Да влезеш „в обувките“ на историята

Разказ за мисията на сдружение „Българска история“

Трябва да „влезеш в обувките на другия“, за да го опознаеш. Трябва да повървиш с тях, за да го съдиш. Ами как влизаме в обувките на историята? Разговарям със себе си в очакване на срещата ми с Иван Кънчев, един от създателите на сдружение „Българска история“. Вълнува ме разговорът с него, защото самата аз преподавам история, а и вече от опит знам, че няма неинтересно време, че всяко време в някакъв смисъл е преломно и подходящо да си говорим за миналото. Вдъхновяващо е, когато толкова млади хора, каквито са екипът на сдружението, „овеществяват“ родната ни история и й придават пълнокръвен смисъл, доста по-човешки и поучителен от учебниците. Млади хора, осъзнали, че историята е преплитане на огромен брой лични човешки съдби – на изявени личности, на безименни герои, на още по-безименни майки, съпруги, братя и сестри, фамилии, стоящи зад тях.

Първото десетилетие е факт

Тази година организацията става на десет години – малък отрязък от време в контекста на човешката история, но не толкова незначителен в рамките на ограничения човешки живот.

Преди десет лета ентусиастите създават фейсбук страницата „Българска история“, която дава началото на всичко, с което се занимават. В началото са трима души – Иван, съученикът му от Френската гимназия Марио Мишев и братовчед му Мартин Стаматов. Тогава младежите не подозират какъв мащаб ще добие начинанието. „Бяхме ученици в 11-и клас и просто искахме да споделяме със съученици и приятели интересни неща, които научавахме около кандидатстудентските изпити. По онова време нямаше подобна страница във ФБ, посветена на българската история, и интересът се оказа впечатляващ. Една година по-късно направихме и сайта. Общо взето, ако сега бяхме тръгнали да правим нещо подобно, едва ли щяхме да успеем, най-малкото заради това как се промени интернет“ – спомня си Иван. Започват без никаква финансова подкрепа, но пък уцелват точния момент. Постоянството е другият ключ. Първите две-три години основно публикуват в интернет и в сайта. Бързо обаче осъзнават, че всеки ден има накъде да надграждат. И идва време за важното решение – или да посветят цялото си време на каузата и да могат да се издържат от това, или да се откажат. А решението сякаш е предизвестено, а резултатът – повече от успешен.

Екипът на сдружение „Българска история". Иван Кънчев - в средата долу.

Младостта дава крила

Всички в екипа са под 30-годишни. Голяма част са 93-ти набор и догодина ще станат на тридесет. Към днешна дата формално на трудов договор са общо десет човека. Някои от колегите са по-млади от Иван, Марио и Мартин с по няколко години. Имат и сътрудници, с които работят по различни проекти – по отделни книги или заглавия. Доста преподаватели от университета, коректори, редактори на книги също допринасят, за да се създадат качествени и завладяващи текстове, книги и видеа. И те са млади хора – с ентусиазъм, чистота и едно много специално усещане за отговорността, която сами са си избрали да носят.

Да откриеш съкровището

Да разбереш, че историята е безценно съкровище. Да заобичаш миналото и да проявиш осъзнат интерес към него. Да проумееш времето „преди нас“ като енергия, като онова „милото“ вътре в сърцето, което е отправна точка за днес и утре. Как се случва това?

Иван често сам си задава този въпрос. А  отговорът е като пъзел – състои се от множество малки парченца, които, събрани и подредени, са се превърнали в красива картина. „Баща ми и семейството ми повлияха по един много мек начин. После попаднах и на добри преподаватели. Винаги съм имал учители, които правеха така, че да обърнат симпатиите ми към историята. Така още от началния курс се зароди този интерес към българското и четенето на исторически книги.“

Иван с особена топлина говори за учителя им по история от Френската гимназия в София.   Никола Дюлгеров изиграва голяма роля в живота на Иван и Марио и определя в някаква степен пътя им. Учителят им вече има преподавателска дейност в университета, но и до днес поддържат връзка.  И макар отношенията им сега да са по-близки, бившите ученици, а сега колеги на г-н Дюлгеров, продължават да му говорят на „Вие“. А г-н Дюлгеров, сигурна съм, се чувства голям късметлия да има създателите на „Българска история“ за огледало на работата си!

