададат по Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, например, трябва да съберат 500 хиляди подписа, и то само на хартия. Т.е., от 560-милионния ЕС се искат 1 млн. подписа, а от 7-милионна България – 500 хил. подписа. Очевидно е несравнимо, очевидно не сме дозрели. Тези параметри трябва да се променят за страната, и то в посока надолу. Защото гражданите трябва да могат да участват пряко в управлението. Но не само у нас представителната демокрация изпитва големи затруднения. И ролята й – гражданите легитимно да могат да формират волята си, става все по-голяма. Но не чрез постоянни протести. В тях няма нищо лошо, но отнемат много енергия и време. Ако имаше механизъм за това хората с гласуване да отзовават избраните от тях да ги представляват, само процедурата за свалянето на варненския кмет Кирил Йорданов, например, щеше да отнеме около 40 дни. И съм сигурен, че тя щеше да започне много по-отдавна, а гражданите да променят управлението по спокоен, нормален и легитимен начин. А сега се наложи да има непрестанни протести, 70 хиляди души да излязат на улицата, да се стигне до трагична развръзка с живота на Пламен Горанов, който се самозапали в знак на протест пред варненската община и почина. Именно затова смятам, че вървим бавно към европеизирането на българското гражданско участие. Не е въпрос само на изригване, а изисква непрестанно усилие, насочено най-вече към възможността за граждански контрол.

Според Емил Георгиев, дори ако има възможност за граждански контрол, той трябва да е всекидневно усилие. Със спорадични протести, колкото и справедливи и масови да са те, не става. Гражданите, организирирани по интереси, трябва да могат да се регистрират с подписка, както и партиите. Повечето от тях не искат да членуват в партии и да зависят от партийните политбюра. Тогава ще доближим европейското ниво, убеден е Георгиев:
 
В Италия сега, например, Движението „5 звезди" на комика Бепе Грило, бе принудено да се регистрира за изборите като партия. Те твърдят, че не са партия, а са първа политическа сила. Защото изпреварващите го две сили са коалиции. Така формацията на Бепе Грило показва, че е на пътя за въвличане на гражданите в управлението, най-вече в контрола върху институциите, а не да „подсмърчат" пред техните врати. Т.е., вътре в общинския съвет, в парламента. В Словения, Полша, Италия, Германия има вече такъв модел на местно ниво. В Германия т.нар. „Фрае Велер" (Свободни избиратели) могат да се организират така. В Бавария те са 3-та политическа сила в местния парламент. Това е пътят, за да достигнем европейската зрелост. По него се върви с малки, конкретни крачки. Не може да протестираме срещу всичко и всеки, да искаме всичко и веднага.

Освен към партиите, има ли дефицит на доверие и към НПО?

И по време на Великата френска революция всички са танцували върху отломките на Бастилията, пък после са си рязали главите. Така се случва при революциите. Дефицит има, и е всеобщ. Първо, българското общество е и включително атомизирано. Под думата „общо, общност" българинът най-често рабира „чуждото е общо, моето не си го давам на никого". Тази атомизация ни е още от времето на османското владичество, макар че Възраждането значително я преодолява. Но идеята на гражданските листи е в тях да участват автентични граждански структури. Тези, които реално действат, не просто имат само офис с един председател, представящ се от медия в медия като гражданско общество. Трябват структури, променящи нещата на местно равнище – читалища, местни фондации, сдружения от всякакъв вид. Тогава недоверието ще бъде преодоляно. Защото хората често мислят, че НПО-секторът е обвързан с това да печели и усвоява средства по различни програми в собствен, да не кажем, личен, интерес. Но съм дълбоко учеден, че гражданите трябва да бъдат овластени, да участват по-силно във властта, преди всичко за да я контролират. И социалните процеси, които изследваме, го потвърждават.

Ще даде ли резултат идеята за обществени съвети към министерствата?

Всяка добра идея е една настилка с добри намерения по пътя към ада. Зависи как ще се реализират и използват тези съвети. В момента няма министерство, където към министъра да няма Консултативен съвет с участие на обществени организации, отделни граждани, учени. Освен това, има още т.нар. „тристранка" (управляващи-работодатели-профсъюзи), социално-икономически съвет, т.е., създадени по закон органи, макар и само с консултативен глас. По закона за администрацията Министерският съвет може да създава всякакви такива съвети. Само наличие на обществен съвет при президента, служебния премиер и пр., не може да реши нещата. Трябва обаче тези органи да са изпълнени със съдържание, автентично да действат. Така че такива съвети и сега има, но те са изпразнени от съдържание. А да се правят нови, които също няма да са съдържателни – полза никаква!




Източник: БНР, 12.03.2013