Ранната радикализация е предотвратима. Стратегии има – липсва готовност

Фондация „Общество и сигурност“ изразява своята дълбока скръб и солидарност с жертвите и близките на две нападения, разтърсили Европа през последните дни.

В нощта на 25 срещу 26 юли в Берлин превозно средство беше насочено умишлено в тълпата на прайда „Christopher Street Day“ в непосредствена близост до Бранденбургската врата. Загина една жена, а 29 души бяха ранени. Германските власти определиха деянието като ислямистки терористичен акт, извършен от гражданин, известен на службите, с предишна присъда, свързана с „Ислямска държава“. На 27 юли в парижкия квартал Порт дьо Клиши мъж нападна три жени с ножове, ранявайки тежко две от тях. Тези жертви оцеляха единствено благодарение на смелостта на случайни граждани и на полицай извън служба; квалификацията на мотива към момента остава предмет на разследване.

Двата случая, независимо от разликите, сочат към един и същ провал: способността на европейските общества да разпознаят опасността преди тя да премине в насилие - и да подготвят гражданите за момента, в който тя все пак настъпи.

Насилственият екстремизъм почти никога не се появява от нищото. Той е крайната точка на процес на радикализация, който оставя следи: в онлайн поведение, в социална изолация, в скъсване с близките, в предишни контакти със службите, понякога и в предишни присъди.

Берлинският случай илюстрира този проблем най-болезнено. Извършител, вече осъждан за връзки с терористична организация и известен на службите, е успял да се придвижи свободно и да достигне до масово обществено събитие. Това не е тесен провал на разузнаването - това е провал на системата за проследяване, оценка на риска и намеса спрямо вече идентифицирани лица.

Едновременно с това нараства делът на т.нар. саморадикализирали се индивиди - хора без ясна организационна принадлежност, радикализирани предимно онлайн, в затворени канали и алгоритмично усилени среди. Те не подлежат на класическото наблюдение на мрежи и клетки и остават в „сляпото петно“ на службите до момента на действието. Разминаването между скоростта на радикализацията и бавността на институционалния отговор е в основата на всяка нова жертва.

На хартия Европейският съюз разполага с натрупана и многопластова архитектура срещу радикализацията:

Стратегия на ЕС за борба с тероризма и Стратегията за борба с радикализацията и набирането на терористи остават базовите рамкови документи, следвани от Стратегията за вътрешна сигурност.

Програмата за борба с тероризма на ЕС (декември 2020 г.) структурира политиката в четири стълба - предвиждане, предотвратяване, защита и реагиране - и извежда превенцията на радикализацията като централен приоритет.

„ProtectEU“ - новата Европейска стратегия за вътрешна сигурност (2025 г.) и произтичащата от нея нова Програма за предотвратяване и противодействие на тероризма (представена на 26 февруари 2026 г.) надграждат рамката с акцент върху злоупотребата с нови технологии (изкуствен интелект, дронове, 3D-принтирани оръжия) и върху обезпокоителния ръст на радикализацията на малолетни онлайн.

Инструментите включват Центъра на ЕС за знания относно превенцията на радикализацията (създаден през 2024 г. с финансиране от порядъка на 60 млн. евро), Стратегическите насоки за координиран подход (2024–2026 г.), Програмата за ангажиране и овластяване на общностите, инструментариума за защита на малолетните и Регламента за премахване на терористично съдържание онлайн.

Критичен извод. Проблемът на ЕС не е липса на стратегии, а разминаването между документи и оперативна реалност. Три структурни слабости остават нерешени въпреки над десетилетие „агенди“:

България не е без рамка - напротив, разполага с относително актуален секторен инструментариум:

Стратегия за противодействие на радикализацията и тероризма (2026–2030 г.), приета с Решение № 316 на Министерския съвет от 23 април 2026 г. Документът декларира точно верните приоритети: ранно откриване на рисковете от радикализация, устойчивост на местните общности, защита на уязвими групи, включително подрастващи и малолетни, и мониторинг на екстремистко съдържание онлайн, при спазване на върховенството на закона.