За вярата в българския учител

Учителят Дюлгеров е отправна точка за размисъл за учителството у нас. Иван вярва в българския учител – „абсолютно категорично“. „Посетили сме над 300-400 училища в страната – в градове, села – видели сме какво ли не. Повечето от поканите са идвали от учители и директори. Видели сме прекрасни примери за мотивирани учители, готови на всичко. Понякога работещи при много лоши условия, но продължават. Достигнали са до нас, „губят“ си един час от учебната програма, която и без това е много наблъскана, но се опитват да разнообразят учениците си. Българският учител, чисто в исторически план, е съхранил народа ни през Възраждането, а през новото време го е изградил“ – казва Иван.

На фотографията, оцветена от екипа на „Българска история“, са първите преподаватели в Държавното рисувално училище – Антон Митов, Борис Шац и Иван Мърквичка.

За философията на преподаването

Продължаваме да си говорим за историята и училището като колеги, като хора, които осъзнават, че да накараш някого да заобича историята е изкуство и дълъг процес. И двамата се тревожим от възприемането на миналото като механичен сбор от дати, които трябва да се наизустят.

„Историята може да стане от най-харесваният – най-омразният предмет за децата. Аз помня в гимназията как Дюлгеров ни преподаваше. В началото на урока, например за Стамболовото управление, той казва „Ако имате тези цели, които той и неговата партия са си поставяли, как бихте ги постигнали?“. И ние почваме да мислим, да разсъждаваме. Казваме и много глупости, защото нямаме представа какво се е случило, нямаме необходимите знания. Но по-важното е, че първо сме направили усилията да помислим и не сме се притеснявали да изкажем мнението си. И след това много по-лесно се запомня. Такива трябва да са учителите – да предизвикват, да използват всички възможни средства. Да, историята може да бъде много интересна, но като че ли учебната програма в момента не помага особено на учителите и единствено те са тези, които могат да я спасят от това тя да стане един от най-трудните и досадни за учене предмети, което е жалко“ – вълнува се Иван.

Уроци по родолюбие

Почти веднага след създаването на ФБ страницата и сайта, ентусиастите стартират инициативата „Да обиколим българските училища“. Днес тя е значителна част от живота на организацията, а заема още по-лично място в сърцето на всеки от екипа.

От 2013 година до днес младежите са посетили над 250 населени места из цялата страна. Изнесли са над 400 урока, като има градове и села, в които са гостували по няколко пъти. Това сe случва абсолютно доброволно и pro bono. Влюбените в българската история младежи искат да предадат знанията, емоцията, гледната си точка, като, представят, основно чрез видео и мултимедия, българското минало по различен и интригуващ начин.

.

А за класни стаи се използват не само училищата. Неведнъж открити дискусии се провеждат в читалища, в Българското неделно училище в Солун, пред българската общност в Атина и дори в съблекалните на стадион „Лаута“ в Пловдив по покана на детско-юношеската школа на клуба.

„Винаги говорим от личен опит“ – разказва ми Иван, – „за това, в което ние сме се убедили. Когато излизам пред аудитория, никога не отивам с подготвени речи или сценарии. Влизам с това, което чувствам. Това ми дава сила и увереност, защото съм убеден от личния си опит в това, което говоря. Убедил съм се, че историята ми е помогнала, не толкова чисто с набора от знанията като сухи факти, а като примери за поведение. Когато човек има една такава съвкупност от познания за определени личности, за хора, които са имали изключителни житейски трудности в определени моменти от живота си, някак си самият човек  се превръща в по-борбен и осъзнава, че светът не започва и не свършва с него самия. И когато му се случи някакво изпитание, някаква трудност, когато не се чувства добре, той има пример да се „събере“. Аз лично си казвам: „Това не е сериозно. Хората са се сблъсквали с много по-големи проблеми. Ставаш и продължаваш напред.“ Това е чисто в личностен аспект. Иначе генерално, като народ, как може да ни помогне – да имаме национално самочувствие, което допринася и за личностно самочувствие. Това също е много важно.“

