Интервю с Вера Петканчин от фондация „Джуниър Ачийвмънт България“

Работя в гражданския сектор от 2008 г. Оттогава съм част от екипа на неправителствената организация „Джуниър Ачийвмънт България“. Както често става, всичко започна случайно. Бях стажант в Американската агенция за международно развитие USAID, която по това време приключваше своята работа в България. Junior Achievement (JA) беше една от организациите бенефициенти на USAID и така разбрах, че те търсят човек, с когото да разширят екипа си. Още преди това бях правила интервюта с хора от JA и бях посещавала училища, работили по наши предприемачески програми, и много ми харесаха мисията и философията на организацията. Отделно от това винаги съм била положително настроена към това да отделям от своето време, за да допринасям за различни каузи. За мен най-вдъхновяваща винаги е била борбата за опазване на природата и бях един от водещите зелени активисти в България по това време. За мен мотивацията е вътрешен процес и е нещо, което извира от сърцето. То може да е свързано с нещо много субективно – например усещането, че се чувстваш у дома си на дадено място, и оттам идва мотивацията да го защитиш, ако то е застрашено; може да е и усещането, че работиш изключително добре с някого в екип и оттам се разраства мотивацията да се развиеш в дадена професионална област.

Децата ми са още малки (на 1 и 3 години) и засега това, което съм казвала на по-голямата ми дъщеря, е, че мама посещава училища и учи децата и учителите на различни полезни неща за природата и за живота. Близките ми като цяло винаги са имали много положително отношение към това, което правя. Може би защото с времето поех по-отговорна позиция в JA и доходите ми са добри (което например е много важно за майка ми). От друга страна, братовчед ми, който е банкер, винаги се шегува с мен, че „вие в НПО-тата работите ли въобще, аз мислех, че само си клатите краката“. Макар и на шега, това може би отразява едно популярно (не)разбиране на същността и смисъла от работата на гражданския сектор.

В този период от живота ми за жалост време за филми не остава, а повечето време, което имам за книги, инвестирам в четене на такива, свързани с ранното детско развитие. Впечатлиха ме книгите на д-р Хаим Гинът и на Йеспер Юл по тази тематика. Отделно от това сега препрочитам „Домашната пермакултурна градина“ на Линда Удроу, тъй като в голяма част от времето вече живея на село и започвам нова зеленчукова градина в двора си.

Смятам, че черпим легитимност както от мисията ни, която е много разпознаваема и в образователните среди, и в обществото като цяло, така и от вече натрупаните сериозни доказателства за смисъла от нашата работа. Алумни на JA, преминали в годините през нашите образователни програми и проекти, отново и отново споделят колко трансформиращо въздействие са имали за тяхното лично и професионално развитие. Тези хора днес управляват свои иновативни бизнеси, намират се на ръководни позиции в български и международни компании, а някои от тях дори стартират неправителствени организации, вдъхновени от нас!

За този момент съм разказвала на различни презентации. Той се случи по време на еко лагер в Норвегия, на който заведохме ученици от България в рамките на предишен наш проект по ФМ на ЕИП – „Зелено предприемачество за устойчиво развитие“ (2013–2015). Нашите колеги от JA Норвегия един ден заведоха цялата ни група на разходка до един ледник. Освен че това беше от първите случаи, в които нашите ученици нагледно видяха последиците от климатичните промени, те научиха и нещо друго много съществено. Бяхме наели бусче и с него пътувахме към подножието на ледника, като нашият колега от JA Норвегия специално беше изкарал допълнителен шофьорски курс, за да може да шофира по-голям бус. По едно време той спря превозното средство и слязохме. На пътя имаше няколко пощенски кутии. Колегата ни обясни, че този участък от пътя се поддържа от живеещо наблизо семейство фермери и затова в пощенската кутия трябва да оставим пари за нашето преминаване. Една от нашите ученички попита доста учудена:„Ама защо го правите – тук не седи никой да ви проверява?!“. Тогава Йорн отговори: „Защото в нашето общество хората си имат доверие един на друг“.Това за мен беше толкова силно преживяване и видях как нещо прищрака и в главите на българските младежи и те разбраха, че едно общество може да бъде организирано по съвсем различен начин. Тогава наистина усетих, че има огромен смисъл от това, което правим по тази програма за двустранно сътрудничество.