Национален план за противодействие на тероризма, актуализиран в края на 2025 г. и през 2026 г., както и Законът за противодействие на тероризма (2016 г.), уреждат мобилизацията на държавните сили при заплаха и антитерористична операция.

Стратегия за противодействие на изпирането на пари и финансирането на тероризма (2023–2027 г.) покрива финансовото измерение.

1. Разминаване между рамката и надстройката ѝ. Секторната стратегия за радикализацията е от 2026 г., но основния документ Стратегия за национална сигурност е актуализирана за последно през март 2018 г. - преди повече от осем години. Така най-новите заплахи (саморадикализация онлайн, лон-актори, злоупотреба с ИИ и дронове) са адресирани от подчинен документ, но не и от рамковия документ, който трябва да задава йерархията на националните приоритети.

2. Декларации без измерим капацитет. Приоритетът „ранно откриване“ присъства в текста от 2015 г. насам, но България все още няма публично отчетена, работеща система за ранно сигнализиране, достъпна за учители, лекари, социални работници и семейства, нито измерими програми за дерадикализация с отчитан резултат. Стратегическата амбиция изпреварва институционалната готовност.

3. Всички изброени документи са ориентирани към държавата и нейните сили, а не към поведението на обществото по време на инцидент. И това е най-значимото разминаване и пропуск.

България няма стратегия за обществен ред и сигурност, която да подготвя гражданите как да реагират при терористичен акт или масово нападение. Националният план за противодействие на тероризма организира силите на държавата; той не учи човека на улицата какво да прави в първите деветдесет секунди - когато присъствието на полиция е физически невъзможно, а изходът често зависи именно от гражданите наоколо.

И берлинският, и парижкият случай го потвърждават: в Париж нападателят беше спрян не от предварително разположена охрана, а от случайни минувачи и полицай извън служба. Готовността на обществото не е метафора - тя е измеримият фактор, който спасява животи в интервала преди пристигането на службите.

В зряла система за сигурност гражданинът не е само обект на защита, а неин първи ешелон. Това изисква:

Отсъствието на такава рамка означава, че при инцидент България разчита на импровизация. Импровизацията понякога спасява - но не може да бъде национална политика.

Настояваме тази позиция да не бъде четена като обвинение към която и да е религиозна или етническа общност. Насилственият екстремизъм е идеология, а не идентичност. Смесването на двете не само е несправедливо - то е и контрапродуктивно от гледна точка на сигурността, защото отблъсква именно онези общности, чието доверие и сътрудничество са най-ефективното средство за ранно разпознаване на радикализацията.

Фондация „Общество и сигурност“ призовава институциите на Европейския съюз и на Република България да предприемат следните действия:

1. Да превърнат оперативната съвместимост на данните за риск в задължителен стандарт - единен европейски регистър на осъдените и проследяваните за екстремистка дейност лица, с автоматично уведомяване при трансгранично движение.

2. Да въведат единна методология за оценка на риска и задължителен режим за наблюдение след излежана присъда.

3. Да допълнят „защитата на публичните пространства“ с общоевропейски стандарт за подготовка на гражданите и организаторите на масови събития.

1. Да актуализира незабавно Стратегията за национална сигурност, чиято последна редакция е от 2018 г., и да я синхронизира с новата среда за сигурност и с приетата секторна стратегия за 2026–2030 г.

2. Да разработи и приеме Стратегия за обществен ред и гражданска готовност, която да подготвя населението как да реагира при терористичен акт и масово нападение - с национална информационна програма, протоколи за укриване и евакуация и обучение на „първите на място“.

3. Да обезпечи с измерим капацитет вече декларираните приоритети - работеща система за ранно сигнализиране, достъпна за училища, здравни и социални служби и семейства, и програми за дерадикализация с публично отчитан резултат.

4. Да ангажира местните власти, гражданското общество и общностите като равноправни партньори в превенцията, а не само като адресати на политики.