За личния пример

Членовете на сдружението осъзнават своята лична отговорност при срещите си с учениците. „Учениците, когато видят други млади хора, които не се занимават с история по задължение, по проект или просто „за да свършат една работа“, а защото наистина ни харесва и сме убедени в това нещо, се получава. Когато отидем в един клас или се видим понякога с петдесет, сто деца, естествено, че няма как да променим мисленето на всеки или историята да му стане любимка. Това е невъзможно. Въпросът е да ги заинтригуваме през тези 40 минути или час. А после тези, които сме увлекли, да поровят, да почетат още малко. Те нещата стават постепенно. Нищо не може да се промени с магическа пръчка.“

Портфолиото на сдружение „Българска история“

Уроците по родолюбие са малка част от дейността на младежите. Те развиват много широка дейност – издателска и продуцентска. Издават книги, правят игри, видеа. „Това си е работа като работа“ – разказва Иван. – „За щастие, при нас през годините, благодарение на успешната издателска дейност, имаме възможност да преразпределяме средства и за продуцентската дейност. Успяхме да постигнем такава независимост. През годините и все още  имаме компании, с които работим конкретно за продуцентската дейност. Например за някои видеопроекти, за които много са ни помогнали, но все по-голяма част от нея става абсолютно независима. Тя винаги е била независима по отношение на темите, които сме представяли, но финансирането не винаги е идвало от нас. Но в последните три-четири години успяваме да преразпределяме от това, което изкарваме от другата дейност, за да правим продуциране, защото виждаме смисъл. Естествено, основна част от усилията са заложени в издателската дейност. Наскоро отбелязахме стотната издадена книга. Ние сме си едно класическо българско издателство. Сред големите сме в страната, може би в топ десет, въпреки че сме млади. За това много ни е скъпа последната награда от 2020 година за цялостен принос за издателската дейност. Това отнема голяма част от времето ни. Има екип, който отговаря за видео дейността и за продуцентската дейност. А останалото, което правим – поддръжката на сайта, срещите с ученици и друга подобна дейност – го правим за удоволствие и защото смятаме, че така е редно.“

Книжарница „Българска история" на ул. Гурко в София

100 000 – никак не е лошо постижение

Буквално преди дни младежите получават специален плакет, удостоверяващ 100 000 абонати в YouTube каналa на сдружение „Българска история“. Постижение, за което доскоро само са мечтали. Затова и на снимката с плакета (виждате я по-долу) Мартин Стаматов, който в момента отговаря за цялото видео съдържание в YouTube, е толкова доволен и учуден. Видеата, документалните и анимационните филми са нещата, с които голяма част, особено учениците, свързват сдружение „Българска история“. А тези 100 000 абонати доказват, че в усилията на екипа има смисъл.

За подкрепата

През първите години, благодарение на подкрепата на хората, успяват да „завъртят колелото“. „Имахме сметка, на която хората можеха да даряват колкото преценят. Това ни позволи през тези първи години да развиваме дейност – да направим първия продукт.“ Това е календар, който се оказва много успешен. Направен е с безкомпромисно качество и става любим на много хора. Следва втори, трети и така бавно и полека нещата се задвижват. Днес можете да подкрепите сдружението, като си харесате някое издание и го купите или като изгледате някое видео в канала.

Последни проекти

Всичко до края на годината ще бъде свързано с надграждане – нови интересни заглавия, нова настолна игра. За началото на есента се подготвя ново видео по важна, изключително дискусионна тема – „Искаме да дадем, доколкото е възможно, безпристрастна и аналитична гледна точка“. Очакваме предстоящото с нетърпение и интерес. 

.

Едни от последните книги, издадени от сдружението

За пратриотарството

Освен че се използва за политически цели и това води до нейното изопачаване, историята често е подменяна от „патриотарство“. Иван вярва, че е важно да погледнем по друг начин – не просто да изреждаме факти с куха гордост, а да си извлечем някакви изводи както от моментите на величие, така и от моментите на трагизъм. „Имаме едно видео например, в което разказваме за атентатите в българската история – един от най-грозните моменти, когато българи убиват българи и когато България прави най-големия атентат в Европа по това време – атентата в църквата „Света Неделя“. Това също са периоди, които трябва да се разглеждат от обществото, за да се опитваме да правим анализи и изводи.“

Затова Иван предпочита думата „родолюбие“ пред думата „патриотизъм“. „Избирам тази дума, защото политиците през последните години и десетилетия като че ли пооткраднаха думата „патриотизъм“ и тя се натоварва с негативно значение, което е абсурдно.  Но родолюбие сама по себе си съдържа и род и любов и най-добре онагледява това, в което ние вярваме истински“.

За личната история като отправна точка и смисъл

Много е важно учениците, а и не само те, да осъзнаят историята като наниз и преплитане на личните съдби на много хора. Това особено много вълнува членовете на сдружението и е отправната им философия при съставянето на историческата картина на миналото ни. „Особено пък за  нашия народ!“ – обяснява Иван. – „Като се върнем назад, например преди сто години, всеки четвърти българин е бил на фронта. Сега материалът за Балканските войни и Първата световна война е „наблъскан“ в уроците и това не е ефективно. Но ако се върне един ученик от училище и разпита у дома, ще разбере, че дядо му е бил на фронта, а баба му се е мъчила, останала с кой знае колко деца. И това всъщност е нашата лична история. Особено пък историята в близките 100-150 години е грехота да не я познаваме, защото това са хората, изиграли роля в живота на всеки един от нас.“

И макар че имаме много документи и факти, точно такива разговори и такъв начин на представяне на събитията ги прави пълнокръвни, човешки, лични, разбираеми, можем да си ги представим. Но най-важното – така можем да осъзнаем истински резултатите от решения и действия, от случайности и предначертаности, от победи и загуби. Иван и Мартин помнят много такива разкази от баба си. История за дядо им, бежанец от Тракия; за прадядо им – участник във войните. „Тогава слушахме с интерес, защото беше като приказка. Това беше нашата история. И после като станеш 10–11 клас и всички тези събития ги учиш в учебниците, трябва да се направи връзката между двете неща.“ Иван осъзнава колко трудно е на учителите съберат тези събития в един-два урока, да обяснят по начин логичен защо се е стигнало до тях, как те повлияват на всеки човек. А не да се акцентира върху коя година или месец е станало. Защото важното е да разбереш процеса.

Когато историята ти е пример

Иван не обича класациите – нито на личности, нито на събития – защото историята не е състезание. Вълнува се от личностите, на които се възхищава, у които е харесал някакви качества и иска да прилага. Такъв е полк. Владимир Серафимов – освободителят на Родопите. „Главнокомандващ е по време на Балканската война на войската в Родопите“ – разказва Иван. – „Не е толкова известен, защото в Родопите фронтът е по-малък и самите битки на са толкова мащабни. Но това не го прави по-малко значим. Той пряко отказва да се подчини на главното командване, което му казва да отстъпи и да се прегрупира. А той току-що е освободил селата около Смолянско и осъзнава, че ако се върне на старата граница, може да се стигне до нов Батак за местното население. Той остава и въпреки че силите са пет към едно, успява да задържи позициите си. Благодарение на това Родопите са освободени. Имал е и проблеми с властимащите, защото не е „цепил басма“ никому. Опитвам се да си представя какво е било да си военен и да направиш това нещо – било е равносилно на самоубийство. Може би е безразсъдство, но той е преценил, че е правилно и историята показва, че е бил прав и е спасил кой знае колко животи.“

полк. Владимир Серафимов

За родолюбието в „малките неща“

Да обичаш Отечеството си е акт, деятелност, синхрон между думи и дела – в това вярва Иван Кънчев. „Можем да покажем обичта си с ежедневни малко стъпки – като развиваме чувство на нетърпимост към неправдата, като не търпим, когато виждаме боклук по улиците, като сме активни, за да направим нашата къща, нашия квартал, нашия град едно по-добро място. И не на последно място – да не се оправдаваме, че не зависи от нас. Защото човек винаги може да си намери оправдание. Да, има хиляди сбъркани неща и в администрацията, и в публичната власт, и другаде, но не трябва да се оправдаваме само с тях, защото доста от нещата зависят и от нас.“  Иван вярва, че точно така се изгражда едно по-отворено общество, като първо се започва от семейството. „Защото трябва да тръгнем от частното към общото. Ние много често искаме от общото да тръгнем към частното. Да си инсталираме все едно едни  извънземни хора – защото ние сме производни едни на други. Политическата класа е наше огледало, така че трябва да тръгнем от най-ниското ниво – от нас самите. Трябват по-прости стъпки. Да не искаш винаги да „прецакваш“ държавата. Да не искаш да не си плащаш данъците, защото ти ще управляваш по-добре парите си. Темите се преплитат. Но това означава да изградим по-отворено общество, което да осъзнава, че само си е отговорно за всичко. А не да виним външен съюз, външни сили, световната конспирация. Ние сами сме си виновни за нашата реалност.“

Няма по-хубаво от това да се гордеем с нещата, които постигаме ние самите

Част от това „отваряне“, мисля, е и осъзнаването на нас самите като съзидатели, а не само като пазители на паметта. По повод коментара ми, Иван си спомня една интересна история, когато снимат филм за Луи Айер – швейцарски учител, основател на спортното движение в България. Той така се влюбва в България, че остава, участва във войните за национално обединение и загива на фронта, биейки се срещу хора, говорещи майчиния му език – френския. „Пътувахме за Швейцария, за да се срещнем с неговите внуци, които са живи и до ден днешен. И ги попитахме: „Добре, виждате историята на вашия дядо и колко е уважаван той в България, гордеете ли се с това?“. А внукът му простичко каза: „Не мога да се гордея с нещо, което не съм постигнал сам. Искам да го познавам в детайли, за да ми покаже какви са били хората преди мен и съответно на какво съм способен, но бих изпитвал гордост от нещо в настоящето“. Да, за това ни е паметта - да познаваме тези истории, да се вглеждаме в тях, но да осъзнаваме, че в крайна сметка нещата зависят от нас.“

Какво да кажем на възрастните и какво да кажем на децата, когато говорим за история?

Иван Кънчев ми отговаря без да се замисля, изстрадал е отговора през годините. „На възрастните – да подхождат с разбиране към децата. Защото поколенията са много различни. Но аз съм твърдо убеден, че всяко следващо поколение надгражда предишното. И фактът, че по друг начин усвоява информацията и по друг начин прекарва свободното си време, не го прави по-лошо. Относно историята – да изключват колкото е възможно личното като мнение и като отношение. Човек колкото повече живее, и особено ако разказва за събития, които са се случили по-скоро, винаги пречупва малко или много през личното, но личното никога не е гаранция, че е правилно. Нека младите сами формират собственото си мнение на база на правилно поднесена информация, което в историята е наистина много трудно.“

Мечта за България

Иван мечтае за общество, което в значителна степен поема лична отговорност. „Това много ми липсва. Все се оправдаваме, все друг ни е виновен – от личните ни животи до държавата като цяло. Да се стегнем и да осъзнаем, че ние сме отговорни за всичко. И от това ще последват само добри неща.“

Нищо велико на този свят не се извършва без страст

Спомням си тази мисъл на Хегел, разговаряйки с Иван за сдружението. Защото това, което правят, е велико. Във време, когато отрицанието е повсеместно, знанието е ценност за ограничен кръг от хора, чуждопоклонничеството се смята за напредничавост, а отечестволюбието е изтласкано от патриотарстване, една група млади хора с чистота на словото и мисълта ни дават пътеводители и мярка за собственото ни поведение през родното ни минало. За това искам да извикам имената на тези млади хора и всички да ги научат: Иван Кънчев, Марио Мишев, Мартин Стаматов, Станимира Вътева, Александра Младенова, Николета Бойчева, Мирела Милева, Теодор Борисов, Боян Христов и Йордан Русев. А от мен – поклон.